Високо над нея изпърхаха гълъби. Беше се унесла и сега спеше в същата свита поза няколко часа поред приличаше на малък вързоп, захвърлен в ъгъла.
Мъжът, който стигна до нея, не проговори. Беше едър и силен, просто се наведе и я вдигна на ръце. Тя изхлипа в съня си и се сгуши, опряла глава на рамото му. Изглеждаше толкова крехка и ранима. Дрехите й бяха мръсни и окъсани, лицето-посинено и издрано.
Мъжът бе единият от пазачите на Марица той прекрачи през боклуците, нахвърляни наоколо и я понесе нанякъде. Улиците бяха пусти, но въпреки това той избираше пътя си внимателно. Като стигна къщата на Джамал, бутна с рамо разбитата врата и я внесе вътре. Стъпките му глухо отекнаха по плочите, с които бе покрит пода, през счупения прозорец струеше лъч светлина и прашинките застиваха в него. отнесе я в една от вътрешните стаи, където бе запален малък огън. Старата вещица седеше пред него, смесвайки нещо в разни съдове. Другият й пазач се напрегна, готов за удар, когато вратата се отвори. Марица също изви глава да погледне.
-Боже мой, детето ми!-прошепна тя, виждайки новодошлите.-Къде я намери?
-Лежеше под едни останки на няколко преки оттук-каза мъжът като внимателно коленичи и остави момичето върху една черга на пода.-Продължава да спи.
-О, това не е сън, не е сън-занарежда Марица като отиде до нея.-Какво са ти сторили, малката, какво?
Погали я по лицето и момичето изхленчи. Опита се да се свие настрани в защитно кълбо. Жената задържа ръцете й, опипа бавно и внимателно тялото й за контузии и счупени кости. Нареди на мъжете да се обърнат, разголи бедрата й и пъхна ръка между тях, тялото на момичето изтръпна. Пръстите й се оцапаха с кръв и сперма. Покри я отново с роклята и я загъна с чергата, защото трепереше.
-Донеси ми кофа с вода-нареди тя на един от мъжете.-И още дърва за огъня, за да я стопля. После излезте, не ви е работата тук сега.
Единият отиде да изпълни задачата, другият се приближи навъсен.
-Какво става, Марица, какво са й направили?
-Какво, какво…-заповтаря сивокосата.-Не знаеш ли какво става с младите момичета, когато войниците на Лионард се развихрят? Не знаеш ли колко копелета ще се родят месеци след тази гражданска война? Насили са я, това е!
-Изроди!-сви инстинктивно юмруци той.-Видях кой я нападна, онзи Харбър!...Ще го убия! И него и останалите!...Не можах тогава…Не можах да й помогна!
-Никой не можа, Слай - изграчи Марица.-Борила си се, нали, момичето ми?-тя хвана и разтвори свитата й длан, под изпочупените й нокти имаше кръв и кожа.-Да му беше издрала очите…Ще се оправиш, достатъчно си силна и ще забравиш…страшно е, но ще мине…
Другият мъж се върна с кофа вода и я окачи на куката над огъня.
-Как може още да спи?-попита той, хвърляйки поглед към момичето.
-Тя не спи-отвърна жената.-Има треска. Стояла е цяла нощ сама навън-наранена, гладна и уплашена. Насилвали са я, може би много пъти…Тялото й, умът й се бунтуват срещу това напрежение. Но тя ще се оправи. Махайте се оттук-напъди ги тя.-Вървете да пазите отвън или да помагате на такива като нея.
Двамата се подчиниха. Бяха останали без оръжие освен ножовете си. Затова взеха големи дървени сопи. Бяха гладни и уморени, но щяха да изпълнят всяка нейна заповед. Можеха да й бъдат синове, всички бунтовници, които Марица организираше, бяха като нейни деца. Марица натопи един парцал в топлата вода и започна да мие момичето, като не преставаше да й говори. Сибила само хлипаше и бълнуваше, затворила очи.
-Лионард- прошепна по някое време старицата,-ще си платиш…
……………………………………………………………………………………………
-Наистина не знам какво се случи. Нищо не съм направила, кълна се!-побърза да отрече Джейн.-стана толкова бързо и неочаквано. Бях толкова объркана, Марта…Уплаших се…Не бях го виждала такъв, не знаех какво може да направи…Всичко беше като насън, исках само да се махна оттам колкото се може по-скоро.
