Отчаяно приятелство

Е няма как утре да не замина! Откога чакам този ден, в който ще кажа чао на г-н Пери, ще стегна куфара с дрипите за плажа и ще отпраша там, където никой няма да ме намери. Този път ще ми се отвори парашутът, всички разрешителни са в джоба ми и единственото, което ми остава, е да замина. Тези от Института по компютърно програмиране ми обраха здравето и силите. Въпреки че всеки ден минавах през възстановителен център, тялото ми жадуваше за бели пясъци и топлите вълни на истинска морска вода.

Обикновено за утринно събуждане си поръчвах чуруликане на разни пернати, лек повей на ветрец и други звуци, галещи ухото и тялото. Но преди отпуска можех да се отдам на шантави приумици, защо да не си поръчам  да ме събуди примернo… вой на вълк… или  рев на лъв! По-екзотично е някак си, по-тонизиращо, като за пред отпуска, в която със сигурност ме очакват най-различни изненади. Все приятни... Така си мислех… И заспах.

На сутринта скочих от лъвския рев, примесен със звън от телефона. Погледнах екрана, естествено кой друг, освен Пери, този дърт пръч, който винаги успяваше да ми вгорчи дребните радости. Тази мръсна гад сигурно не е спал, за да ми измисли нещо „изключително важно, неотложно и най-вече, разрешимо единствено от необикновения ми брилянтен ум.”

- Алекс, приятелю най-драг и колега гений, умен до небесата и обратно…  – опита се да се пошегува Пери, а на мен ми идваше да му извия тънкия врат, да го вържа на фльонга и да видя изцъклените му очи. С тоя мазен глас едва ли ще ми пожелава още един път приятно прекарване.

- Не биваше точно това да чуеш, но няма как…  - Гласът му стана сериозен: - Ще трябва да дойдеш в института. Има извънредна ситуация. До полунощ очаквахме потвърждение на последния опит да се свържем с Майк и Питър, нали се сещаш, онези, които отидоха да търсят Ана и Емил. А те пък търсеха предния екипаж…

Така беше. На народа му беше писнало да се забавлява из всякаквите увеселителни заведения и за да разнообразим забавленията си, бяхме измислили изкуствена планета, която осъществяваше и най-шантавите фантазии на посетителите. Отиваш на Чудото (така я наричахме), помисляш си за басейн и пред теб се разплисква вода. После се сещаш, че ти трябва мацка и хоп, чуваш край ухото си „Здравей, писане, харесвам ли ти!” Е, не можеш да я опипаш, защото мацката е само холограма, но пък можеш да я съзерцаваш колкото си искаш, а тя да прави това, което е във фантазията ти. Същото е и с водата, гледаш, но няма как  да се изкъпеш в нея, но пък можеш да я запратиш в небесата в най-различни форми, да я огъваш около себе си, да си направиш воден чадър…

Ядрото на чудото беше  квантов свръхкомпютър, който осъществяваше всичките тия дивотии и народа пощръкляваше от неочаквани удоволствия. Екипажите, които бяха изчезнали, бяха от онези умници, които на практика извършваха профилактиката на Чудото и когато го правеха, там трябваше да е свободно от всякакви фантазьори-самодейци, които можеха да объркат всичко. Умниците ги нямаше, изчезнаха и контролните обаждания, но кой знае защо, повечето от колегите решиха, че някакви странни желания са щъкали из главите им и просто са забравили за времето и задълженията си. Което според мен не беше вярно. Предупреждавах, ама кой да чуе. И сега, ела, че ни трябваш.

И така, вместо куфара с дрипите за плажа, сърфа и шнорхела, трябваше да летя до Чудото. Отпуска! Да свърша, пък после щели двойно да ме възнаградят. С още една отпуска. На друг остров, а разноските от бюджета на института. С всякакви екстри… И умен ме нарекоха, и гениалност ми приписаха. Незаменим, хладнокръвен, смел… ей такива ми ги ръсеха, само и само да тръгна. Като че имах избор!

Момчетата от екипажа се държаха привидно весело , измисляха всякакви простотии и вицове за Чудото. Как не знам си кой си поръчал мадама, ама се разсеял в мечтите, та се явила баба му, друг пък… Е, нямаше смисъл от този спектакъл. Сигурен бях, че има нещо, което е съвсем необичайно и едва ли е плод на нечие въображение. Няма как някой идиот да и измислил нещо такова, което да изпари екипажите. Но дори и да се появи такава фантазия, компютърът не беше програмиран да осъществява извратени мисли. По-умни от умниците бяха предвидили и такива помисли. Най-важното беше да стигна до контролния пункт за управление, където се фиксираха всички полети от и до Чудото.

