Денят започва в 6 без 10, нормално, сиреч между криво и зле. Другояче казано, разчекнатият субект, подложен на шумотерапия от умна техника за инквизиция, не е с изкълчени или дори изтръпнали крайници. Устройството ще завие пак след 15 минути – достатъчно време за мозъка да се събуди зад широко затворените очи. Киселото съзнание напразно вика избягалите картини на съня – миналото е мъртво време. Малко въртене и разтягане полека вдъхват живот в добре затъмнената, дремеща стая. Гимнастиката завършва с древна индийска поза, при която седалището щръква във въздуха и дава тон на тялото да стане от леглото. Времето се очертава да бъде хубаво. Вдъхвам с пълни гърди свежия утринен въздух, изпълнен с лек тютюнев дим и деликатно ухание на престояли чорапи. Йогите ни учат, че дишането е най-важно. В този дух, бързам да запаля цигара, призвана да успокои ума и балансира енергията в тялото. Полугол, по джапанки, за да не настина, се настанявам по турски на една табуретка и започвам дихателните си упражнения. Вдървената глава сякаш се разширява и препуква в следствие на никотина. И няма нищо по-хубаво от блаженото залютяване на очите. Несъзнателното трансцедентно поклащане напред-назад хипнотизира сетивата, свързва света на тленното с божествения дух и някак си довежда до катарзис. Тютюнопушенето при бременност увеличава риска от аутизъм – хубав надпис, слава богу не съм още  забременен.

   Зловредното устройство отново зазвънява дразнещо и настойчиво. Мръсна гад. Медитацията ми замина. Изключвам го най-после и раздвижвам палци по дисплея. Какво ново по света. Ами обобщено – чужди снимки, чужди задници, денят започва с култура… Ще продължа заниманието си в тоалетната. Социалните мрежи от край време изместиха вестниците от там. Добре, че акуратно следя потреблението на тоалетна хартия заедно с горещите новини. Не губя много време, привършвам отделянето и споделянето почти едновременно и пращам резултатите в канализационната и другите съответни мрежи. Поне ръцете успявам да си измия. Продължавам с още малко процедури свързани с хигиената – жабуркане с кофичка вчерашно кафе и биене по косата, докато не влезе в граници. След като съм си придал човешки вид, ред е на тоалета. Нахлузвам дънките от облегалката на стола, опипом и по нюх се добиром и до чорапите. Явно няма кой да дръпне тия щори. Дано не ги обувам наобратно, че и лампата не светва сама, но поне телефонът е наблизо. Без него и да се обуя е проблематично. Пооправям се малко, поразтребвам, позамивам си лявото око, че нещо се е слепнало и вече съм почти готов за излизане. За щастие даже имам малко време, мога набързо да закуся. Майонеза с цвят на масло, кашкавал с цвят на майонеза и маслини от черните. Идеалните продукти за сандвич. Изяждам го бавно, за десетина минути, с подобаваща наслада и примляскване.

   Предстои умерено тежък ден, същото като вчера. Въобще не ми се тръгва много-много, но не мога да измисля хитроумен план как да изклинча.

На вратата се позвъни. Едва ли е шефа на ФБР, това е от друга история, но може да е все пак някакво спасение. Поне временно да ми забавят мъките, даже съм склонен да изслушам за плеядата от индийски богове, стига за няколко минути да затворя очи и да се откъсна от земното битие. Бих им правил компания в Нирвана или света на сънищата, дремуцайки на вратата. Както и където пожелаят. Да, ама не. Сектанти няма, само куче. Сякаш седи и ме гледа нещо средно между миниатюрен, сгърчен Анубис и Бастет. Повече прилича на богинята с котешка глава в силно мумифициран вариант. Изръмжава, оголвайки зъбки и сетне смутено проговаря – Извинете за безпокойството, хах и за нахалството, случайно да ви се намира малко мед за кафенцето? - Даа, едно животинче никога не идва само, освен ако наистина не е паднало от небето египетско божество. Но това е твъде хилаво и треперещо от страх и злоба създание, за да му придавам сакрален характер. Измамата е разкрита. Стопанката набира смелост и се подава на вратата. Успява да ми закрие светлината от входа, за туй светвам в коридора. Вдигам нагоре глава и отвръщам:

– Даа, мисля, че имам малко останало. Ей сега ще потърся, секунда само.

