ОСТРОВИ В ДУШАТА

      Мария Панайотова е родена в град Ямбол през 1957 г. Пише от десетгодишна. Издала е книгите: „Сърцето на капчука” (1990), „Пастирка на светулки” (2005), „Цвят на жажда” (2007), „Връх за пеперуди”(2009), „Небесни елипси” (2010), „Взрив от деветата дупка” (2012), „Дневникът на един млад беладжия” (2021) и „Острови в душата” (2023).

    Авторката е отличена с много национални и международни награди.                Член е на Съюза на българските писатели.

       Мария Панайотова ни поднася романа „Острови в душата” в стихотворна форма, което е изключително трудно.

     Авторката умее да задържи вниманието на читателя върху романа си, в който се срещат много обрати, загадки и изненади, които ще го накарат да го прочете на един дъх, (както направих и аз). Чрез описанието на околната природа авторката показва ситуацията, времето и сезона, в които се развива действието, а чрез диалозите влиза в ролята на всеки герой, за да го изгради, да го допълни и да обясни на читателя как се е случило всичко, и да извлече положителното и нравственото.

            Мария Панайотова умело, интересно и с много емоция е развила историята, като е  създала  прекрасна ситуация на случките в живота: на бракове, на разведени, на влюбени и на други личности, за което се изисква да имаш голямо познание. Лирическите ù герои са живи и запомнящи се.

                В началото на романа авторката ни запознава с Момчил, дъщеря му Поли и кучето им Рики. Те пътуват за Созопол, към града, в който са обичали да бъдат на почивка заедно с Гергана, майката на Полина, с която Момчил се развежда. Постепенно авторката въвежда нови герои, чрез които показва характера на главния си герой Момчил, но и техния характер, като по този начин те допълват и обогатяват палитрата. Изисква се голямо умение (майсторство) да създадеш тази връзка, да сложиш допълнителни хора, чрез които да покажеш на читателя истинската правда, и онова, за което се борят героите ù, като на всеки от тях Мария Панайотова е намерила мястото му и много добре го е съчетала с природата.

             На плажа в Созопол чрез палавника Рики Момчил и Полина се запознават с Роси. Срещите им зачестяват. В момента, когато Момчил започва да се влюбва в Росица, съпругата му пристига в града. Тя вече е осъзнала греха си и  си е дала сметка, че е допуснала голяма грешка, спрямо съпруга си и Полина, и че „ Момчил не заслужаваше измяна. Безупречен човек, съпруг, баща е. Нанесох му непоправима рана. Виновна съм, виновна съм, така е. Излъжеш ли веднъж за нещо дребно, лъжата е лавина и те гони…

  - Залъгвах аз Момчил, но се наложи с лъжа да мамя аз дори детето...”.

           Наистина, лъжата е много лошо нещо. Тя е голяма  „лавина и те гони…,” и може да те смачка, защото веднъж като излъжеш, се чудиш как пак да го направиш. А когато един човек лъже постоянно, после дори и да каже истината, ти не му вярваш. Защото вече си разбрал колко е променливо решението му.

          Изневярата и лъжите на Гергана разтърсват Момчил и Полина: „Пред всички лъсна тази изневяра и медиите още с нас се хранят.” „И много трудно преживя детето онази пропаст, сред живота зинала. Затвориха се двамата с баща си, с приятелите спряха да излизат. Така внезапно бурята отнася на щастието бялата му риза.”

           При една такава раздяла децата най-много страдат. Те много бързо виждат лошите отношения между родителите си, това им тегне и се отразява в живота им.

         Авторката е успяла да съживи природата така, че вятърът да отнесе „на щастието бялата му риза.” Метафората така е поднесена от Мария Панайотова, че те хваща за сърцето.

         След като разбира, че Момчил може да се впусне в нова връзка, Гергана си обещава да брани всичко свое. „…Напразно ли духът ми се пребори? Ще се помоля Бог да ми помага и пречките да мога да съборя!”   

