Двамата се гледахме няколко секунди. Аз реагирах първа и се изправих.
- Здравей, казвам се Мари. Франк ме покани да остана за обяд.
Усмихнах се и го огледах, като се опитах да прикрия любопитството си. Вероятно беше на моята възраст, по-висок от мен, с късоподстригана кестенява коса. В чертите на лицето му имаше някаква красива симетрия- същите сини очи като моите, но по-тъмни, прав нос и нежни, плътни устни. Стегната фигура на тялото му ми подсказа, че обича да се занимава със спорт или нещо, което изисква много  движение. Беше облечен в тъмни дънки и фланелка с къс ръкав.Изглеждаше почти като всяко друго момче, но нещо в него ме привлече силно. Когато заговори, се усмихна широко:
- Здрасти, аз съм Сет. Добре дошла!
След което се обърна и каза:
- Ще отида да видя къде са всички.
Стана ми неудобно. Почувствах се като натрапница. Тъкмо се чудех с какво извинение да си замина, когато вратата отново се отвори и влязоха Франк, Сет и една жена, която вероятно беше Алис. Изглеждаше много мила, също като Франк. Усмихна ми се и каза:
- Мари, радвам се, че дойде. Виждам, че вече се познавате със Сет. - тя го погледна и го прегърна през рамото.
- Ами, да. А ти трябва да си Алис .Приятно ми е. Имате прекрасен дом.
- Благодаря. Е, да обядваме. - обяви Алис и сервира яхнията.
Тримата започнаха да се хранят и да си бъбрят. Аз само ги слушах и се наслаждавах на милата картинка, която представляваха отстрани. От време на време включваха и мен в разговора. След обяда помогнах на Алис да разтреби, въпреки че тя беше против. Сбогувах се с нея и със Сет и двамата с Франк се насочихме към магазина му. Влязохме и аз отидох да си избера една книга от малката библиотека за вкъщи. Докато разглеждах заглавията зад мен Франк ме наблюдаваше. Спрях се на "Тайните организации в нашия свят". Взех я от рафта и се насочих към касата.
- Интересуваш се от банди? - засмя се Франк, докато я опаковаше.
- Всъщност само от една. - отвърнах аз. Реших, че сега е подходящият момент. - Франк,  какво знаеш за "Отхвърлените"?
Франк отново вдигна дясната си вежда и ме попита:
- Защо питаш? Не знаеш ли кои са? Чарли не ти ли е казвал?
- Чувала съм някои неща, но искам да знам още. - погледнах го с мил поглед.
- По-добре попитай него. Не искам да ставам причина за скандал помежду ви.
- Питах го вече. Не иска да ми каже. Защо тази тема е табу за всички тук? Поне това ми кажи.
Франк ме погледна преценяващо и си пое дъх. В този момент звънчето над вратата иззвъня и някой влезе.
- Може би някой друг път, малката. - усмихна се той. - Стана късно. По-добре се прибирай.
Въздъхнах, но се съгласих.Скоро щеше да се свечери. Нямах време да споря.
- Добре. Благодаря за обяда, Франк. До скоро.
Помахах му и излязох. Тъкмо се готвех да запаля мотора, когато чух един глас зад мен.
- Хммм, нима Чарли позволява на малката си дъщеричка да кара мотор?
Обърнах се. Беше Сет.
- Ами какво да ти кажа? Малката дъщеричка на Чарли порасна.
Двамата се засмяхме,
- Прибираш ли се? - попита ме той.
- Да, става късно.
- Да те изпратя? Горите по това време са опасни. - каза той със дяволита усмивка.
- С радост бих се съгласила, но няма място за двама на мотора.
- О, това не е проблем. Идвам след малко. - каза той и побегна към гаража на Франк.
След една минута до моя мотор беше подпрян още един, но по-голям и по-запазен,
- Нима Франк позволява на малкия си син да кара такъв голям мотор? - усмихнах се аз.
- Кой? Франк? Той не ми е баща. Франк ми е чичо. Аз само живея при него и леля. -каза той.
Изчервих се и обърнах глава на другата страна.
- Родителите ми - продължи той - пътуват непрекъснато и всички лета прекарвам при тях. Странно е, че познавам Чарли, а теб виждам за първи път днес.
- Родителите ми са разведени. - отвърнах, впила поглед в земята.
- Съжалявам! - отвърна той- Не исках да те разстройвам.
- Не се тревожи за мен.
- Искам да го правя- промърмори той на себе си толкова тихо, за да не го чуя. Изчервих се и побързах да запаля мотора си, преди да е видял руменината по бузите ми. Потеглих с бясна скорост и извиках зад себе си:
- Да се състезаваме до нас. Последния ще черпи със сок.