Сред мръсния сумрак от едва светещите крушки долавям силуета на едно одобрително кимване. Срамежлива е, ала поне не е агресивна, иначе тежко ми. Така си мисля наум, разтваряйки кухненските шкафове в търсене на мед, за най-голямо неудоволствие на разбягващите се хлебарки. Откривам един буркан с неопределен цвят и надпис „Акация 2002“. Беше добра година, хубава реколта. Отлежал е достатъчно. Казват, че медът не се развалял, дано да е така. Все пак отлепям надписа преди да стигна до вратата и да се заизвинявам за щедростта си.

– Съжалявам, че се забавих, забравил съм къде е. Ето и лъжичка, чиста е.

Напълно възможно да е така. Все пак, говоря излишни приказки.

– Много Ви благодаря, спасявате ми живота.

За сведение на дамата и на чиателите не членувам в WWF*, но тактично решавам да го премълча.

– Е, чак пък, няма защо. Имам - услужвам.

– Казвам се Мария, приятно ми е  - отвръща женището докато загребва препълнена лъжица мед и я бухва в кафето.

Аз съм Мария - жената на всички мъже и на мъртвите даже. Това си го цитирам наум преди да смотолевя баналното „приятно ми е Васил“ в отговор. Кой е тоя Васил? Не го познавам. Май сега си го измислих. Важното е, че вече закъснявам за работа и времето за бъбрене със закръглени създания търсещи мед, безвъзвратмо е изтекло, трябва да приключвам. Стига да търсеха само мед, а не някой Кристофър Робин…

– Аз живея два етажа по-нагоре, ако желаете мога да се реванширам с малко кафе. Имам и домашни кроасани.

Не съм реваншист, а бъдещ безработен, ако продължаваме в този дух. Колкото до фурната с кроасаните - може да си я погълне и сама, не изпитвам ни най-малко съмнение по въпроса.

– Съжалявам, би ми било приятно, но бързам. Трябва да излизам за работа.

– Оу, ама Вие работите.

Хмм, очевидно не ми личи. Видът лъже, макар че не за всичко и за всички. Например двете масивни, голи бедра, търсещи непрекъснато по-добра позиция за показ. Те не могат да измамят никой мъжкар. Желанието е видимо, макар оскъдната и лишена от плат рокличка на жълти цветя да скрива детайлите. „Какво да се прави?“ – бе писал Чернишевски навремето. Прибягването до класическата литература никак не успява да ме откъсне от импозантните рубенсови форми, които се клатушкат почти на нивото на очите ми. Поела енергията от кафето с мед, самката се е сдобила с нови сили и малко повече кураж. Масивна ръка е подпряла рамката на вратата. Непоклатима, вечна, нещо средно между ръката на древногръцки атлет и тласкач на гюле. Мощен пестник призван да изтласква враговете надалеч, а приятелите в спалнята. За щастие лицето и изглежда добродушно, стига собственичката да не е взела нещо от нрава на малкото си кученце. Не го вярвам, все пак пропорциите са твърде различни, но трябва да внивам, защото тук малки грешки няма да има. Очите ми свикнаха с бодящата, кална светлина и вече различавм отлично всички „дребни“ форми и извивки. Има какво да се види, цял музей на грандоманията.  Пищната блондинка замята руси коси и ме ощастливява с огромна ослепителна усмивка, разливаща се по овалното като медена пита лице.

– Не исках да ви обидя, разбира се. Просто се надявах, че може да ми правите компания и ми се искаше… но, моля ви се, щом работите ще ви оставям. Довиждане.

Лапата тежко се отмества, но вратата не пада. Явно и пантите още могат да я държат. С мечешка стъпка и навдена глава, самката се затътря към леговището си. Прегърбен, тъжен великан с посърнал и разочарован поглед. Едно изпуфтяване на площадката между стълбите и толкоз.

