В бара беше шумно. От тълпата около мен се различаваха откъслечни гласове и музиката свиреше от една тонколона, разположена точно срещу мен. Не казвам, че шумът бе неприятен. Нали затова бях дошъл в бара - за да съм сред хора. Ей така - да си поприказвам с някой и нещо да се случи. Какво бе това “нещо”, не бях уверен. В къщи тишината ми действаше подтискащо. Говореше ми се за нещо, ако ще и да бяха пълни нелепости с някой натряскал се глупак.Да си разкажеа истоория с някой. За жалост в този бар нямаше натряскали се глупаци. Беше шарена тълпа, състояща се предимно от млади, проспериращи професионалисти. Дочувах откъслечни разговори за това и онова, което се бе случило на работното място - все разговори, в които не можех да се намеся. Изглеждаше, че на това място нямаше да намеря сродна душа да си поговоря ей така - от сърце.

Бях седнал горе-долу по средата на бара. От ляво две мацки покрити с блестящ грими се правеха, че не виждат чаровните ми усмивких. Отдясно един много едър мъж спеше подопрял глава на бара. Не исках да го будя. Пияните понякога са интересни, но не и когато са пияни дотам, че заспиват в бара. Тогава е по добре да ги оставиш да си спят на спокойствие. Бях си поръчал вино и пред мен имаше чиния с разтопено сирене Бри, което размазвах на малки бисквитки. Бях си помислил, че така можех да предразположа някой да завърже разговор с мен. Например този накой би попитал - “Вкусно ли е това?”, и разговорът би се завързал. Уви, това не се случваше. Ядях си сам. Поглеждах се в огледалото зад бара и си мислех, че изглеждам някак си нелепо така спокойно да си похапвам в центъра на цялата тази блъсканица. Докато си мислех така двете мацки си тръгнаха и на тяхно място седна блондинка, облечена в черно - черно яке,  блуза и дънки и черни ботуши. Лицето ѝ бе бледо, а очите - тъмнозелени. Не носеше много грим. Тя забеляза, че я наблюдавам. Зачудих се каква ли е нейната история. Всеки си има история, някакво минало, в контекста, на което човек може да разбере настоящето и да предположи какво ще бъде бъдещето - поне донякъде. 

- Здравей. Казвам се Роби. - протегнах ѝ ръка.

Тя ме погледна. Очите ѝ сякаш бяха разфокусирани, когато се спряха на мен. Беше леко или повече пияна и дълбоко замислена за нещо, дето само тя си знаеше. Рекох си да направя услилие да разбера какво е до края на вечерта - без да ѝ досаждам, разбира се.

- Бека - отговори накрая тя. 

- Би ли искала да опиташ от това - посочих сиренето пред мен. Тя погледна чинията и сви рамене.

- Защо пък не. - каза. После загреба с бисквитка от разтопеното Бри.

- Чакай. Трябва да сложиш и от сладкото. Така комбинацията от вкусове е пълна.

Тя се усмихна и зареба от сладкото. Сложи го в устата си. След като преглътна, каза:

- Ти като че ли обичаш да заговаряш непознати?

- Не съвсем… Може би понякога. Обичам да споделям пълноценни усещания като вкуса на това Бри. Хубаво е човек да може да сподели с някой друг нещо по такъв, как да се изразя - пълноценен начин.  Ако ще да е нещо толкова дребно като хапка Бри или пък целия си живот, ако има кой да слуша.

- Е, сподели тогава. Сподели нещо за себе си. - каза Бека. 

- Хмм, може би не е добре да го споделям с непозната, но май умирам. Имам рак. Ето този белега - посочих челото си - махнаха ми бенка. Може и да е меланома. Вид рак на кожата.

- Знам какво е меланома. Лекар ли ти каза, че е меланома?

- Всъщност лекарите ми казаха, че по-скоро е нещо безвредно, но го махнаха, за да го изследват за всеки случай.

- Не трябва да се подигравате с такова серозно нещо като рака - каза някой от дясната ми страна. Гласът принадлежеше на нисък, спаружен мъж към шейсетте. Мъжът носеше измачкано кожено яке, което беше спаружено и износено точно като него. Стоеше му добре - като втора кожа. Мъжът явно бе звел мястото на големия, пиян тип, който, явно, някак си беше намерил сили да стане и да напусне бара. Мъжът до мен вонеше на цигарен дим. Беше си поръчал чаша с уиски. 

- Моля? - попитах го учтиво и неразбиращо.

- Не е хубаво да си правите шеги с рака. Жена ми умря от рак.

- Съжалявам. От меланома ли умря? - попитах учтиво аз. Повече ми се говореше с блондинката, но беше неучтиво да не обърна внимание на мъжа, още повече щом бе решил да разкаже такава сърцераздирателна история.

- Не. От рак на белите дробове. - каза той.

- Шегувате ли се? 

- Не. Напълно съм сериозен. Жена ми пушеше много и наскоро почина - отговори разпалено мъжът. Изглеждаше наистина разпален, едва ли не гототв за скандал.

- Но самият Вие воните на тютюн. Не Ви ли се струва, че това като нелепа шега? Наместо да спрете да пушите след смъртта на жена си, Вие…такова - не спирате.

Мъжът се замисли. Загледа се в дъното на чашата си, все едно там щеше да намери някакво откровение.