- Хайде, шефе, мятай се в индивидуалната ракета, ние не сме се разбързали за никъде и ще чакаме. Докато изпием по едно питие и ще си тук. Само гледай да не довтасаш преди това! – младокът се ухили, подаде ми ръка за успех и почна отново да сипе оптимистични и глупави пожелания.

Чудото си беше Чудо, обикновено и спокойно – нямаше нищо необичайно, поне на пръв поглед…  Значи трябва да очаквам нещо друго, но какво?… Инстинктивно усещах, че трябва да остана още малко в ракетата и да събера мислите си.Това, което ме очакваше не беше нещо, което съм преживял, за което съм чул, чел или дори фантазирал.

Отворих люка и полека се измъкнах. Не видях нищо необичайно – лека сумрачност, остатък от предишни фантазии, от които едва ли можеш да разбереш нещо.Очертанията се размиваха и като че се опитваха да се слеят с небето, а от там да преминат в Космоса. Но това беше само чувство, а не реалност. Разтърках очи, защото ми прибеля… да, това беше точно. Все едно си в абсолютно бяла стая, пълна с мляко… Дали очите ми са отворени или не, виждах само нещо бяло и както черното е непрогледно, така и тази белота се оказа гъста и непрогледна. От тук е тръгнало, помислих си и вдигнах ръка към мястото, където трябваше да е носът ми. Не я виждах… Не виждах нищо… Дори и върхa на носа си не виждах! Може би трябваше да се върна в ракетата.

Почувствах как страхът започна да сковава тялото ми. Това е Нещото… Непознатото, което е объркало или унищожило предишните екипажи. Зад гърба ми трябва да е ракетата. Направих още няколко крачки назад… няма я, а трябва да е някъде тук!  Белотата ме сковаваше, тишината смразяваше съзнанието ми…

Съзнанието… нещо мина през него! Като ледена струя. Само за миг… Почувствах леко убождане, но не и болка. Също, когато като  малък реших да изследвам кръвта през домашния микроскоп. Убодох се с една игла и… забравих. Какво се случи после, забравих. Да бе, бях дете, убодох се… за кръвта де, да я видя, изследвам… червена ли е, от какво е съставена, карат ли се клетките… ей такива наивни дивотии. Ама кога беше?... Второ убождане мина през глава ти. Остана споменът за убождане, убождане, за какво ли е било… вероятно нещо свързано с работата ми. Но какво ли е трябвало да бода? И какво дете? Аз не знам какво е това. Възрастен съм и съм учен. Много учен. Вчера ми казаха, че съм гениален, направо ме размазаха от комплименти. И като съм толкова гениален, какво мисля за това… дете, за някакво си убождане, за какво мисля? Ах, да, кръв и микроскоп…  но какво е било преди това?..

Родил съм се направо гениален и сега трябва да разкрия по светкавичен начин откъде се е взела проклетата белота. В този миг наистина се почувствах най-умният човек в тази част на Вселената и ако не беше вродената ми скромност, бих казал в цялата Вселена! Ето какво ще стане, постепенно ще забравя всичко!!! Нали мислех за нещо, което вече не помня какво беше и изчезна след убождането. Значи трябва да побързам, защото ще последва и друго убождане, което ще отнесе друга част от спомените ми. Ако поискам от Чудото да разсее белотата, няма да се получи, защото онези преди мен не са били чак такива льохмани, та да не се сетят за това.

Трябва нещо друго, друго… Вероятно вода, да тече вода и да отмие белотата… Не, няма да стане, тя е холограма. Може би вятър, да я разсее… Почувствах как около мен се изви вихрушка. От това ми стана по-студено, но не прогледнах…

Слънце, да пече Слънце… И още един човек, също като мен. Ако аз изветрея в белотата, току виж моя холографски двойник се запази такъв, какъвто съм в момента и все някога, когато тая мистерия изчезне, той ще остане като мое копие. Ще разкаже какво се е случило и ще запази спомените ми. Евентуално…

Слънце… Очите ми се взираха в белотата, чувствах, че ще се пръснат. Нова леденя струя мина през глава ми, нови спомени отидоха в пространството или кой знае къде… Нямаше как да ги задържа.