Възрастната жена, която я бе приютила, кимна по-скоро на себе си и се приближи към Джейн, подавайки й огромна порцеланова чаша с горещ чай. Момичето я погледна с благодарност, после като че ли изтръпна. Мислеше, че е надмогнала паниката. За миг и се тори, че е в капан, отново усети, че не й стига дъх, че всеки момент ще с е събуди от този приятен сън и ще се озове в много по-жестока действителност. После усещането отмина и тя взе чашата в ръце. Марта седна срещу нея.
-Сигурно искаш да забравиш, скъпа-каза тя, привеждайки се напред.-Но не е ли по-добре да разнищим какво се е случило?
Беше подвеждащ въпрос. Двете бяха направили достатъчно нередни неща, за които да ги осъдят-не се обадиха в полицията, изхвърлиха окървавените дрехи в един контейнер в задната уличка. Самата Марта ги поля с разтворител и ги запали и остана, докато не се увери, че изгоряха без остатък. Джейн се бе изкъпала, отмивайки всички възможни улики.
Нещата с тази старица ставаха все по-странни.
Прокара пръсти през мократа си, току що измита коса. Кой би повярвал-седеше в кухнята на напълно непозната жена , увита в огромна мека хавлия и пиеше чай! След като се случи онова
-Той нарани ли те?
Джейн трепна, отмествайки поглед.
-Не, всъщност…Не успя. Завлече ме до тях, помня, че бяхме в неговата кола. Каза ми да мълча и аз мълчах. Уплаших се, не знаех какво е намислил. От време на време ми говореше нещо…не помня вече какво. Аз само…
…само гледаше през прозореца. Струваше й се ужасно тъмно, в паниката си не можеше да разбере къде я води, докато най-накрая не разпозна светлините на една от главните улици. Караше я у тях, в дома на родителите си. Джейн седеше почти неподвижно, мълчалива, втренчена през стъклото. Младежът до нея й хвърляше коси погледи, мърмореше нещо и караше като луд. Мина й през ума какво би се случило, ако ги спре полицейски патрул, щеше ли да се опита да избяга.
Нищо такова не се случи, никой не ги засече и не ги спря.
-Нямаше никой у тях-опитваше се да преразкаже спомените си на жената.-Пол дори не светна лампите…Заведе ме долу при басейна…
Домът на семейството на Пол. Голяма къща с импровизирани гръцки колони отпред. Луксозен, в малък, охраняван богаташки квартал. Големи помещения, мрамор и мозайки, вътрешни колони. Преди всичко това й харесваше. Имаше басейн, в който всеки ден Пол плуваше няколко дължини. В който много пъти бяха плували заедно.
Всичко това бе преди. Сега той грубо я блъскаше да върви пред него, говореше й, заплашваше я. Светна лампите, но осветлението беше слабо, водата се плискаше, хвърляйки неспокойни сенки по тавана. Едната от стените беше цялата огледална и всички тези отражения на водата и стъклото изглеждаха толкова призрачни…
-Успокой се, момиче-почти я скастри Марта и тя млъкна объркано.
Не знаеше как да продължи, защото…
Пол я дръпна към себе си, крещеше й. тя отстъпи, той пак й посегна. Сдърпаха се, джейн получи плесница и изпищя. В голямата къща нямаше никой, който да я защити. Очите на момчето бяха кръвясали, а физиономията му изкривена. Усети, че трябва да бяга.последва някакво боричкане, тя докопа нещо и го удари с него по главата. изведнъж волейболистът залитна към нея, бликна фонтан кръв, нямаше време да изпищи, защото той я затисна с тялото си, поваляйки я на пода. Отпусна се върху нея с цялата си огромна тежест…
-Боже!-чашата се изтърколи на масата, блъсната от внезапно разтреперилата се ръка на девойката.
По бялата покривка утайката от чая остави тъмни разлати петна.
-Марта?! Аз…аз ли го убих? Ударих го и той падна…Не помня с какво го ударих…Зми ако…Аз ли го направих?
