Като малък много се чудеше на забързаните хора наоколо. Родители, приятели, комшии, съграждани… Всички все за някъде бързаха. И в живота, и в личния си свят…
А нему се нравеше спокойствието. „Бързай бавно!“ – повтаряше той – „Това е девизът на бабата на заека“…
И не бързаше. В училище ставаше бавно от чина, говореше тромаво, обстоятелствено, без да бърза…
И защо? Часът си вървеше, денят се точеше, животът се влачеше…
Е, някои бързаха…
Абе, какво някои – наоколо му беше като бързей на планинска река. Припрени хора, натопорчени, като светкавици се носеха около мъглявината, в която той благоденстваше…
Брат му се ожени рано-рано – едва на 25 години, сестра му избърза още на 20. Народиха им се деца, които отначало бяха нормални – лежаха си кротко или с рев в пелените. А после се разпълзяха, заклатушкаха, затичаха…
И отново наоколо му се завъртя бесният човешки вир.
Можеше и той да се ожени. Хареса си една, друга… Трета харесала него, покани го дори на среща. Но, докато се приготви да отиде… ...