Просветна, о, Боже мой, през ужасната белота нещо просветна! Светлина на миражното холографско слънце.  Свети мижаво, но свети, а белотата почна да се изпарява. Скоро видях ръката си и чух глас:

   - Здравей Алекс, аз съм Алекс.

    Беше моят двойник… Какво ли има в главата си, какво е запазил от мен, дали мога да поискам съвет от себе си, дали изчезналото мое аз е в него…

 - Ти бил ли си дете, помниш ли се? – попитах себе си.

- Естествено, не ставай смешен. Бях ученолюбив, е ти де. Дори исках да изследвам кръвта си. Един ден се убодох и капнах капка под домашния микроскоп… - отражението ми било много приказливо. Започна да разправя, как съм обгорил иглата, а после за дезинфекция съм изсипал парфюма на майка ми… Хилеше се над всичко и това беше знак, че в момента наистина преживяваше тогавашните ми действия. Въпреки глупостите, които разказваше, се радвах истински! Боже мой, тоя (аз в онзи) ме помни, т.е. помня се някъде. Белотата почти се вдига и започна да пълзи по земята като рядка мъглица в ранна утрин. Остана една нишка, която се процеждаше на тънка струя в незнайна посока. Инстинктът ми ме накара да тръгна след нея. До мен, естествено вървеше и отражението ми. Бърбореше разни неща – хаотично и привидно весело. Скоро стигнахме до някакво изкуствено тяло, направено от кристали. Струпани уж хаотично, но ако човек се вгледа, можеше да забележи, че структурата им наподобяваше част от спиралата на ДНК. Забелязах го от пръв поглед, може би защото едно от увлеченията ми беше генетиката. На младини дори бях раздвоен – генетично инженерство или компютри. Сега, когато слънцето ги осветяваше, те изглеждаха като прекрасно огромно украшение, в основата на което забелязах нещо странно. Нещо, приличащо на конус, който се открояваше със съвършената си белота на фона на блестящите кристали. Този конус беше странен, неестествен и единственото, което остана в главата ми, беше споменът от белотата.

- Същата е, а? – ухили се двойникът, когото вече нарекох Алекс ІІ и започна да ме успокоява – Няма страшно, все ще измислим нещо. Трябва да го доближим, не се страхувай, с теб съм. Какво се размисли, за генното инженерство ли? Е, и тук ни бива, гениален си, т.е. сме, брилянтен ум имаме, ще ни наградят с още една отпуска… и екстри… какви ли ще са тия екстри?

То пък каква е ползата от присъствието му, като че мога да разчитам на своето си копие. Нали няма как да измисли нищо друго, освен неща, които са и в моята глава. Че това ли мисля в момента, за отпуската и произхождащите от това екстри! Я се стегни, Алекс!

Конусът стоеше до кристалите, а една струя от белотата пропълзя към острия му връх.

О, небеса, простенах мислено, това е то! Този идиотски конус е създал белотата и това не е случайно. Едва ли някой изрод от посетителите е измислил подобна мистерия. Това не е нужно на никого. Конусът не беше от земни хора. Някой го беше изпратил с определена мисия, явно свързана с изчезването на човешките спомени, разум или както щете го наречете. Предположението ми се видя доста извратено и безсмислено. На кого биха притрябвали нечии чужди спомени, та това е пълна лудост!

- Да бе, прав си, – каза Алекс ІІ – ама защо ли ти казвам. Я да тръгваме към базата за управление на Чудото. И да не ти пука, нали съм с теб. Дори онова в главата ти да изфиряса, (Алекс ІІ се ухили оптимистично) аз съм насреща. Няма да забравя нито мераците ти по Силвия, нито обещанията за втора отпуска на разноски на института.

Скоро в далечината просветна и самата база – кацнала на изкуствено възвишение, тя приличаше на огромна чайка с разперени криле. Е, тези криле не бяха за подсилване на ефекта, че е птица, а просто специалните сензори, които улавяха умствената енергия на хората и я превръщаха в холографски изображения. Там беше „магията” на Чудото.

