За първи път сядам да пиша без никакво желание за това. Признавам си. Не мога да намеря подходящите думи. Не намирам начин как да ги съчетая. И всичко това, защото си в главата ми. Не излизаш от там, а в мен е хаос. Като казвам хаос би следвало да си го представиш. Предполагам, че знаеш какво е и че някога и ти си попадал в ръцете му. Той е като пъкъла. Черен ад, мрачен свят, навсякъде е претъпкано от ненужни грозни, прашасали вещи. Всичко гори. Димът е основното нещо, което прави гледката толкова непоносима. Не мога да дишам. Гърлото ме боли. Едва виждам. Замъглява очите ми. Около мен се носи прах и сякаш не е просто обикновен. Прах от спомени или от мечти. От копнежи или пропити страхове. Не зная. Не мога да го определя. Хартии хвърчат, изпокъсани на парчета, надраскани страници, смачкани бели листи, изгорели остатъци от живота ми.
Какво пък? Това предишното не мога да го нарека живот... въпреки че сега не е по-различно. Но като се замисля, мисля, че свикнах. Какво от това, че в живо ...