azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
13.12.2010 г., 22:21 ч.

От душата на ореха - II място на Четвърти Коледен Творчески Фестивал 

  Проза » Разкази
2584 0 31
5 мин за четене

 

Вятърът  попари градината на  майстор Рангел. Сланата бе начертала цветя по разперените жълти ветрила на неприбраната шума. Оголелите дървета  очакваха  първия сняг, а до  Малка Коледа имаше няколко дена. Старият орех  жално пищеше и тупаше с  клони по покрива на спящата къщурка.

Минаваше полунощ. Майсторът не спеше. Бе отворил прозореца на малката кухничка. За да се стопли, отпиваше на бавни глътки от червеното вино, което  бабичката му бе наредила заедно с  постна игнажденска  пита.

Рангел дялаше  цветя по дървено панерче. От време на време поспираше, заслушваше се в тъгата на възрастния стопанин на градината  - орехът.

- Тази нощ ще си ида. И мойто време се извъртя по  пръстените на душата ми... Дай ми небето, за да остана и след себе си... – дочу дърворезбарят и се озърна тревожно.

С годините Рангел бе започнал да чува  радостите и болежките на дърветата. Орехът изпухтя тежко като агонизиращ и  се пречупи на две. Тежката му снага едва не събори спящата къщурка. Чу се оглушителен трясък, който накара майсторa  да хукне навън. Рангел сви  съжалително устните си, потърка ръце, за да ги стопли. Декемврийският хлад го жулна  през лицето. На ъгъла на окото му  се оплези ледено кристалче – сълза за стар приятел.

- Смърт ни донесе Игнажден, та цяла година така... А в умиранията и ражданията разбираме дали все пак оставаме човеци... - заговори на себе си дърворезбарят и потрепери несъзнателно.

Не бе забелязал кога бяха долетели два сиви гълъба. С човки кършеха ореховите клонки.

- Ей! Махайте се! - майсторът размаха вкочанени  ръце, за да ги разпъди. - И вие,  птиците, ли нямате жал към  душите ни...?

- На заем са, бате Рангеле... За ключове... За Рая... Да пуснем новите. Пък ти поговори с умрелия, той нещо забрави да ти рече! -  изгукаха птиците и се приготвиха за излитане.

Рангел се плесна невярващо по челото, стори му се, че от тревога полудява.

- Луд старец къща държи ли? – каза майсторът и погледна  тъжно към прозореца на стаята, където спеше жена му. - Късметa не ми взимайтеее! На заем нищо се не дава... Игнажден е.

Птиците бяха отлетели с   орехови клонки в човките си. Рангел се върна  в кухничката, дето бе захвърлил работата си. Посегна към виното, за да се  успокои от случката. До чашата лежаха  две бели хризантеми. Рангел помисли, че от умора му се привиждат цветя. Прозина се и се сгуши като дете на рамото на спящата си бабичка.

- Защо  ни е небе, ако вече ни  няма? А новите в калта ли ще гледат, ако нямат небе? - мислеше  си майсторът, докато се унасяше.

Игнажденското утро полази през тънкия процеп на зелената завеса. Декемврийското слънце задърпа завивката на майстора. Той стана и без да продума, отиде в градината. Изтръгна из корен бялата хризантема и рече:

- Бабата ще ме прости... За добро е!

Натовари  стария орех  на талига и се отправи към полето. Постави дънера на една височинка и задялка  фигури по кората му. Ръцете му измръзнаха от сухия вятър, но  работи, без почивка, докато  падна нощта и на четвъртия ден. Насред височината се издигна  чудна порта, издялана от душата на ореха. По рамката  ù се усмихваха живите бели хризантеми, птички, дребни цветчета,  листенца. На самата порта грееше розета с  чудно слънце, от там гледаше благо  Богородица.

  Очите на Рангел сияеха, по тялото му се бе разляло непознато вълнение. Сам не вярваше, че ще чуе гласа на нечия друга душа. От обратната страна на портата ключалката прищрака. На прага застанаха  двама мъже - близнаци. Над сивите им ризи  висеше по един златен ключ, откършен от душата на ореха.

- Дойдохме да отключим небето, че ти, майсторе, първи го чу в себе си... Ще останеш, ръцете ти ще се помнят!

Майсторът потърка очи, стори му се, че  зад мъжете звездите се скупчиха и се вплетоха в трепкаща въжена стълбичка, пусната от нечии ръце... По нея заслизаха  все около двугодишни дечица – душите на ония, които щяха да се родят.

Нощта закънтя  от топлия им смях. С босите си крачета бързаха да стигнат прага на портата. Заобиколиха майстора, запрегръщаха краката му с обич и непресторена  благодарност. Рангел се разнежи и погали по косите децата, които бяха  наблизо.

- Ще ни прегърнеш ли, преди да тръгнем? - попита едно от  децата.

- А ние ще те запомним! - добави друго.

Майсторът разпери измръзналите си ръце, опита се да побере всички мъничета  в прегръдката. Благослови ги, някак бащински. Докато се опомни, видя, че те са се отдалечили, с по една бяла хризантема в ръце, водени от  близнаците. Скоро децата щяха да се  пръснат като прашинки по целия свят, но Рангел  знаеше, че бе побрал небето някъде в собствената си душа.

Прибра   се след почти четири дневно отсъствие -  в утрото на Рождество, мълчалив, с издължено от умора лице, в очите му имаше два непознати пламъка, които разтревожиха стопанката. Тя стисна мъртвешки бледите ръце на майстора, за да ги стопли със своите. Целуна го по челото и му помогна да си легне. Седна на единия край на леглото и го загледа с обич.

 А майсторът бе разбрал, че  ако поискаш и небето можеш да имаш в ръцете си, а той го бе имал  в очите на мъничетата. Преди да  заспи, се вгледа в елховото клонче на масичката до леглото му. Там бабата бе оставила чифт кафяви вълнени ръкавици, с избродирана бяла хризантема на палците им.

- Да не измръзва небето в ръцете ти, майсторе! - рече бабичката, намъкна ръцете на мъжа си в ръкавиците и го  прегърна. Майсторът само се усмихна. Сети се за своя приятел - ореха и  реши, че всяка загуба, все пак може да  научи на нещо.  Скоро дочакаха и коледарите. Рангел оприличи двама от тях на близнаците. Усмихна се мълчаливо, загледан в белите им крила, показващи се изпод вълнените им наметки. В съседската къща бяха оставили едно от райските мъничета, което щеше да разказва за майстор Рангел и след него... За Райска му  врата...

 

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??