Алекс ІІ се умълча и нямаше как да е иначе, защото истински страх беше завладял съзнанието ми. Не смеех да отклоня мислите си в никаква посока, освен в желанието да видя какво е регистрирано на квантовия компютър. Така си беше… Някакъв крадеше съзнанието ни, спомените… Стана ми смешно. Представих си, какво биха си помислили, ако „крадците” бяха отмъкнали съхраненото в главата на Ник, който минаваше за най-големия красавец и около него винаги имаше мадами – от хубави, по-хубави. Той ветрееше сплетената на плитка коса между тях и снизходително ги потупваше по задните части, а те се държаха така, като че единственият останал мъж на Земята е удостоил точно тях с вниманието си. Въртяха очи, писукаха като навити отвътре… Примерно, за какво им бяхя на тези, които и да са, мислите на Ник? По принцип те се съсредоточаваха в занимания, свързани с онзи орган, скътан в постоянна бойна готовност между краката му и очакващ подкана от поредната „щастливка”.

- Ха-ха-ха, ама тоя Ник наистина ли е толкова разгонен? – Алекс ІІ се хилеше и попита: - Не му ли завиждаш малко?

О, това е моя мисъл, която не казвах на глас. Дълбоко в себе си знаех, че му завиждам, особено за червенокосата Силвия, онази за която идиота Алекс ІІ ми напомни преди малко. Умна, красива и единственото нещо, което я принизяваше в очите ми, беше пълния й захлас по Ник. Що ли наричам Алекс ІІ идиот, дали не обидих себе си… Ей, ще ме разбере, ще се разсърди, не, аз ще се разсърдя… обърках се… все едно!

- Не е време за такива мисли, – и насочих цялото си съзнание към центъра за управление, чиито криле вече се виждаха съвсем ясно. Алекс ІІ се тътреше до мен … Егати, ама и аз ли така се тътря, пък и виж му носа, дълъг клюн, а не нос. Очите също на нищо не приличат… ето затова Силвия забелязваше Ник, а мен хвалеше само за брилянтния ми ум, който можел да стигне без проблем до дъното на Вселената. Естествено, че това не беше така и  разбирах, че всъщност тези хвалби бяха като компенсация за невзрачната ми външност.

 - Не сме толкова грозни, де – Алекс ІІ се обърна към мен и лицето му беше сериозно.

 В залата, където беше квантовият компютър, всичко изглеждаше съвсем спокойно. Чуваше се тихото бръмчене на умната машинка, всичко беше на мястото си... Отпуснах се в креслото и започнах да броя от 10 към 1. Действаше ми успокоително…

В съзнанието ми бавно започна да се намества някаква хипотетична картина, която най-вероятно беше близка до вече преминалата ситуация. Екипите от умници, които са пристигнали на Чудото за профилактика, са били сами. Това е ясно и безспорно. На планетата е имало посетител ( конуса и вероятно нещо друго ), които са знаели, че освен екипажа, няма други. Ясно е, че целта им е била за малко хора, а не тълпа от обичайни туристи, вихрещи фантазиите си в разни посоки. Нещото и конуса са покрили с белотата първия екипаж, изсмукали са спомените, разума или каквото има в човешката памет и са ги оставили на произвола на съдбата. Така са постъпили и със следващите... Ние от Земята не сме засекли никакво чуждо присъствие , не получихме никакъв сигнал за помощ и затова повечето решиха, че умниците са изпаднали в своеволни задоволявания на лични прищевки, заиграли са се и куп тъпи предположения, които за чест и слава на моят брилянтен ( напомням, че така ми казват ) ум не споделях, защото ми беше ясно, че на Чудото има нещо наистина необичайно.

Такааа… Всичко, което се беше случило тук, трябва да го има регистрирано. Няма друг начин. Такива чувствителни сензори не изпускат нищо, ни-що! Поредица от кацания на земните ракети, ето и кацането на екипажите… да, има някакво смущение, съвсем слабо, на имаше регистрация на нещо, което ако не беше извънредната ситуация, бих приел като смущение, дошло от космическото дихание. Но това беше белег на Нещото!

- Абсолютно си прав! – гласът на Алекс ІІ беше сериозен . – Кой ли е този посетител, какво търси, защо са му притрябвали спомените ви или умствената енергия?

Такива въпроси имах и естествено, словоохотливият ми двойник започна да ги изрича на глас, което си имаше и добра страна, защото хем разсейваше страхът, хем по някакъв начин ми подсказваше, че съм жив, мисля, съществувам и съм все още с голяма част от ума си.

