Марина втренчено гледаше мъжа си. Той бавно отпиваше от кафето, зачетен в сутрешния вестник. Беше хубав, строен, тридесет и пет годишен самец. В разцвета на силите си. Светло синята риза подчертаваше ясно сините му очи, бистри като езера. След десет годишен брак, все още се потапяше в погледа му, като в студен планински извор. Караше я да изтръпва и настръхва като лястовица под дъжд. С него винаги се чувстваше като Афродита. Раждаше се от силните му и топли ръце, като от пенливи вълни. Беше се разголила цяла пред него. Семейството ѝ за нея бе като оазис в пустиня. Само там намираше животворна зеленина, събличаше се и живееше единствено в тялото си. С годините двамата се откриваха все повече, сваляха пласт по пласт от себе си, като археолози, които правят разкопки. Отстраняват полепналото време и спомените, за да открият истинското си аз, заровено дълбоко в пръстта на живота, като останки от старинен и митичен храм. Смяташе го за мъж, който умее да излезе от стандартите на ежедневната п ...