Марта хвана ръцете й през масата-бяха изстинали и влажни и я погледна в очите. Момичето се взря немигащо в нея. Стори й се,че в очите на старицата вижда неясни, неописуеми неща, които я накараха да изтръпне. Гледаше я сякаш знае какво ще й каже и само я подканваше да го направи сама.
-Помисли си, Джейн-настоя тя с тих глас.-Помисли си. Спомни си това ли се случи наистина…
Беше…призрачно. Неприятна мъглива обстановка, вълничките на басейна шумоляха, а то я бе зашлевил. Заболя я! ядоса се, гневът надделя над страха. На никого нямаше да позволи да я удря! Не обърна внимание на околния шум-като някакво далечно нашепване на безброй гласове.
Пак същото-нереално. Докопа нещо. Чадър може би или нещо друго, оставено върху хавлиите на стола. Пол й крещеше, а тя не го чуваше какво казва. Искаше да я удари…
Бяха пред огледалната стена. Сенки се движеха по стъклото. Налудничав ропот, дошъл от много далеч.
Удари го. През лицето. Той се хвана за челюстта, изненадан от внезапната болка и я изгледа на кръв. Посегна да й отвърне…
Сенките приличаха на силуетите на хора и не бяха по стъклото. Бяха тук.
Или пък те двамата с Пол бяха в света на сенките?
Пол не успя да довърши движението си. Нещо се стовари откъм гърба му, откъм огледалото. Джейн онемяло се взираше в …нещо.
Лица на мъже. Далечната глъчка изведнъж избухна в невероятен шум сякаш са на препълнен стадион. Прокрадна се някакъв противен звук-като разцепване на плат или скъсване на хартия. Нещо плисна по гърдите й. Пол политна напред. Имаше кръв навсякъде-по устата му, по гърдите, където бе зейнала дълбока прорезна рана.
Джейн не можа да го отблъсне и се стовари по гръб на мозайката, а той падна върху нея, затискайки я с тялото си. Ако се бе заслушала. Щеше да чуе стърженето на метал в метал, гласове…
Но не чуваше. Искаше само да пищи и пищи…
-Какво става, Марта? Какви са тези кошмари, които си спомням? Мъже с мечове, кръв, крясъци…като че ли някаква древна битка…Сякаш са излезли от разказите на Виктор-онези измислици за битки, насилие и смърт…
-Защо мислиш, че разказите на твоя приятел са измислица?-попита с нисък глас Марта.-Нима никога не си чувала за паралелни светове?
Момичето я изгледа недоверчиво и дори уплашено. Старата жена седна срещу нея.
-Виденията на Виктор са реални…ако мога така да се изразя. Може никога да не е осъзнавал, че има други паралелни вселени и въпреки това те съществуват. Там живеят съвсем реални хора и се случват съвсем реални неща. Има... хора, които могат да прехвърлят съзнанието си през различните измерения, да го прехвърлят в друго тяло. Да живеят заедно със съзнанието на другия човек … Най-често без той никога да разбере. Правила съм това много пъти. Добре познавам света, който е виждал твоя приятел, Джейн. Същият, който си видяла и ти онази нощ, когато са нападнали Пол.
-Как, по дяволите, е възможно?! Звучи толкова налудничаво!-закърши ръце тя.
Марта се усмихна.
-Можеш да го наречеш „осъзнато сънуване“, ако искаш. Влизаш в съзнание, което е толкова близко до твоето, по начина по който мисли, чувства и разсъждава и въпреки това е нечие чуждо. Виждаш, че можеш да живееш друг живот в един съвсем различен свят. В много различни светове. Аз мога да правя това съзнателно, но приятелят ти-Виктор-не. Когато световете толкова се приближат един до друг, когато започнат да звучат в резонанс-тогава по-чувствителните хора започват да виждат и усещат неща от другата страна.
-Господи, главата ми ще се пръсне!-изплака Джейн и обгърна главата си с ръце.
-Тези паралелни реалности съществуват едновременно и равнопоставено. Няма една-единствена "истинска" реалност. Наистина може да се побъркаш, ако не си подготвен за това. А както се оказва, може дори да умреш…
………………………………………………………………………………………
Джошуа седна зад бюрото в малкия си работен кабинет. Имаше толкова книжа, с нищо не напомняше старателно подреденото писалище на Лионард.