Наистина не знаех откъде да започна – дали да търся изчезналите екипажи или да се опитам да разгадая мистерията.

- Започни от мистерията, от мистерията… - Алекс ІІ стърчеше до мен и дори беше сложил ръка на рамото ми. Явно и подсъзнанието ми беше обладано от голямото шубе.

Мисълта за белотата ми се натрапваше  силно, това беше прочутата ми интуиция. Вероятно голяма част от мистерията беше в нея. Защо не ми причерня, това, от което земните хора се страхуват най-силно. Пълният мрак влудява, оприличаваме го със смъртта, гробът е пълен мрак… това е ужасяващо! Ужасяващо… това е целта им. Ужасяващо! Да ни сковат от ужас, но защо… бяло! А не черно? Тези микроскопични бели частици от какво са… да, частици… Обикновени малки атоми, молекули, частици… бели и смразяващи. Черни и също толкова смразяващи…

О, боже, нима е възможно!

 Алекс ІІ подскочи.

- Може би имаме право? – Беше сериозен. Очите му бяха станали още по-малки, а носът му (т.е. моят нос ) вече приличаше на изтънял и издължен клюн.

Обратното на черното е бяло, т.е. това е обратното на материята – антиматерия. Неутриното при нас е дясновъртящо се, а онова в белотата най-вероятно е лявовъртящо се, образува „огледален свят”. И вместо да ни погълне непрогледен черен мрак, ни погълна непрогледен бял… мрак или нещо такова. И в това Нещо вероятно има запечатано миналото и бъдещето. Не, налудничаво е! Което означава, че можем да си спомним и бъдещето… Абсурд! Дори и моят гениален и брилянтен ум отказваше подобна идея!

Въпросът беше кой и защо е устроил този ужасяващ и мистериозен театър, в който главните действащи лица са избрани на случаен принцип, а  един от главните герои съм аз. При тази мисъл  се почувствах горд от себе си, че кой друг, ако не аз! Направо супермен, нищо, че съм хилав, грозноват и не особено привлекателен за истинските жени.

- Не се отплесвай, - смъмри ме Алекс ІІ – Ако излезем от това положение с чест, Силвия ще те оцени и ще забрави Ник, че той е повече мускули и красота, а това е до време. Ти  си вечно умен – Алекс ІІ прекаляваше с надъхването, но ми стана хубаво…

Кристалът! Онзи кристал, който ми заприлича на спиралата на ДНК, там имаше нещо нередно!

- Тръгваме!

Не беше необходимо да го казвам, Алекс II беше на крачка от мен и вече бърбореше:

- А бе, видях и аз нещо, нали имам зрителна памет, нещо ми се губеше… Това не е остатък от нечия фантазия или част от Чудото. Това си е…- Алекс II търсеше думата, а и как да я каже, като и аз не знаех какво може да е.

Да, в кристалът имаше нещо, което не се набиваше на пръв поглед, но въпреки всичко,  долавях разлика. В двойната спирала липсваше една незначителна вариация, точно онази, която ни различаваше от маймунската ДНК и която ни позволява да говорим. Това не е случайно…

- Не е, разбира се, - промърмори Алекс ІІ и се хвана за челото. Така правех винаги, когато нещо ме притесняваше. – Работата е по-сериозна, отколкото си мислехме… Гостите не са дошли за да обменим мисли по последното развитие на футболното първенство на планетата, нито да си говорим за мадами, мъже или защо ти се считаш за по-умен от другите, ха-ха-ха…

Нямаше никакво значение какво говори Алекс ІІ, може би не трябваше да ме пращат сам, а може би точно в това е шансът… Екипажите от умниците бяха по двама. Вероятно те са действали по объркващ начин, съсредоточили са мислите си в различни посоки и от това не се е получило нищо.

Нарушената структура на ДНК-то беше някакъв знак, който трябваше да ме отведе до друг. Няма начин! Нещата са навързани и трябва да ги разшифровам.

- Отиваме в базата, каквото има, там ще е, – казах на двойника и тръгнахме обратно.

Вече знаех, че ще открия нещо, има белези, може и да не бодат в очите ми, но има…

Всичко си беше така, както го оставихме. Компютърът присветваше, а тишината и спокойствие то като че бяха специално създадени, за да мога да мисля. Седнах пред пулта и ми идваше да се пръсна от яд. А това беше лош белег… Спокойствие и логика, ето това ще реши мистерията.