- Много се карахме - промълви той и после доуточни - С жена ми. Все кавги. Бях груб. Пиенето ме прави такъв  - кавкаджия. Трябваше да спра да пия. Да я обичам повече. Може би я обичах повече отколкото показвах. Но трябваше да ѝ го показвам по-често. Сега ми липсва. - додаде мъжът и гаврътна чашата си. Пръча си още едно. Последвах примера му и си поръчах още една чаша вино. Обърнах се към Бека, но тя се беше заговорила с някакъв мъж от другата ѝ страна. Много исках да си говоря с нея. Не исках да стоя така безмълвен и учуден. Мислех си за смъртта на жената на мъжа до мен. Колко тъжно. Да умре без да знае, че мъжът ѝ я обича. А може би е знаела.

- Може би е знаела - казах аз на глас.

- Надали. Карахме се до последно. За глупости. Но и за важни нещта. Че трябва да спра да пуша и най-вече да пия. Но когато тя се разболя беше трудно да спра алкохола. По-трудно от винаги. А сега е вече късно.- каза мъжът. Очите му се бяха насълзили. Надявах се да не започне да плаче. 

- Искате ли да опитате малко сирене. - предложих му. Мъжът само махна с ръка. 

Обърнах се към Бека. Мъжът с който си беше говорила го нямаше. Бека гледаше в огледалото зад бара. Проследих погледа ѝ. Младо блондинче. Сигурно беше в края на двайсетте. Лицето ѝ беше такова дълго, дълго, сякаш бе готова да заплаче. Какава ли е твоята истоярия? Или нямаше история. Просто така ми се струваше. Ето ме и мен донея, леко пиян, седя си зад моята чиния със сирене, което вече не е разтопено.

- Мисля, че не умирам от рак. - казах накрая -  Почти съм уверен, че не е. Лекарят ми така каза. Просто те информирам, за да не ти е мъчно за мен. Не искам на никой да му е мъчно за мен. Би било нечестно.

Мъжът до мен изсумтя. Не му обърнах внимание. Бека се усмихна. Без да си бях говорил с нея много усетих, че беше пияна. Повече, отколкото смятах в началото. Не ми се искаше нещо лошо да ѝ се случи, даже и да не я познавах. 

- И аз си мисля, че всичко ще е наред. - каза тя. - аз ще се прибирам. - Бека стана от стола си и залитна. Подхванах я. Тя се подпря в мен. Без да искам устните ми докоснаха ухото и. Прийска ми се да й прошепна нещо мръсно или да го ухапя леко. И аз не знам защо. Може би защото бяхме двама човека един до друг и аз нямах рак и бях жив и виното се бе разляло по вените ми и ме топлеше. Обичаше ми се. Обичаше ми се това малко блондинче. Не исках да си тръгва в нощта.

- Може ли да те изпратя? Поне малко да повървим заедно? Да почакаме за такси заедно. Безобиден съм.

Тя се засмя. 

- Така ли? Е щом казваш. Може да ме изпратиш до нас ако искаш. Живея на две преки от тук. 

Облякох си палтото, закачено на облегалката на стола ми. Понечих да кажа довиждане на смачкания мъж до мен, но той бе изчезнал някъде и бе отнесъл мириса на цигари и и своята история със себе си.

Тръгнахме към изхода. Бека бе несигурна в стъпките си. Подхванах я през кръста. Навън хладния въздух ни ободри. Беше началото на Декември и беше валяло сняг. Лед се бе образувал коварно тук и там. Вървяхме бавно, опирайки се в един друг. Когато минавахме покрай една паркирана кола видях някакво цвете на покрива. Беше орхидея в саксия. Някой я бе забравил.

- Погледни - посочих цветето на Бека.

- О, Боже, орхидея. - каза тя. - моля те вземи я. Сложи я под палтото си, за да не измръзне.

- Сигурно вече е замръзнала - предположих аз. Беше студена, безоблачна нощ. Бека отиде до орхидеята и я докосна.

- Не. Още е топла. Току що са я забравили. Моля те вземи я със себе си.

Почудих се защо Бека реагира така странно и защо толкова и пукаше за орхидеята. Свих рамене, но все пак я послушах. Поставих орхидеята под палтото си и закрачих до нея.

Тя помълча, после каза, сякаш за да обясни причината, заради която толкова се беше развълнувала от една орхидея в студа:

- Брат ми се напи преди две седмици. Заспа на две стъпки пред входа на блока ни. Намерихме го на следващата сутрин. Беше късно, разбира се.

Каза само това. Погледнах я. Горкото блондинче. Това значи беше нейната “история”. Зачудих се какво да кажа. Нямаше нищо на света,което да мога да кажа, което да не е противно клише. Продължихме да ходим нестабилни по леда. Мракът беше настръхнал и ни хапеше с хиляди зъби от студено, остро стъкло. Помислих си, че все пак трябва да кажа нещо, иначе щях да се пръсна. Нищо не ми хрумваше, нищо. После усетих орхидеята, която бях намерил в студа. Тя бе жива, на топло под палтото ми. Подхванах по-плътно през кръстта малкото си блондинче.

- Живи сме. Живи сме, нали? - казах с надежда накрая. Бека ме погледна учудено. После се загледа напред. Продължихме да вървим напред прегърнати, внимавайки да не се хлъзнем по леда по тротоара, а зъбите на мрака се опитваха да се сключат около нас и да ни разкъсат на хиляди, малки късчето стъкло.

- Да. Живи сме. - кимна накрая Бека.