Отминал живот
Слънцето тук сякаш никога не е достатъчно. Ледовете не се топят. Нито тези в природата, нито тези между хората. Понякога е толкова сложно, а помня. Помня, когато го преживявах и аз. Отново и отново се връщам там, където започва играта и винаги завършвам по различен от предходния начин. Сега знам защо се случва това. Отчасти е по мое желание, отчасти по нечие друго. Хиляди години гледам, наблюдавам животите, които с всеки следващ стават все по-сложни.
Казват, че първият винаги се помни. Помня го. Помня хълмовете, плътно покрити с онази наситено зелена трева. Горите, чийто черни и бели борове влизаха в надпревара кой ще израсте по-високо, за малко повече светлина. А там, където дърветата оредяваха и се чуваше ромона на потока се намираше къщата ми. Не особено голяма, но напълно достатъчна за мен и семейството ми. По онова време нашата къща беше най-отдалечена от останалите. А те и не бяха много. Племената непрестанно пътуваха с надеждата да намерят място, което да почувства ...