Знаех, че ще загубя, затова не давах много газ. Сет намаляваше нарочно, за да се движим успоредно. По пътя ми показваше с ръка различни птици и дървета. Опитваше се да ми обясни нещо, но шума от двата мотора, заглушаваше гласа му. Когато стигнахме до къщата на татко, него още го нямаше. Спряхме моторите и Сет извика победоносно:
- Да! Най-добрият! Чакам си сока, Мари.
Засмях се.
- Заповядай у нас.
Двамата вървяхме един до друг към вратата, а Сет си подсвирваше някаква весела мелодийка. Усмихнах се, но скоро разбрах, че не се усмихвам, заради мелодията, а защото ми беше хубаво с това непознато, красиво момче. Чарът му ме завладя в мига, когато го срещнах. Още не осъзнавах колко силно ще се влюбя в него след време.
Сет ме чакаше на верандата, когато се появих с две чаши боровинков сок.
- Да отидем на кея? - предложи той.
Двамата седнахме на същите дъски, на които седях снощи.
- Обичам това място. - наруши мълчанието първи той. - Всичко е толкова спокойно и тихо. Няма престъпници, няма насилие, няма и хора. Ха-ха-ха.
Усмихнах му се и отвърнах:
- Ха-ха-ха, освен "Отхвърлените", но тях кой ги брои.
Засмях се по-силно и погледнах реакцията му. Сериозното му лице ме гледаше. Точно това ми трябваше. Ако не чичото, то племенникът ще ми разкаже всичко. Няма къде да избяга.
- И ти ли? - подбелих очи.
- Сякаш не знаеш нищо за тях. - сопна ми се той.
- Ами всъщност, ако не си забелязал, не съм местна. Не знам всичките ви легенди и предания- не скрих иронията си. Всичката тази потайност започна да ме дразни.
- Добре, ще ти разкажа каквото знам. Дано така всея някакъв страх у теб към тях.
Зачаках.
- Преди много време - започна той- вероятно, когато баща ти и чичо ми са били деца, е имало един човек на име Джон. Той бил роден тук, целия си живот е прекарал тук. Бил лекар. Хората го уважавали, защото спасил не един човешки живот. Един ден обаче, тук дошъл един богаташ. Казвал се Хенри. Синът му бил тежко болен и нито един лекар не можел да го спаси. Хенри давал купища пари, но синът му бил все така болен. Помолил Джон да му помогне. А лекарят отвърнал, че ще го прегледа, но не обещава нищо. И така, Джон отишъл в дома на Хенри при болния му син. Джон бил изправен пред болест, за която той дори не бил и чувал. Някои истории казват, че било испански грип, а други, че някакво животно е ухапало бедното момче. Това няма особено голямо значение, защото не след дълго момчето починало. Джон не могъл да му помогне, а Хенри бил съкрушен. Той имал само едно дете и загубата му го озлобила към целия свят.
Сет млъкна за момент, отпи от чашата и се загледа в далечината. Толкова се бях заслушала в тихия му глас, че едва след няколко секунди разбрах, че мълчи.
- Защо спря? - го попитах, а той се направи, че не ме е чул и продължи.
- Докторът се извинил на Хенри, изказал своите съболезнования и се върнал тук. Не след дълго започнали нещастията. Нито един пациент на Джон не оцелявал. Когато всичко било наред и пациентът започнал да оздравява, нещо ставало и на другия ден го намирали мъртъв. Хората започнали да се усъмняват в Джон. Вече нямали доверие на добрия доктор, а някои го нарекли "убиец". Джон приемал загубата на пациентите си като своя вина и не се замислил  нито веднъж над друга причина за тяхната смърт. Решил повече да не се занимава с медицина, за да не погубва човешки животи. Последния му пациент била една възрастна жена с настинка. Една вечер Джон решил да я изненада и да й донесе топъл чай, пък и да я прегледа още веднъж. Запътил се към къщата й. Точно когато бил на метри от прага, чул вратата да се отваря. От къщата излязъл богаташът Хенри. "Какво правите тук, г-н Хенри?", попитал Джон. "Бях по работа", сърдито измърморил Хенри. Джон погледнал надолу и видял кървава следа, която водила към вътрешността на къщата. "Но каква е тази кръв? Какво става?", запитал Джон и се приближил. Това била и фаталната му грешка. Хенри държал окървавен нож в ръка, който насочил към Джон. "Не разбирам, какво правите?", попитал Джон. "Не сте справедлив, докторе.", казал Хенри, "Моето дете умря в ръцете Ви и Вие пак сте най-уважаваният, а? Детето ми... моето дете...", заридал той, "Но не се тревожете. Погрижих се повече да не се занимавате с лекове. Защо само моето дете да умира, нека да умрат всичките Ви пациенти, нека хората да Ви намразят, нека да видите какво е тъгата, мъката...". Джон разбрал истината. "Вие сте убили всички тези