Пак тук. Пак мирише на цигари и мечти. Пак виждам старите плакати по стените. Пак слушаме Placebo и ядем ментови бонбони. Покривката на леглото е толкова мека... Изобщо - всичките ми сетива са задоволени от обстановката. И той пак е тук.
- О, колко съм объркана! - не съм. Просто се чудя какъв ще е съветът му този път. Винаги дава съвети. (Това, струва ми се, помага повече на него, отколкото на съветваните) Изненадах го. Не, не успях. Какво ужасно усещане - някой те познава толкова добре, че винаги те изненадва, но ти него вече не можеш. Досадна близост.
- Не си.
- Добре, де... Но ако бях?
- Щях да попитам: "Колко объркана?"
- Щях да ти отговоря... "Колкото твоята стая" - усмивка. Едва забележима, а колко променя лицето му...
- Интересна теория... Тогава щях да ти кажа: "Ами, подреди си стаята. Намери една секунда време и се огледай наоколо. Прерови чекмеджетата, изтупай килима и избърши праха от усмивката си... Подреди се."
- Би казал на мен да направя нещо, което ти не правиш!
- Аз... ...