Съсредоточих се в себе си , при което и Алекс ІІ се умълча. Пултът беше пред мен и точно там ще трябваше да открия Нещото,  от което ще тръгне разплитане на загадката.

Не зная колко време беше минало. Може би минути, а може би час или повече. В края на един сензорен индикатор открих едва забележимо топче. Приличаше на живак. Ако светлината не се беше отразила в него, можеше и да не го забележа. Не му беше мястото там. А и не знаех какво е предназначението. Беше неестествено, за да е случайно попаднала частица.  Вгледах се внимателно в чудното топче и забелязах, че единият му край е леко издължен, така, като че трябва да влезе в някакъв отвор. Да го затапи или нещо подобно. Но в залата нямаше нищо, което би паснало към това миниатюрно приспособление. Нищо, освен… ами да, това можеше отлично да влезе във върха на онзи конус, който намерихме при ДНК кристала. Събрал е бялото, а заедно с него спомените на предишните екипажи и моето детство до момента с микроскопа и това чудо трябваше да го затапи.

- Няма как, връщаме се за конуса, – Алекс ІІ тръгна след мен, без да обели една дума. Мисли… ами, вятър мисли, напъва се чрез мен.

Вселената е най-голямото Чудо и това не беше откритие, а елементарна констатация. Елементарна, но в момента бях сериозно, много сериозно затруднен. В главата ми се блъскаха разни теории за огледални светове, за материя и антиматерия, за различни видове живот… Живеем във Вселена, съставена от материя, а физиката доказва, че светът е смесица от еднакви части материя и антиматерия.

Конусът си беше там. Белееше се със своята загадка и това ме караше да бързам. Не очаквах изненади, нито опасност. Просто трябваше да го прибера и да видя дали онова странно топче ще пасне върху отвора на конуса.

- Дано не е тежък, че не бих могъл да ти помогна. Все пак не съм съвсем истински…

Алекс ІІ проявяваше завидно съчувствие и предвидливост.

Учудващо, конусът не само че не тежеше, но почти не усещах, че в ръцете си имам нещо. Почти като холограма… Въпреки това го притиснах до гърдите си. Почувствах, че нещо ме затопля. Каквото и да става, ще трябва да го пренеса! Когато го погледнах отблизо, забелязах, че бялото вътре се движеше, съвсем слабо, но се движеше. Странно, но всичкото това ми напомняше нещо…

Когато отново пристигнахме в базата, нямах търпение да проверя дали моята догадка е вярна. Поставих конуса с отвора нагоре и внимателно наместих странното блестящо топче. Прилепна идеално! Трябва да се случи нещо, това не е случайно. Седнах на креслото, не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

- Дали все пак не трябваше да изпратят още един човек с теб… нас? – попита Алекс ІІ, явно разтревожен за сияйната ми особа. – То, аз съм лесен. Бил съм за малко и съм си отишъл, ама за теб, за теб ми е мъка, – нареждаше двойникът ми, от което разбрах, че шубето отново ме е сковало яко.

Не помня колко време мина, но изведнъж от затапения връх се процеди тънка сребърна нишка. Започна да се разстила и скоро пред очите ми се появи нещо като огромен телевизионен екран. О, боже! Представление! Не може да бъде! Толкова зор за едно представление!

Екранът, както го нарекох, примига и пред очите ми бавно започнаха да се появяват картини. Абсолютно непознати и с абсолютно невиждани същества и предмети. Не беше необходимо да съм толкова умен, колкото наистина бях, за де се досетя, че всъщност това са картини от мястото, откъдето идва този конус или каквото и да е.

