Вече нямаше значение дали ще го търсят или не. Нямаше представа какво е станало с Джейн, с нападателите му, какво е положението в колежа или в болницата. Беше толкова странно и влудяващо, че може просто да изчезне и дори да го открият, той няма да бъде тук. Не и истински.Мисълта го караше да изтръпва и да бърза, заради нетърпението да разбере какво ще стане.

Имаше място, където да отиде. Никой нямаше да го потърси там. Беше тъмно и прашно, през пролуките проникваха единични лъчи и правеха слънчеви зайчета във вътрешността на помещението. На един или два пъти Виктор удари главата си в пропадналите тавански греди, беше мръсно и покрито с малки паяжини запуснато място. Идеалното място.

Павилионът с огледалата в стария лунапарк. Паркът бе заключен и изоставен от години, постаментите на шатрите и различните атракции бяха обрасли с бурени, понякога от тревата стърчаха метални ръждиви парчета, части от дърво, стъкла и тел, които никой не посягаше да почисти. Един от малкото постоянни обекти, чийто скелети издъхваха наоколо, бе и този павилион с криви огледала. Повечето, разбира се, бяха изпочупени и скриптяха под предпазливите му стъпки. От всякъде го следяха празни или полупразни рамки, запазили мънички парчета стъкло.други се бяха запазили почти цели, мръсни, потъмнели и надраскани, отразили само изкривени форми и тъмни цветове.

Виктор подмина няколко. Правеха го или дебел или още по-слаб, с огромна глава или с разтегнато тяло, но понеже бяха счупени, дори отраженията бяха някак осакатени. Знаеше, че като малък бе идвал тук. Заставайки пред една празна изкорубена стена, си спомни образа на момче на девет-десет години, хлапе, взиращо се в гротескната фигура отсреща. Тъмнокосо момче, слабо и нежно, с големи, широко отворени сиви очи. После картината примигна и Виктор пак се оказа лице в лице с голата дървена стена. Обичаше огледала, успокояваше го дългото мълчаливо взиране в тях, правеше го цял.

Сивите демонични очи се стрелнаха в друга посока. Озова се пред истинско огледало, запазило се непокътнато. Нормално огледало. Сърцето му така силно заби, че го чуваше в ушите си.

Ами сега? Ами ако не стане? Ако е било само халюцинация?

Беше застанал пред огледалото.

Страхът го задави. Адамовата му ябълка заподскача от мъчително преглъщане.

Какво щеше да стане сега?

Беше малък, непослушен, задъхан от тичане хлапак. Беше стоял пред огледалата с часове, беше опирал чело и нос в тях, оставяйки мазни следи.

Взираше се.

В онова.От другата страна.

Не смееше дори да мигне.

Стъклото винаги бе студено и дланите му оставяха отпечатъци с малки пръстчета.

Взираше се. В отражението на ококорените си сиви очи.

Дали бяха неговите очи? Дали светът, който виждаше в стъклото, беше този, същия?

Или някакво копие, което го имитира.

Огледалото винаги бе студено и се замъгляваше от дъха му. Притискаше се в него, опитвайки се да разбере. Да хване някоя сянка, някаква грешка в имитацията.

Каква щеше да е разликата сега? След като знаеше, че оттатък може да има не имитация, а цял един свят?

Беше застанал пред огледалото. Протегна пръст и го докосна. Мръсно и хладно стъкло и ново петно на мястото на допира.

Нищо.

Бутна с цяла длан, после с двете си ръце, приближил лице, за да различи отражението си в тъмното. Стъклената плоча задрънча в неуплътнената рамка.

Нищо.

Само следи от дъх и мазно петно, когато спря отчаяно село в стъклото и се свлече на колене. Просто хладна полирана повърхност. Изкрещя през зъби, прозвуча като задавен рев.

Беше като кошмар. Нещо те гони по безкраен коридор, а единствената врата пред теб е заключена. Блъскаш по нея, а кошмарът те гони, настига те, диша над рамото ти.

Защо не се отваряш, по дяволите?!

Отвори се!

-Отвори се, казах!-някакъв плачлив крясък и отчаян удар с юмрук по стъклото.

Може би не трябваше да напуска клиниката, може би на истина не беше добре. Стори му се, че огледалото се пропука. Стори му се, че губи съзнание. Стори му се, че пропада.

Беше коленичил пред огледалото. Граница, не по-дебела от дъх.

После светът изчезна.

…………………………………………………………………………………………..