  Шок. Стоя вцепенен на прага и не зная на къде да поема. Нещо ме човърка, дано не е апандисит. Какво ли мислят йогите по въпроса? Не бях предразполагащ и сигурно обидих момичето. Дано не го е приела много навътре. В крайна сметка хората стават, за да отидат на работа, а не за разни игрички от двусмислен характер. Скучно, обаче необходимо и сигурно съществуване. Не влизай в гората, щом те е страх от мечки – тъй разправяше баба ми. Азбучни истини, с които се опитвам да скрия моята истина – раздразнения надигнал се нагон. Не съм ветеринар, осеменител, нито дори любител на излишествата, но природата има друго разбиране по въпроса. „Някой ден сърцето ще те съди за това… затова че много си го лъгал. “ От прозата съм прескочил в музикалния жанр. И асоциацията с изпълнителката, доста подходяща за случая, никак не изглежда случайна. Излишни излишества, пуста работа… Въображение… айде да тръгвам и аз на работа. Обличам си спортно-елегантното яке с произход някъде из ориента, надявам  ароматните обувки с ронещи се стелки и затварям вратата. Езикът на бравата щраква. Капанът също. Няма къде да се бяга. Огромна бяла лапа е преградила пътеката към стълбите. Това не е бяла мечка, естествено, а новата съседка. Халата е слезнала да ме довърши. Ще си кажа молитвата, дано се смили.

– Ах, Вие още ли не сте излезли? И аз съм надолу.

Баш надолу, от първия етаж - та на два метра под земята. Имам да слизам…

Стискам челюст и с възможно най-мил глас, същински тенор, изписквам безсилно:

– Какво приятно съвпадение (сякаш съм толкова наивен), сега слизането по стълбите няма да бъде скучно. 

– Да, наистина – отвръща ми с топла усмивка дамата.

Изминаваме разстоянието от първия етаж до вратата на входа за има няма пет секунди. Опитвам се да мина пръв, за да отворя като някой галантен кавалер… и може би да се изплъзна. Не успявам да се провра. Едрата блондинка не може да бъде заобиколена лесно, но очевидно не се засяга от липсата на обноски. Със замах разтваря вечно заяждащата, чугунена порта, като едновременно с това ми дава спокойно да се насладя на преливащия и огромен бюст. Радост за окото, ако бях месар. Извръщам поглед и поглеждам към гладката улица навън. Духа студен есенен вятър – попътен. Сега е момента да покажа защо леката атлетика е царицата на спортовете, а не вдигането на щанги. Рискът е голям. Човек има жилище, за да се върне в него да спи… Не ми трябва преждевременна обсада. Една победа на тихия фронт би била по-удачна. Затова решавам временно да заема позата на съвсем невинно и добродушно настроено същество с неустановен пол. Джобно мъжле, треперещо пред тиранията на пантофа. Лъщя от лигавене.

 – Струва ми се, че Вие сте от скоро в блока – измънквам, за да кажа нещо.

– Така е, но моля ви се, говорете ми на Ти, нали се запознахме – казва с леко поучителен тон новата ми приятелка.

– Разбира се, както желаеш, Мария.

– Мария, ахх, колко хубаво звучи да си чуеш името си от нечия уста. И с тази интонация… - цяло ласкателство.

– Но аз…

– Не бъдете скромен, такъв сте сладур, но да не си помислите само, че лесно се хващам на въдицата. Такива не ми минават, така че полека с натискането.

Замълчавам. Не мога да си представя как с моите 67 кила бих могъл да натисна по какъвто и да било начин подобно върлесто туловище. Изглежда и в ораторското изкуство е безсмислено да се пробвам. „Надежда всяка тука оставете“ – някой е благоволил да надраска тази средновековна мъдрост в началото на близката метростанция, която наближаваме. Неусетно хлътваме вътре, сякаш по инерция.