Планетата беше странна. Не, това не беше точната дума. Необичайна или  с неподозирани от нас условия. Имаше си Слънце, червена звезда, а онази планета беше закрепена към нея като с магнит, т.е. тя не се въртеше, а светилото огряваше само едната страна на тамошната земя. Пред очите ми започнаха да се редят картини от необичайния живот или липса на живот от двете страни на планетата. Тази, която е вечно огряна и изпепелена от жега и обратната тъмна страна, покрита с дебел пласт лед. Въпреки това картината даваше ясно да се разбере, че и на двете места има екстремофили, живи организми, приспособили се към екстремните условия на планетата. Но най-странното се случваше в онази зона, където денят и нощта се смесваха в едно. Там температурата беше съвсем приемлива и имаше истински живот. Слънцето грееше мъждиво и изпращаше някаква топлина към повърхността. Водата се плискаше, а на сушата се виждаха странни растения и огромни крачещи животни! Растенията, достигащи вероятно стотици метра височина, се полюшваха в странен ритъм , като с това явно  се опитваха да закрилят щъкащите между тях зверове от слънчевото греене. Животните ми приличаха на някакви древни динозаври – с дълги шии, дълги крака и огромно туловище. Странното беше, че освен двете очи в предната част на главата, тези същества имаха двойка очи и на тила си. Водата също гъмжеше от животни, виждах как се стрелкат  и вероятно търсеха храна. Нямаше нищо от познатите ми земни живи и отдавна измрели животни, които да приличат на тези същества. Макар и еднообразен, това беше живот, чудо в Космоса! Чувствах как сърцето ми ще се пръсне от вълнение! Досега никой никога не беше виждал с очите си други форми на живот, нищо, че технологиите ни с успех претворяваха в реалност  човешката фантазия.

Почувствах, как се любувам на жълтеникавото небе, осеяно с перести оранжеви облаци. Гледах крачещите самотни същества и се опитвах да разгадая кога са се появили, как се размножават, какво… мислят! Не, те не мислят, каквито и да са, те имат само инстинкти.

Колко време продължи този спектакъл, не помня, но изведнъж на екрана се появи очертанието на странен космически кораб. А после и обитателите му. Ококорих се! Не смеех да мигна, защото се страхувах, че може да изпусна част от гледката. От космическия кораб излязоха други разумни същества, не като тези, които  крачеха по странната планета. Тези приличаха на нас, макар че бяха доста по-слаби и високи. Ако живееха на Земята, бихме ги нарекли хилави върлини. Нямаха зелена кожа, дори и очите им не приличаха на тези, които земните фантазьори им рисуваха. Очите им бяха досущ като нашите и ако имаше разлики, то със сигурност беше в начина им на виждане. Тези хора слязоха при крачещите странни животни и започнаха да ги милват, все едно, че им бяха домашни любимци. Е, това вече не го разбирах, нищо че съм брилянтен ум!

Алекс II не издържа:

- Всичко очаквах, но не и това!  За какво са им на тези… човеци тия дългокраки щрауси? Да не би да си ги отглеждат за яйца, за месо или за домашни любимци? Това е абсолютно необяснимо!!!

След тази „визита” нещата преминаха пред очите ми с главоломна скорост. Зашеметяващо и абсолютно неочаквано!

Човеците, които приличаха на нас и долетяха при  странните динозаври или огромни щрауси, идваха от друга планета, с много сурови условия и с ужасно  малко живи същества. Оказа се, че голяма част от населението е измряло при космически катаклизъм, а тези, които са оцелели, са били скрити в огромна пещера, побрала по-малко от един процент от цялото население. Минали много години, и наследниците на оцелелите излезли на повърхността. Заварили една сурова и непривлекателна планета, на която почти нямало никакви животни, а само растения и слава богу – вода. Оцелелите тръгнали да търсят други живи същества. Кръстосвали Космоса дълги години и накрая намерили съществата от неподвижната планета. Всичко било хубаво, имало вода, животните били миролюбиви, но не можели да контактуват. Тогава онези човеци решили да ги направят свои приятели. Вероятно това продължило дълго, но животните така и не били опитомени до такава степен, че да общуват, та макар и елементарно. И понеже нямало как да стане чрез неразвитите мозъци на огромните щрауси или динозаври, човеците решили да откраднат спомени от други разумни, да ги „вкарат” в мозъците на съществата и да ги направят поне малко като себе си. Ей така стигнали до нас, но не можели да го сторят на Земята.

