Няма го само няколко дни, а вече ми липсва. Дори по-силно отколкото ми липсваше миналата година по това време. Като знам, че сме толкова далече, се чувствам толкова сама. Не мога да понасям и глупавия си егоизъм, че искам този мъж само за себе си. Не знам какво му е, не знам как се чувства, не знам какво преживява, не знам какво си мисли, дали му липсвам. И когато усетя силната му липса, все повече осъзнавам колко много съм привързана към него, колко много го обичам и колко силно искам да притисне в себе си и никога да не го пусна. Защото в прегръдката му сякаш съм на най-сигурното място на света и нищо лошо не може да ми се случи. В прегръдката му съм абсолютно негова... Всъщност излъгах. Навсякъде съм негова. На работното си място, в леглото, в ума си, в сърцето си, в душата си. И какво ако се срещам с други мъже? В тях аз винаги ще търся нещо от него и ще знам,че никога няма да го намеря. Защото той е единствен – импулсивен, толкова студен и също толкова горещ, самовлюбен, непредвид ...