Малкият огън припукваше в изкопаната ямка, навсякъде бяха разхвърляни останки, стените бяха почернели от пожара в миналото. На светло изгорялата къща на брега изглеждаше жалко и сенчесто място. Руините на зидовете създаваха добро убежище от погледите отвън.

Мъжът край огъня се осмели да сложи няколко пръчки в него, за да не угасне. В ъгъла имаше мъничка купчина плавеи -разцепени и изкривени парчета дърво с кристализирала по тях морска сол. В убежището имаше още една фигура, легнала на пода и покрита с наметало. Мъжът погледна към нея, после отново извърна глава и се втренчи в частицата хоризонт, изпълнила празната рамка на насрещния прозорец. Осветяван от отблясъците на въглените изглеждаше като статуя-на някаква сила, най-накрая намерила покой, почиваща си, но бдителна, защото не е сама. Чертите му изглеждаха като изсечени, а всъщност бяха дълбоко врязани от недоспиване и тревоги. Трябва да беше към четиридесет и пет годишен с късо остригана кестенява коса, започнала да посребрява по слепоочията. Нисък на ръст, но здрав.

Очите му бяха неподвижни, като че мислеше за важни и сериозни неща, може би мъчителни спомени. Бръчките по челото му се очертаваха по ясно от обикновено. Приличаше на войн. Такава професия оставя някакъв невидим отпечатък. Имаше скосени навън очи, светлосини, проблясващи на светлината на огъня върху потъмнялото му лице. Наведе се към един камък до крака си и започна да точи ножа в ръцете си с него. без да бърза, с отмерени движения, както го бе правил хиляди пъти.

Фигурата на пода се размърда леко и в мъжа се втренчиха две изненадани сиви очи. Виктор затаи дъх, за да не го усети непознатият, макар че от мига, в който се бе събудил, сърцето му биеше до пръсване от ужас. Гледаше го, обзет от паника и не знаеше какво да мисли. Усещаше тялото си толкова схванато и отмаляло, че не знаеше дали ще може да се изправи. Така му се искаше да си поеме дълбоко дъх, но само хлистеше безшумно, стремейки се с нищо да не издава, че е буден.

Точилото се плъзгаше звънко по острието, дълъг, широк нож, чийто връх се виждаше над коляното на мъжа дори откъм гърба му. Всичко подсказваше, че това е човек, който знае да си служи с него.

Очите му започнаха да сълзят от напрегнатото взиране. Колко щеше да издържи така? С всяка секунда усещаше, че изтръпва все повече и повече, а точилото съскаше по стоманата с обещание за удар и кръв. Пламъците трепнаха.

-Радвам се, че най-накрая се свести, момче. Мислех, че ще умреш.

Беше спокоен глас, може би загрижен. И все пак го уплаши.

-Как…разбра, че съм буден?- изграчи Виктор с пресъхнало гърло.

-Винаги знам, когато човек не спи. Усеща се…по дишането…

Извърна се. Все още държеше ножа. Сивите очи се преместиха от оръжието към лицето му, после обратно.

Значи бе чакал да се събуди?

-Не ме ли позна. Виктор? Аз съм-Джордж.

Той ли беше наистина? Не можеше да си спомни. Усещаше, че го познава, нещо в очите, в стойката…Беше чувал името, насили паметта си.

-Какво стана?

-Видях те да припадаш пред онова огледало-посочи с ножа към вътрешността на къщата.-Не можах да те свестя по никакъв начин. Добре ли си, Виктор? Къде изчезна така, всички мислеха, че си мъртъв!

Той си спомни за случилото се. И го почувства. Не каза нищо. Очите му проследиха как ножа се прибира в кания на колана на Джордж.

-Как се озова тук?-смръщи чело младежът.- Защо не беше при останалите?

Мъжът се приведе и обхвана глава с ръце.

-Виктор…Тези неща не трябваше да се случват…Нямаше да променя нищо, ако бях останал, пак нямаше да ми повярват.

-Да ти повярват?-Виктор се размърда, но нямаше сила да стане.-За какво говориш?

Другият му хвърли поглед все така навел глава.

Унижение? Срам? Страх?

-Ти си единственият, който може да ми повярва, Виктор. Това е някакво чудовищно недоразумение. Играят си игрички, но няма да им се размине.Когато разбера кой ме е накиснал, мамицата му ще разплача…-лицето му се сгърчи в гримаса.

Младежът си спомни за ножа, блеснал в светлината на огъня, за силата, която усети у седналия мъж и макар да не го изрече, Виктор изтръпна от желанието му за мъст.

-Всичко се разпада, не разбираш ли? Те мислят, че аз съм го извършил, мислят, че аз съм доносникът? Че аз съм ги предал?