По дяволите Лионард!
Толкова неща се бяха объркали непоправимо…
Пред него имаше лист, изписан със ситен разкривен почерк. Младежът го погледа известно време, без да вижда какво пише. Знаеше, че са сведения. Нали това му беше работата? Разузнаване, събиране на сведенията и уликите, имаше шпиони навсякъде из Острова, всеки предаваше докладите си по един или друг начин до него. усети се, че мисли за общи, банални неща. Потропа с пръсти по плота.
Виктор…
Стана нетърпеливо и застана пред прозореца. Беше следобед и слънцето припичаше през прозореца. Толкова рядко преживяване в този мрачен и дъждовен край на света. Отвори прозореца и пое дълбоко дъх, защото му се струваше, че се задушава. Болеше го при всяко вдишване, при всяка крачка.
Беше сам в стаята. Отметна горната си дреха и издърпа ризата си от панталона. Вдигна я над ребрата си, просъсквайки от болка. Огромна синина опасваше половината му тяло точно под гърдите, отвратително кръвонасядане, мораво, на места черно. Сигурно му бяха пукнали поне едно ребро, но когато се добра до стаята си в двореца, последната му мисъл беше да търси лекар. Цяла нощ се гърчеше от болка, не намирайки покой за натъртеното си тяло, но не си позволяваше да мисли много за това. Не можеше да си почива точно сега.
Инстинктивно притисна длан към синината, за да успокои болката.
Можеше да умре. Унизи се да лази по земята, за да избегне ритниците на онези.
Не трябваше да става така. Какво, по дяволите, се бе объркало?
Някой почука на вратата. Джошуа се сепна и трескаво оправи дрехите си преди в стаята влезе охраната.
-Следователят, който повикахте, е тук, сър.
Джошуа кимна. В кабинета влезе мъж на средна възраст, видимо притеснен и озъртащ се нервно.
-Дейвид…
Джошуа вече се бе овладял и посочи на новодошлия да седне от другата страна на писалището.
-Сър…-когато седеше в този кабинет зад това бюро всички си припомняха какво върши всъщност за Лионард и за властта, която информацията може да ти даде.
-Седни. Искам да поговорим.
Мъжът приседна на ръба на стола и се вгледа напрегнато в него
-Ти си следовател, Дейвид. Обаче от теб ще искам да проследиш някого. Виктор Грей.
Мъжът вдигна вежди.
-Да, точно той, синът на Дашиъл. Не намирам нищо в докладите за него. Или го пазят като очите си, или хората ти са пълни некадърници. А повярвай, нито едното не е добре за теб.
-Не сме…Виктор Грей никога не е бил наша цел...Правя всичко възможно, сър- мъжът изглеждаше стреснат от настроението на младежа.
Властта, която ти дава този кабинет…
-Не е достатъчно-Джошуа сам не знаеше защо започна да се държи така.-Навън се вихри гражданска война, можем да си го кажем честно. Няма две страни, всеки се опитва да оцелее както може. Някой хора предават своите. Внимавай да не си помисля, че и ти се опитваш да изграеш своя игра...да изиграеш Лионард.
Така беше много по-лесно. Да прехвърли собственото си предателство и угризения. Мъжът видимо се изнерви. Джошуа обаче се бе разгорещил и не го бе грижа за другия.
-Какво да направя, сър?
-Не знам- простовато сви рамене младежът.- Но искам сведения за Виктор. Каквото и да е. Разпитвай, подкупвай, арестувай…Трябва ми Виктор. Обърни целия Остров, но го искам сега.
-Сър, невъзможно е да се открие един-единствен човек сред половин милион жители…толкова бързо.
-Да ти припомня ли, че той не е обикновен човек?
Говореше тихо, облегнат назад в стола си. Знаеше, че дори да се изправи, няма да го впечатли. Така бе в свои води.
-Да ти припомня ли, че той е един от водачите на бунтовниците. Хората, които се бунтуват срещу нашия господар.
-Сър-отвърна сдържано Дейвид.-Виктор не е водач. Но е …ключова фигура.
Джошуа прехапа устни. Ребрата го боляха при всяко вдишване.