- Чудиш ли се защо? - попита ме Алекс ІІ и ако можеше да оприлича с нещо този въпрос, то беше със сподавен плач. Защото вече се досещах…

Когато ни открили, те се зарадвали много.  Изумруденото кълбо в черния Космос блестял по несравним начин и те очаквали да срещнат най-съвършените разумни! Не рискували да се покажат веднага, а решили първо да проучат що за разум е развит на тази най-прекрасна планета. Изследвали нашето ДНК и установили, че в него е заложено много агресия…

- Срам ме е, мой скъпи приятелю, мое незаменимо Аз, извор на гениалност и вдъхновение… срам ме е. Те са се страхували от нас, а отчайващо  много са искали да общуват със съвършен разум. Може би в техните очи сме били нещо много необяснимо! Разумни, и в същото време историята ни изобилства с примери, когато сме се избивали с такова ожесточено настървение, че никакъв истински разум не би обяснил. Затова ги е било страх да ни се покажат, да потърсят топлина и разбиране. Те не са ни разбрали и са предпочели да „облагородят” животни…

 Затова решили да откраднат това, което им трябва от нашето Чудо и то в момент, когато там има малко хора.Не са искали да се покажат и  да навредят на повече хора. Екипажите са били само за експеримент. Затова са избрали момента на профилактика. Конусът беше нещото, съхранило спомените на умниците и моето детство, до момента да подвизите ми с домашния микроскоп. Там , в конуса са спомените ни!

Алекс ІІ се разплака. Нямаше смисъл да опипвам бузите си, знаех, че по тях текат сълзи… Представях си тъжните и самотни разумни същества, не… човеци, които бяха претърпели най-ужасяващия удар от Вселената, и останали сами, са успели да съхранят в дълбините на планетата си частица разум. Какво ли са изпитали, когато след много, много години са излезли на повърхността и са разбрали, че са сами … безнадеждно и отчайващо сами! И са тръгнали на поход да търсят Разум! А когато не са намерили такъв, който да отговаря на представите им за Разум, са се привързали към двуногите огромни същества – също като тях запратени в Космоса, сами и уплашени, оцеляващи и сгушени в малкия си свят, без надежда, без мисъл, без Обич… Открили ги, и малцината разумни, оцелели от неизвестната планета се привързали към тях с  всичката страст и отчаянието на абсолютната Самота. И тогава решили да създадат свои приятели, подобия на хора и разумни същества.

Създали са модела на ДНК, с който да покажат, че някъде липсва говор, но има разум, а този разум е тръгнал от Чудото…

Всичко беше толкова просто и логично…

А някъде из бялата антиматерия беше споменът за бъдещето и на Земята – Космически катаклизъм, който щеше да я обезлюди и кой знае… може би след много години и нашите наследници ще са доволни, ако срещнат подобни животни, без разум, но живи същества и да са готови на всичко за тях. Това беше едно отчаяно приятелство!

Знаех, че за мен вече няма никаква опасност. Конусът съхраняваше спомените на хората, моят незначителен отрязък от детството и огромната Самота и надежда на онези хора, останали запокитени някъде из Космоса, тъжни, изразходени и все пак, с вяра, че някъде в огромното пространство имат приятели.

Алекс ІІ беше тъжен. По свой си начин. Не по мой… Алекс ІІ знаеше, че съществуването му е към своя край. При други обстоятелства не бих тъжал… но сега! Моят двойник беше видял чудовищно преживяване и още по-чудовищна самота, мъка и надежда. Беше я споделил с мен.

Тръгнахме да търсим изчезналите екипажи. Не беше трудно да ги намерим.  Ана и Емил седяха прегърнати до едно реално дърво, а в очите им се четеше ням ужас… Малко по-нататък намерихме и другите двама. Те бяха проснати на земята и в очите им нямаше нищо, абсолютно нищо. Важното беше, че дишаха…

Притиснах конуса към гърдите си и не смеех да го погледна:

- Сбогом, мое отражение, ти беше най-умното в тази част на Вселената… най-добър приятел! – чудех се какви глупости да кажа и въпреки, че не се разделях с живо същество, дълбоко в себе си бях тъжен… Не беше жив, но… кой знае какво ще остане след него.

Тръгнах към индивидуалната ракета, която щеше да ме отведе до голямата ракета. Носех конуса с единствената цел – там, на Земята да намерим начин и да върнем разума на вече намерените екипажи.

Помахах на Алекс ІІ. Беше ми тъжно, самотно и най-вече – объркано.

Бях първият землянин, срещнал друг разум, а се чувствах съсипан. Дали наистина агресията ни беше толкова чудовищно страшна…

Помислих и за друго. Там, някъде из безкрайния Космос имаше шепа клети и самотни разумни същества, които търсеха Разум. Уплашиха се от нас толкова, че решиха да ни принесат в дар на животни…

Заплаках…Този път бях сам и никой не ме видя…

Латинка Минкова