Пия си чая пред кафенето. И погледът ми танцува из площада. Минават хора – млади, стари, деца...
А нещо розово все се набива в очи.
Впервам поглед.
Възрастна, дребна женица е заела няколко квадрата пред паметника на Кирил и Методий.
Няколко квадрата – защото не стои на едно място. Играе нещо. Заглеждам се в далечината, ослушвам се...
Да, има гайдар нейде на другия край. И жената ...подскача, върти се, движи се...Играе. Хоро ли, ръченица ли – тя си знае.
Но танцува...
Минаващите внимателно я заобикалят.
Била нещо не наред, казва ми сервитьорката.
Нямала близки. Или те не я искали. Прибрали я в едно заведение.
А сега била пусната – за да е сред хората. Обществената среда я лекувала...
Първата мисъл – абе, лекува, ама... ...