-Кажи ми какво е личното ти отношение към Виктор Грей. Колко добре го познаваше преди…всичко това?
Мъжът се стегна.
-Каквото на всички останали. Той е предател и бунтовник, нямам нищо общо с подобни хора. …
Джошуа се насили да въздържи усмивката си. Стана иззад писалището и се приближи до мъжа.
-За добро или зло всички тук познаваха Виктор преди да стане…бунтовник. Знаеш ли, Дейвид, наскоро научих нещо много интересно за теб и за Виктор .
Мъжът почти се надигна от стола от нерви, а пръстите му се вкопчиха в подлакътниците.
-Нямам… не съм имал нищо общо с Виктор…
-Дейвид, знаеш кой съм –каза тихо Джошуа и се приведе към него.-Знаеш, че нито ти , нито някой друг в тази кочина може да има тайни от мен. Познаваме се с теб от години. Ти беше лично подчинен на Лионард преди да стане лорд. Получавал си заповеди директно от него. Заповеди, които ги няма на хартия…
Някакво напрежение се настани във въздуха между тях.
-Получавал съм много заповеди, сър.
-Какво си спомняш от нощта, когато Дашиъл и семейството му бяха заличени от историята на този Остров?-каза думите бавно и отчетливо, само и само за да гледа как се променя изражението на новодошлия.
Дейвид се намести в стола сякаш изведнъж му беше станало неудобно.
-Защо ме питаш такива неща?-изграчи той.-Ако искаш да ме закопаеш, просто го направи. Не ме карай сам да си режа главата. Знаеш какво стана онази нощ… но аз нямах нищо общо с това, което стана тогава…
-Припомни ми някои неща, Дейвид. За онова време.
Мъжът се запъна.
-Защо ме разпитваш? Знаеш какво ще стане, ако Лионард ме заподозре в нещо. Защо просто не напишеш доклада си както ти изнася. Не ме карай да…
-Искам да ми припомниш нещата, както са се случили, Дейвид. Не както съм чул, че са се случили. Ако трябва да сме честни, и двамата имаме грехове пред Лионард, когато става дума за Виктор. Не знаем какво ще се случи в бъдеще, когато избираме приятелите си. Кой да знае, че приятелят ми от детството ще стане бунтовник...Кой да знае, че баща му ще стане предател…
Мъжът продължаваше да го гледа изпитателно. После сякаш се предаде и въздъхна.
-Знаеш какво стана. Лорд Лионард заповяда. Беше ясна заповед. Уплаших се, не можеше да го направи просто така. Нямаше ясно обвинение, камо ли присъда. Просто разгласи, че има държавна измяна и си изми ръцете за всичките убийства с това. Никой не оспори, че тогава още не беше коронясан за лорд. Глупава подробност, не си заслужаваше човек да си загуби главата заради това. Заповедта включваше всички, разбираш ли-всички-родителите му, сестра му, сина му. Беше казано „незабавно“…щеше да бъде клане-той си пое дълбоко дъх. -Не можех да го направя, повярвай ми. По-скоро бих отсякъл дясната си ръка, отколкото да извърша подобна екзекуция. И двамата го познавахме, Джошуа...Генерал Дашиъл беше най- приближения на лорд Рийс, беше достоен човек, знаеш го.
-А казваш, че не си имал нищо общо, така ли?-иронично подхвърли по-младият.
- Престорих се на тежко болен и дадох заповедта на друг. Знаех какво ще направят. Може би трябваше да събера смелост и да го предупредя. Аз съм страхливец, признавам си го…Дашиъл не трябваше да умира, не и той, не и така…
Джошуа се отдръпна от него, не искаше да виждат собствената му реакция.
-Ами Виктор? Как така се оказа, че Виктор е жив?
-Не знам, за бога! Бяха се издънили, изпуснали хлапето. Бях го виждал не повече от веднъж, знаех само името му. Седемнадесет-осемнадесет годишен тогава. Просто изчезна. Нямаше новини за него цяла година. Чак след това се разбра, че е при бунтовниците…
-Защо го пазят така?
