Тъмно е... самотно... Времето минава някак – неохотно...
На пода стои от вчера, изстинала вече вечеря. Във въздуха витае странна атмосфера - разпръснати са по леглото отворени писма... и снимки...
Накъсани розови листенца...
И тя... жената, момичето, детето... свита в един от ъглите на стаята, стиска в ръце остатъците от живота си. Ако можеше човек да надникне в душата на това изоставено от Бога създание... той не би видял нищо, освен една изпепеляваща, разяждаща празнина...
Всеки беше грабил... крал от тази жена, докато я беше превърнал в сянка, а беше красива... Бог ми е свидетел... беше красива...
Всичко й отнеха – мечтите, трепетите, чувствата, копнежите... вярата... Всеки, който влизаше в живота й, вземаше дажбата си... и си тръгваше, като я оставяше на самотата, която я погубваше, но тя някак ставаше и продължаваше всеки път... „Капката не дълбае камъка със силата, а с постоянството си”, така и ТЕ издълбаха дупка в душата й, всеки един взимаше длетото и дълбаеше, докато не дойде ...