          Не е лесно да признаеш греха си пред Бог и да се покаеш. Когато го направиш, тогава ти търсиш път за изцеление и се стремиш към вярност, преданост и да не допускаш повече това да се случва. След катастрофата, която е претърпяла с любовника си,  и след двегодишната си раздяла с Момчил, Гергана взема разумно решение, да пребори срама и да се върне при семейството си. Тя дори решава да предприеме пътуване зад океана, където нейни близки ще ù помогнат, да си направи операция на лицето, за да може да върне съпруга си при нея. Но той не желае да бъде под един покрив с човек, който го е лъгал и предал. „Закърпиха лицето, но лъжите парят по-страшно и от пламъка в пожара. И раните по мен не се затварят, защото аз ù нямам вече вяра.” Даже дъщеря им Полина е възмутена от дързостта на майка си, че ги е посетила в Созопол, и го споделя на Росица: „Нима не знае, татко, че я мрази? Тя и двама ни с лъжите си подведе.”  Но Росица, след като „Лицето бе видяла на Гергана, в душата да надникне бе успяла. И чувстваше – за нея оправдана бе майката, след ада оцеляла”, и тя желае майката и дъщерята да затоплят отношенията си. „Но ти си ѝ едничката утеха, тя с мисълта за теб е оцеляла. При мене болестта и смъртта отнеха детето ми... Едва съм оживяла...”  Съпоставяйки се в същата роля, Росица, която е загубила рожбата си, разбира, че трябва да сдобри Полина с майка ù, да ги събере  и „да бъде мост” между семейството им. Това  наистина е благородна мисия, която само едно истинско любещо сърце може да направи; да потуши своите чувства и емоции, и да погребе любовта си за щастието на другите. Влюбването им с Момчил тя отчита за грешка, като му заявява: „Но виждам страшна пречка помежду ни. Не знам какво с Гергана ще решите. Защото имаш рожба, си принуден да ѝ простиш и пак да се сдобрите. …Единствено със майка си щастливо детето е.”  

           За нея „връзката им е безумна и похотлива”. Поради това в името на разума се отказва от любовта си. По този начин тя духовно се издига над Момчил, но когато взема решение да си тръгне, се разболява. Премества се принудително в квартирата, в която са настанени Момчил и Полина, но след няколко дни престой при тях тя отново взема решение да си тръгне. Автобусът, с който обаче пътува, катастрофира. „На два пъти опита се да бяга и спря я болест, после катастрофа.” В болницата, където е настанена Росица, Момчил и Полина я посещават. „Росица вече беше осъзнала, че те са тук с откритите си чувства”.

            В живота се случва да дойде любовта, на нея не можеш да ù заповядваш, и когато има хора с богата духовност, тогава се получава нещо несравнимо, ражда се чудо! Бог събира Момчил и Росица и ги дарява със син, когото кръщават Божидар, и който „със себе си донесе на вярата в доброто нова сила”.

 Бащата на Росица, дядо Стамен, „дойде да помага, щастлив, че Господ пак му даде внуче. ”

        Дори след сватбата на Момчил и Росица прие за своя внучка Полина, която „наричаше я като Роси – птичко – и бързо те след срещите им свикнаха един със друг”.

          През това време Гергана, майката на Полина, работи зад океана. Започвайки живота си на кредит, „тя в малко заведение в района като миячка почна да се вгражда”, което „бе собственост на тези братовчеди, поискали да подслонят жената. Тя „очакваше, че след една година за път обратен може да се стяга”.  „А двама журналисти, намерили сензация житейска, за интервю във вестник ù платиха. Тя беше пряма и за всяка грешка призна”… Чрез Фейсбук се поява „Солиден спонсор”, който „трогнат от нейната съдба, но и културен оказа се човекът, емигрирал преди години и дошъл в Чикаго”, ù помага за разходите по операциите, даже „човекът, взел Гергана под крилото си, добър и отговорен се оказа. Дори ù предложи брак. ”

            След като Гергана научава от „доброжелатели”, че Момчил и Росица са сключили брак и им се родило дете, тя разбира, че „животът им от щастие белязан е вече!” . Поради това се отказва от намерението си да се завърне в България и приема предложението за брак от човека, който бе платил нейната операция. И не го прави, за да накаже Момчил, а защото не искаше да пречи на щастието му, а така също да може и тя да има другар до себе си, да бъде и тя щастлива. Даже подарък изпраща на дъщеря си Полина и на братчето ù Божидар.

         Когато Полина навършва пълнолетие, майка ù я кани да ù отиде на гости зад океана. Колкото и трудно да е това за дъщеря ù, тя приема поканата на майка си.

           Чрез Божията всеотдайна любов, милост, и доброта, умната Полина „представи си, че родната си майка отново с нежни чувства тя прегръща”,  като разбира една от най-важните истини в живота, а именно, че „обичта е само способна тежки рани да лекува и прошка на виновните да дава. Така оставаш жив…”

                  Б.а. Романът в стихове „Острови в душата” беше представен на 24 април, сряда, от 17,30 часа, в Радославовата къща, гр. Ловеч.