-Генерал Дашиъл бе от старите аристократични родове, а и бе дясната ръка на лорд Рийс и имаше подкрепата на войската, Рийс нямаше деца. Разбира се, че Дашиъл щеше да поеме нещата в свои ръце, ако не се беше намесил Лионард. Дори обикновените хора помнят Дашиъл с добро, въпреки че е военен. Синът му е наследник на всичко това, идеалния претендент за трона. Най-логичния претендент.
Виктор…
Джошуа размърда схванатите си болезнени мускули и почна да обикаля бавно и замислено край писалището.
-И сега Виктор стана кумир на бунтовниците- промърмори по-скоро на себе си.-Особено за онези, екзалтираните, които палят домовете на поддръжниците на Лионард, замерят ги с камъни, а отскоро се опитват да се промъкнат в двореца.
-А после Лионард прави хайки, внезапни нападения и лов на хора…-продължи мисълта му другият. -Лионард си отмъщава и те още повече го мразят. Омагьосан кръг.
-Да, и Виктор е свързващото звено…Смъртта на Дашиъл…Затова беше всичко, нали?
-Не,сър. Просто с това започна…
Проклетият Виктор - причината цялата тази лудост да продължава повече от две години. Джошуа се опита да си спомни лицето на младежа, с когото някога бяха израснали заедно. Удари с юмрук по плота. Дейвид се сепна и го изгледа странно.
-Не трябваше да става така- каза момчето.-Не и онова нападение предишната нощ. Целта беше Виктор, той трябваше да е там. Но го нямаше. Те просто изклаха беззащитните бегълци…
Било е случайно, не по негова вина.
Не трябваше да ходи при бунтовниците, не трябваше да оспорва решенията на Лионард. Нямаше право! Нямаше да защити никого по този начин, нито себе си, нито тях. Нито щеше да постигне целта си.
Стисна попаднал под пръстите му документ и го смачка. Хвърли го в ъгъла и закрачи към прозореца. Кабинетът му беше на първия етаж и гледаше към някаква цветна леха в градината. Косите слънчеви лъчи огряваха прекалено ярко избуялите цветя и зеленина, цветовете дразнеха очите му, жуженето на насекомите го изнервяше. Винаги бе обичал сивите дъждовни утрини, в които можеше незабелязано да крачи по улиците на крайните квартали в любимата си сиво-зелена наметка…Невидим.
Дръпна се от прозореца.
Физическото усилие бе предизвикало вълна от болка. Беше се препотил.
Виктор бе пречката, която трябваше да се отстрани. По-скоро. Седна замислено зад бюрото и внимателно изглади с длан намачканите преди малко листи.
-Сър?
Беше забравил за Дейвид. Мъжът седеше очаквателно срещу него.
-Има ли…арестанти…от миналата нощ?-мъжът кимна.-Тогава ги разпитай. Те за последно са видели Виктор.
-Ще откажат да го предадат. Твърде важен е за тях.
-Тогава ги разпитай…убедително…
Сам потръпна като го казваше. Неговата работа в „разследването“ бе чиста и подредена-ровене в книжа, събиране на информация.“ Разпит“ значеше подземна килия, остриета, клещи и огън, писъци и кръв. Мрачен свят, който си има своите господари.
Не можеше да мисли за всичко, да спаси всеки. Понякога трябват жертви в името на по-голямата кауза.
-Да, сър.
-Тогава върви.
Не беше като заповед на Лионард. Може би затова Лионард бе лорд. Не се страхуваше или поне не показваше страха си да застане на светло. Джошуа можеше да му се възхищава като хлапе със зяпнали уста.
Проклет да е…
Следователят вече излизаше.
-Познавал си Дашиъл, - гласът на момчето го сепна -Уважавал си го, не си посмял да вдигнеш ръка срещу него. Защо?
-Той се обърна срещу Лионард. И беше наказан…Убедително,както знаете. Радвам се, че нямах пръст в това.
-Това го знам-отвърна Джошуа.-Но какъв човек беше?
Мъжът изпъна рамене.
-Строг, честен, добър човек. Държеше на своите. Както баща ви, сър.
Вратата се хлопна. Ужасна , остра болка прониза Джошуа. И тя не идваше от раните.
Мразя те.
МРАЗЯ ТЕ!
© Мирослава Спасова Всички права запазени