– И ти си с метрото, а Васко? -  Край, започна да фамилиарничи…

– А ми не, всъщност се разприказвахме ии… така стана. Трябва да хващам автобуса, отгоре, че май окъснях.

– Ах, какъв си лъжльо. Не смееш да си признаеш, че просто искаш да ме изпратиш. Добре. Радвам се, че вече престана с любовните хвалебствия.

Какви любовни хвалебствия???? И лъжльо ! Тая жена е луда, луда за животински приключения от типа на едрите бозайници, а аз и се връзвам на акъла. Стига, точка, край!

– Хах, май че ме надценяваш, не съм особено обигран сваляч.

– Ще видим, ще видим. Е хайде, тръгваш ли ? Приятна работа и…  дай една целувка, за новото приятелство… по бузата, по бузата, чакай не се дърпай, а така,  - МУУУА.

След като лицето ми е обилно облизано и от двете страни, а гръдният кош е сплескан под натиска на мощната гръд, най-после бивам освободен от мечешката прегръдка. Каква жена ! Във времена на рицари и войни би струвала в самородно злато, колкото цялото си тегло, а това никак не е малко. На раздяла получавам и въздушна целувка, чиято струя за малко да ме цапардоса през лицето. Махвам за сбогом и обръщам гръб. Няма да погледна назад, нагледах се! Чао, бамбино !

 Изкачвам се тичешком и тръгвам да гоня рейса. Да, ама не. Безполезното препускане през локвите е наградено с трясване на вратата под носа и обилно поливане на турските ми „Левис“ с кал. Само 22 минути до следващия автобус. Безкрайно чакане, чакане на скот в скотобойна, на Ален Делон пред вида на гилотината. Стига с тая образност.

   Не искам да измъчвам никого с житейските си терзания, но за бедния роб на труда, прилично платената работа е от първостепенно значение. Макар да не съм материалист, аз ям, пия, обичам живота, колкото ми дава и някак ми се иска да ми дава съвсем малко в повече. Аванта малко. Ама за заплеси, все ще се стиска, това да е за урок. Там където си вадиш хляба не си вади… – е трябвало е да добавят и едно „когато“, защото работния ми ден следва да е започнал. Вече не бързам за никъде. Каквото ще става – ще става, нека да не насилвам събитията. Четиридесет минути закъснение в някои професии се прощават, в моята не. Ще каканижа оправдания, дано умилостивя церберите, но надали. Този филм съм го гледал – с него не свършва, а започва зимата – изгаряш и да идва следващия. Дони дано да се гръмне… Айде пак с музикалните отклонения…

Празните мисли в главата не хранят стомаха, а скоро само те ще ми останат на трапезата. Вълчи свят, най-добре да започвам с търсенето на професия. И без повече музикални прищевки. Що да не вляза в цветарския магазин отсреща, може да търсят някой безработен…

Какво пък, ще взема и един букет цветя, може да реша да си направя салата като за последно…

Всяко зло, за добро. Така да бъде. Тия три слънчогледа или ще ги опоскам или ще ги дам на съседката с неподходящата за сезона синя рокля с големите жълти цветя. Ще и отиват – крещящо аграрни, но винаги ведри и гледащи към слънцето. Което, за сега, го няма…

Сивите облаци, стелещи се над плътно запушеното небе, пускат само по някоя и друга капка дъжд. Неравномерна хармония е и там.

Не го разбирам тоя свят, не ще да ме осени с човешка логика. В крайна сметка да си гледа работата, докато не са го уволнили.

  Бавно газя локвите обратно към кооперацията. Мокър от дъжд не се бои, а и тази нова лекота в главата, действа някак странно ободряващо.

– Живота ти излиза от релси, някакъв слон те избутва от пътя, а на тебе ти е леко…

А къде отиваш ? Пред вратата на същия неособено нежен тайфун – да го чакаш, та дано те тръшне обратно на релсите? Неврастения…                                                                                               

На дребен цицоман...

Става 12 без 5.

Един наивник на средна възраст още седи на стълбите. Запалва последната си смачкана цигара и чака да стане 12.

_____________________________________________

*Световен фонд за дивата природа.