"Какво искате", попитах влезлия с глас, изразяващ просто учудване, а не раздразнение или дори страх, тъй като мъжът изглеждаше мек и безобиден. "Нищо", отвърна той  и свали шапката си (едва сега забелязах, че е с мека филцова шапка), от което видът му стана почти жалък, "просто искам да поседя на топло в кухнята: имате кухня и в нея е топло, нали?" Смайването ми попречи да реагирам веднага и да го спра с думи: видях как леко приведеният му гръб потъва в коридора към кухнята. Догоних го в мига, когато натискаше дръжката на вратата, и хванах лакътя му - леко, но достатъчно настоятелно за да разбере, че трябва да се обърне, тъй като непременно имам да му кажа нещо."Но аз не ви разреших", казах със значително по-твърд глас, все пак не толкова твърд, колкото желаех. Влезлият се усмихна смутено, почти обезоръжено (дори примига два-три пъти), след което с маслен тембър изрече: "Но на мен ми е студено, навън вали сняг, елате да ви покажа..." Не му позволих да ме хване за ръката, което беше неговото желание, а тръснах глава от внезапно връхлетелия ме гняв и креснах: "Какво си въбразявате, нахалник с нахалник!", пронизвайки го с поглед, изпълнен с бездънно възмущение, от който той се смути още повече. "Какво си въобразявате!", повторих  пак, без да преставам да го пронизвам. Видях как човекът се смаза съвсем, сведе очи и отпусна ръката си (тази с шапката), заставайки в нещо като поза "мирно", само че този път гротескна, тъй като не се намирахме на казармен плац, а в моя апартамент, в 2 часа през нощта. "Извинете", промълви с едва чут глас той,"май ще е най-добре да си тръгна. Но ви уверявам, че наистина нищо не си въобразявам. Просто си помислих, че кухнята ви е топла и че ще мога да поседя малко в нея да се стопля.". "Не - възразих му. - Вие си въобразявате и то много; как в противен случай ще ми обясните меко казано нахалното си поведение, което е очевидно дори само от факта, че без да ви канят нахлувате в апартамента ми в 2 часа след полунощ?..." За по-голяма убедителност вдигнах китка за да покажа часовника, но видях че не е там и смешно прибрах ръка в джоба на пижамата (погледът си обаче не отместих и не затъпих, тъкмо напротив, станах още по мрачен, от което на неканения посетител почти му призля). "Още повече - продължих аз, - че е пълно безобразие човек да се събуди през нощта, да стане да пие вода и, нищо неподозиращ, да се сблъска с напълно непознат, чужд човек в антрето на собствения си апартамент!". "Добре - вече нечуто прошепна той. -
Аз ще си отида, сега разбирам колко неправилно съм постъпил. Но ако е възможно - за пет минути, не повече - нека поне кучето ми да остане тук.". "Какво! - настръхнах аз и се огледах истерично. - Нима тук има и куче?" Въпросът ми увисна и веднага се обезсмисли, тъй като зад мен стоеше едър, дългорунест пес със само на пръв поглед добродушни, но в действителност зли очи и големи, провиснали като парцали уши. Възмущението ми веднага бе сменено (неволно, съвсем неволно) от страх - другояче едва ли би могло да бъде, тъй като фактически аз бях в ръцете на неочаквания и нагъл посетител заради простата очевидност на обстоятелството, че той бе господар на гледащия ме изпитателно звяр.
 "Това е моето куче - оправдателно каза той. - Казва се Фриц и е много вярно. Дори няма да е пресилено, ако кажа, че е най-добрият ми приятел. Освен това е много умно, никога не пикае когато се намира в която и да е къща." Тъй като не казах нищо (страхът стискаше гърлото ми) влезлият се поокопити и гласът му стана по-уверен. "Само пет минути, в никакъв случай повече, нека се постопли. А аз, разбира се, ще изляза...". "Не" - изпъшках с мижитурски пресъхнал гласец. - По добре останете и вие заедно с кучето си." "Не бих могъл да злоупотребявам с добрината ви - блеснаха очите на влезлия. - Ще бъда щастлив, ако позволите да постои само кучето: след пет минути ще дойда да го взема." "Моля ви - изстенах тихо (за да не раздразня звяра). - Аз все пак съм човек и наистина ще ме обидите..." "Но не мога да разбера - прекъсна ме учудено мъжът. - Защо така бързо променихте мнението си. Та само преди четвърт минута ме убедихте колко лошо съм постъпил и аз разбрах, че в действителност съм бил нетактичен; а ето сега изведнъж ме каните най-учтиво да остана... Но - усмихна се лъчезарно той и вдигна шапката до гърдите си. - Обяснение има и то се крие в природната ви доброта; тази доброта, която е присъща на малко хора и която напразно се опитвахте да прикриете зад престорената си студенина преди малко." "Така е - излъгах малодушно аз (не  бях аз, а някой друг!). - Аз всъщност съм добър човек." "Радостен съм - още повче се въодушеви човекът, - че открих толкова добро сърце в такава студена нощ. И сигурно ще ме упрекнете в сантименталност (а аз наистина съм сантиментален), но ако не би ви обидила подобна дързост, бихте ли (наистина се извинявам!), бихте ли ми позволили да ви целуна?" "Целунете ме - съгласих се след мигновена консултация с очакващите моя отговор очи на кучето и поднесох бузата си, която гостът възторжено докосна с устни. "Все пак в мен остава едно подозрение - с тих от неудобство глас продължи той, - което с радост бих отхвърлил, ако вродената ми вярност към истината не ми пречеше. Кажете, моля, за това ваше ново отношение към мен (отношение човеколюбиво и благородно!), не допринесе ли поне малко неочакваната за вас поява на кучето? И не беше ли страхът (о, извинете за долоното ми подозрение!) този, който ви подтикна да постъпите като великодушен гостоприемен домакин? Защото, ако е така, то аз не бих могъл да остана дори и секунда повече тук; това би означавало да злоупотребявам с вашата слабост, да постъпя по начин, който винаги е бил диаметрално противипиложен на моите убеждения, с други думи да ви изнудвам от позиция на силата." "Така е - признах аз. - Кучето беше поводът да ви поканя". Човекът веднага посърна, тежко въздъхна, шапката  отново увисна отстрани до тялото му, главата му клюмна и с мъка вдигна очите си... "Извинете ме - каза той. - Аз наистина постъпих недостойно и сигурно съм ви унизил". После се промъкна покрай мен с бърза притеснена крачка към коридора и входната врата. С облекчение видях как кучето го последва, като при рязкото си завъртане ме погъделичка с рунтавата си опашка по глезена. Преди да излезе странният гост се обърна към мен и покрусено заключи: "Ако все още можете, моля, повярвайте ми: аз наистина не исках да злоупотребявам с превъзходството, което ми даваше присъствието на кучето, не исках да се възползвам от вашия страх; аз наистина мразя (това е единственото нещо което мразя) постъпките от позиция на силата."
 След това мъжът излезе и чух как резето меко и извинително щракна.