Момчето се надигна, дръпвайки се назад. Беше завит с наметалото на Джордж. Топло войнишко наметало, пропито с миризмата на пот и дим. Досега го беше предпазвало от студените камъни , а изведнъж му се стори, че ще се задуши. Не продума.

-Не разбирам-продължи боецът.-Как можаха да повярват толкова бързо? След всички тези месеци! Марица трябва да се е побъркала! Всичко рухна изведнъж, не разбирам! Как Лионард успя да ни разедини така? Бяхме на крачка от успеха. А ти… ти направи толкова много, Виктор…Дашиъл щеше да се гордее с теб…

-Дашиъл?

-Баща ти щеше да доведе нещата докрай. А сега аз не мога да направя нищо.

Говореше на себе си, сякаш Виктор не присъстваше в личния му свят. Един мъж не би споделял така на друг, не би си признал колко е безпомощен. Освен ако не бяха наистина толкова близки…Дали наистина го познаваше толкова добре, че да му се довери, дали не играеше роля? Виктор проклинаше обърканата си памет. Единственото, което се появяваше в мислите му бе ножа и онова чувство, което бе изпитал, когато чу за нападението.

-Какво щеше да направиш иначе? Какво би направил сега, ако не те бяха обвинили?

-Щях да организирам хората-отвърна мъжът на погледа му.-Да отвърнем на удара с удар. Лионард няма да престане, затова ние трябва да го принудим.

-Лионард е лорд.

-Лорд е , защото заплаши, подкупи, уби или принуди министрите и очарова скучаещите генерали с плановете си за малки безвредни войни. Рийс не беше идеален, разбира се, но никога не би вдигнал оръжие срещу свои хора.

-Не ме разбираш-Виктор се бе разгорещил. Трябваше да направи нещо и то да го направи сега.-Лионард е лорд. Ако го убият, а Острова непременно ще се случат лоши неща. Другите лордове ще налетят като лешояди на мърша, за да си откъснат парче от ничията земя.. Навсякъде цари хаос и всичко се разпада, ако Лионард умре сега, ще стане дори по-зле, откакто когато е бил свален лорд Рийс . Независимо колко лош е той и колко справедливо постъпваме ние…Нито министрите в Съвета, нито генералите ще успеят да овладеят положението.

-Звучиш странно,Виктор. Сякаш не си ти.

-Просто искам цялото това безсмислено насилие да спре.

-Как мислиш, че ще стане?-поклати глава Джордж.-Сега Лионард иска теб. Не знам какво си е наумил, но сега целта му е да те залови. Жив. Сега всички те търсят, всички- войниците, бунтовниците. Марица ще поеме нещата в свои ръце, но тя е просто една стара жена. Останахме само ние. Трябва да я намерим. Трябва да й отворим очите, да я убедиш, че не съм предател!

-Аз ли?

-Не мога да направя и една крачка навън. Трябва да я потърсим двамата, не мога да се справя без теб.

Виктор издърпа ръката си. Беше започнало да притъмнява навън.

-И с мен няма да се справиш. А аз няма да се върна там.

Другият се сепна.

-Какво говориш?!

-Лионард търси мен. Ако така гражданската война ще свърши, предпочитам сам да отида при него колкото е възможно по-скоро.

-Но той иска да те убие! Или да те изтезава преди това!

-Не знам-сви безразлично рамене младежът.-Може и това да реши. Не искам да правя глупави саможертви, Джордж, но щом ме иска жив, има някаква надежда да е решил да преговаря.

-Глупости!-изръмжа мъжът.-Така просто ще покаже, че е пречупил съпротивата на бунтовниците. Ще провалиш всичките ни усилия да те опазим жив. Не можеш да се предадеш на войниците, няма да го позволя!

Обърна се гневно и разръчка огъня. Пръснаха искри и пламъците подпалиха сложените дърва. Ако се заслушаше човек, отвъд задъханото дишане на двамата, можеше да се чуе шумът на морето.

Виктор се загърна с наметалото. Нямаше нужда да търси изходи.

-Ако поискам дори ти не можеш да ме спреш.

Джордж наведе глава, после пак се загледа в пламъците. Като че се усмихна.

-Толкова приличаш на моето момче-тихо рече той..-На времето човек можеше да ви обърка един с друг, баща ти винаги се шегуваше с това. Само дето ти винаги си бил по-смел от него, по-инициативен…Жалко, че нещата стигнаха до тук. Всичко можеше да свърши различно, а виж какво стана…

Виктор се приведе напред към неподвижната му фигура.

