- А-а-а, Вениаминааа, Вениаминчеее, Вениаминченцеее, … Венчеее … къде сиии? Съкровище мое … дъще … Защо, защо я отнехте от мееен? … Извергиии … Сега лежиш някъде … безпомощнааа … самичкааа, а-а-а, чеденцеее, а-а-а!
Така започна новия ден. Един обикновен делничен ден, в средата на лятото. Жегата все още бе поносима и по улицата щъкаха ранобудни хорица. Зеленината се разстилаше навсякъде и завладяваше със свежестта и спокойствието си.
Широко отворих прозореца за да мога напълно да се слея с тази красота. Наслаждавайки се на ведрото утро, в коравото ми сърце се разбудиха нежни чувства. Бях щастлив, че живея, че дишам, че съм частица от тази необятна шир … аха, аха да политна … Ох, как се развълнувах … Очите ми скоро се просълзиха … Плачех от умиление, както е казал поета: „Пей сърце!“, ех, ех … И сърцето запя:
- А-а-а, чеденцеее, Вениаминченце, къде си душичкооо, няма теее … отвлеченааа, убитааа … А-а-а!
Да, вече бях сигурен – този раздиращ сърцето плач идваше от моята приемна. Дрезгавина ...