Всяка година, рано напролет, преди още гората да се облече, те пристигаха.
Хора, коне и огромни стада от овце.
Идваха някъде от далече.
Заживяваха високо в планината, почти в облаците.
Късно есента си заминаваха, пак там някъде далече и на другата пролет отново се връщаха.
Така беше от памтивека.
Бяха странни хора, с още по странни обичай.
Отгоре, от високото, слизаха в селата само при крайна нужда и то много рядко. Там си правеха колиби от дърво и ги покриваха с каменни плочи. Имаха си нещо, като малко селце. Не бяха много, едва ли имаше стотина. Идваха с целите си семейства - мъже, жени, деца, кучета. Долу в селата слизаха само мъжете. Жените не се отделяха от колибите. Те бяха забулени с нещо като качулки, богато украсени, само с по един процеп отпред, за да виждат и дишат. Никой не можеше да им види лицето. Забулваха момичетата още съвсем малки и булото можеше да дигне само женихът, но след като мине сватбата. Носията и на мъже, и жени беше само в черно и само от вълна. Беше богато ...