хора?! Затова те умираха. Вината не е била в мен. Вие сте убиец!" Но вече било късно за обяснения. Силните ръце на здравия Хенри хванали в клопка Джон, а острието на ножа пробило кожата му. Хенри хвърлил ножа до жертвата си и избягал, а трупът на Джон стоял пред прага на поредния му мъртъв пациент до сутринта. Полицията бързо прекратила разследването, тъй като смятали, че няма свидетели. Но това не било точно така. В нощта на убийството група младежи на нашата възраст се разхождали на същата улица, когато видели Джон да говори с обезумелия Хенри. Те се скрили и чули целия разговор между двамата. Когато на другата сутрин новината за мъртвия Джон обиколила малкото селце, младежите се събрали и отишли в полицията, въпреки, че се страхували от отмъщение на Хенри. Никой не повярвал на думите им, а може би Хенри е платил добра сума, за да не се вземат под внимание свидетелите. Хората бързо създали своя хипотеза за двойната смърт- Джон бил толкова отчаян, че загубил професията на живота си, че убил последния си пациент, а после сложил край на своите мъки. Жителите на малкото селце не спирали да обиждат и петнят името на мъртвия Джон. Бързо забравили добрините, които бил сторил за тях. Това обаче не важило за групата младежи, които знаели истината. След време започнали и проблемите за селото.Първо тръгнал слуха, че богаташа Хенри е убит от неизвестен убиец, после имало кражби, палежи. Хората започнали да се страхуват да излязат нощем навън, защото, когато се върнели, къщата им горяла. На всички местопрестъпления били открити, изписани на земята, едни и същи  букви - Дж.М. Това били инициалите на мъртвия доктор - Джон Мартин. Хората знаели, че той няма как да се върне от небето, за да си отмъщава. Бързо се досетили кой бил отговорен за всички беди - единствените, които защитавали доктора, дори след смъртта му.
- "Отхвърлените"... - прошепнах аз. - Сега осъзнавах какво всъщност представляват те. Не са били лоши. Защитавали са паметта на един добър човек.
Сет кимна.
- Но защо тогава всички ги мразят и се страхуват от тях? - недоумявах аз.
- Нека довърша историята си и ще разбереш. - прошепна Сет .- И така, хората знаели кой е виновен, но точно преди да бъдат заловени, младежите изчезнали. Не живеели вече при семействата си. Има теория, че обикаляли горите и там се криели. Нямало как да ги намерят и задържат. Затова най-разумното нещо било да ги изоставят, да ги изолират от обществото. Ето защо хората ги мразят. Те нарушили реда в това село, донесли много нещастия.
- Но това е било преди много време. - казах аз- Защо още се боят? "Отхвърлените" вече са пораснали. Вече са големи жени и мъже.
- Ами хората вярват, че децата на първите "Отхвърлени" са продължили делото им, но този път леко са променили приоритетите си. При всеки случай на несправедливост се намесват. Връщат злината на този, който я е сторил на друг. Те са нещо като съдии. Хората още се плашат от тях, макар че инициалите на доктора са заблязани за последно преди 1 година.
- Значи продължават да съществуват... Децата на техните деца... - повторих на себе си.
- Да, така е. Но знаеш ли - аз не се страхувам от тях. - каза той.
- Защо?
- Защото съм чист пред съвестта си. Не съм сторил никому лошо. Пък и, честно казано, бих искал да срещна някой от тях. Казват, че момичетата им били много красиви. - засмя се той.
И аз се засмях и се замислих. Та те са само деца, натоварени с такава тежка задача - да носят справедливост... - Беше вече тъмно и аз се изправих.
- Трябва да тръгваш, Сет. Опасно е, сам го каза.
- Да, добре. Ами до утре значи. - усмихна се той.
- До утре ли? - зачудих се. - Какво ще има утре?
- Ще те заведа на едно място. Щом толкова си впечатлена от "Отхвърлените", ще те заведа на едно много важно за тях място, бърлогата им. - засмя се дяволито той.
- Ела до нас в 9 часа. Татко пак ще е на работа, така че целият ден е наш.
Тъкмо щях да се насоча към вкъщи, когато Сет ме придърпа силно и ме прегърна. Зарови лице в косата ми и прошепна:
- Лека нощ, Мари Уестър!
След което се качи на мотора и замина, а аз останах като гръмната. Дълго време стоях така, а после се прибрах, страхувайки се, че татко ще ме види отново да стоя навън сама. Когато той се прибра, вечеряхме набързо и аз се качих в стаята си. Цяла нощ мислих за "Отхвърлените". Историята на Сет звучеше в ушите ми. Но мисълта, с която накрая заспах, беше за неговата прегръдка на кея.