-Твоят син?-вълнението заглушаваше обърканата му памет.

-Да, разбира се. Познаваш Джошуа, израснахте заедно…

..........................................................................................................................................

-Всичко това ми звучи налудничаво, Марта-повтори тя.

Джейн разглеждаше предметите в чуждия хол. Облечена в чужди дрехи. Не й бяха по мярка, но нямаше други. Не искаше дори да спомене за кървавата блуза, която бяха изгорили в контейнера.домът на старицата бе слънчев и уютен, отново си помисли тя. Не много претенциозен, но изискан и подреден.

-Понякога човек не вярва в нещо, докато не го види с очите си. А понякога продължава да не вярва и след това.

-Видях как убиват едно момче. Мой...мой приятел...-прошепна ужасено Джейн.-Съсякоха го пред очите ми. Не знам кой или какво го направи. Снощи мислех, че ще полудея…Ако вече не съм се побъркала, разбира се. Полицията сигурно ме търси, сигурно знаят, че съм била с него. Най-добрият ми приятел е в кома и не знам дали ще се оправи. И изведнъж ме спасяваш ти с твоите котки, с приказките за паралелни светове и… разни налудничави истории за това коя си и откъде идваш.

-Искаш да разбереш какво се е случило-настоя Марта.-Не можеш да разчиташ на полицията. Приятелят ти Виктор е имал видения.

-Да. Нещо такова-Джейн седна зад масата и подпря чело с дланта си.-Той пишеше разкази, но напоследък ставаха все по-особени. Каза, че е сънувал и…виждал разни неща. Отсъстваше от лекции, беше отнесен. Затвори се в себе си…Имах чувството, че го интересуват само виденията му. Скарах се с него... Помислих, че се друса.

-Не бива да мислиш най-лошото за приятелите си, Джейн. Животът е достатъчно труден, за да си създаваш сама врагове.

-Ами Пол?-попита глухо момичето. -Пол направи нещо ужасно. Не мога да разбера защо. Не съм вярвала, че може да бъде такъв, не съм си и представяла, че може да бъде жесток. Никога не е бил добро момче - когато искаше нещо, ставаше груб, настоятелен и нетърпелив. Но... не и жесток...

-Не виждаш ли-навсякъде върлува епидемия от зло... от липса на воля и състрадание... Всеки от нас има тъмна страна, милата ми- въздъхна Марта.- Някои я приемат, други се борят с нея... А някои просто нямат друг избор... Но тя е нещо съвсем естествено. Не можем да я спрем само с вътрешните си скрупули. Иска се воля и състрадание... А това е толкова трудно.

-Липса на воля... Пол... Пол и момчетата го пребиха като куче-изплака момичето.-Беше в кома дни наред. Никой не знае дали ще се събуди...Казват, че няма сериозни травми, но въпреки това не се събужда!

-Така е, защото нещата при него са много сериозни, отколкото лекарите могат да си представят. Може би е заседнал между тук и там, а няма по-страшно от това едно необучено съзнание да попадне в капана на паралелните светове.

Тя помълча малко, гледайки нервното момиче.

-Не сме се обадили на полицията, но няма ли да потърсиш родителите си? Предполагам, че вече са се притеснили за теб.

-Те са в чужбина-махна с ръка момичето.-Разделиха се, сега работят в различни части на света.. не им пука особено много за мен, така че…В момента те са последната ми грижа. Иска ми се да знам как е Виктор.

Жената се приближи до нея.

-Искаш ли да се обадя в клиниката и да попитам?-предложи тя.

-Няма да ти дадат никаква информация-поклати глава момичето.

-Не се тревожи за това, малката. Имам свои начини.

-Марта?-тревожно попита тя.-Докога мога да остана тук?

Жената се усмихна и хвана ръката й през масата. Дланта й бе топла и суха и погали изстиналите й пръсти.

-Хайде първо да разберем как е Виктор-каза тя.-Всичко ще се нареди, повярвай ми. Границата не може да остане отворена толкова дълго. По един или друг начин реалностите ще постигнат хармония. Сега за това знаем само ти, аз и Виктор, но когато всичко приключи, дори няма да си спомняме какво се е случило.

-Пол…умря-заекна тя и изведнъж избухна в неудържим плач, както си седеше на стола.-Как мога да го забравя? Как ще се нареди…

-О, наплачи се, мила-окуражи я Марта.-Ще ти стане по-добре-покри дланите й със своите.-Понякога това е единственото, което можем да направим…

……………………………………………………………………………………………