17.02.2009 г., 9:34 ч.

Отмъщение... и боли (част V) 

  Проза » Разкази
938 0 2
4 мин за четене
 

- Миро... стани... - Алекс с мъка овладяваше гласа си... толкова й беше мъчно и така не искаше да каже онова, което трябваше... Та нали всичко беше преценено... нали знаеше кое е правилното... защо тогава сърцето й се късаше и единственото, което искаше, беше завинаги да остане с този човек, който сега така й се молеше и приличаше на роб в краката й. Сега беше моментът, в който трябваше да си припомни всичките им лоши и изстрадани моменти, всички пъти, когато я беше наранявал безмилостно, когато беше жесток с нея и се беше подигравал с чувствата й... но, незнайно защо, в ума й се появи точно обратното: морско-сините му очи, отправящи й влюбени и палави погледи, златистата му, грееща под слънцето коса, нежното докосване на ръцете му и сигурността, която чувстваше само и единствено в неговата прегръдка, дългите му и страстни целувки, които винаги я оставяха без дъх, безкрайните безсънни нощи... Не! Алекс определено не можеше да се откаже от всичко това! Не и сега, когато вече беше сигурна, че той я обичаше. Колко време беше нужно, колко сълзи бяха проляти заради тази любов! Колко дълго се водеше войната! И както губеше във всички битки, Алекс изведнъж излезе победителка във войната. Беше спечелила любовта му и сърцето му, но за това ли всъщност се бореше? Преди 2 години да, може би, но сега битката се водеше за отмъщение... за да си върне за всички моменти на загуба, за всички сълзи, за милионите пъти, когато я беше оставял сама и не се беше обръщал дори. Нима можеше да остави това безнаказано и можеше ли да си позволи да постъпи така със съпруга си? С човека, който толкова много я обичаше, грижеше се за нея и всъщност беше идеален?

- Алекс... - гласът на Миро, който се беше изправил я стресна. - Слънце, не искам да те загубя отново. Знам, че направих безброй много грешки и глупости, знам колко пъти те наранявах, но аз тогава не разбирах колко много си ме обичала...

- А защо трябваше да постъпя като теб, за да го разбереш? - Алекс не знаеше какво да направи. Трябваше й още време, а с такова не разполагаше. През главата й непрекъснато минаваха сапунените сериали и драмите, които обичаше да гледа, в които главните героини винаги се отказваха от сигурността и от мъжете, които ги обожаваха и се втурваха презглава в преследване именно на онзи, който най-много им бягаше и който не ги искаше. Защо момичетата винаги си падаме по лошите момчета? И защо искаме най-много онзи, който най-много ни бяга? И защо един-единствен миг на нежност и щастие може да заличи години на болка, страдание и сълзи? Алекс реши да помисли логично: какво можеше да й предложи Миро? Той дори не искаше "серизона връзка"! Тогава какво очакваше да получи от него - секс, забавления, откраднати 14 дни на морето? Тя заслужаваше много повече. Нямаше нужда да мисли вече, имаше само един правилен избор и беше крайно време да го направи. ТРЯБВАШЕ да се раздели с Миро окончателно!

- Добре... Нека да опитаме за пореден път... и аз те обичам... - чу се да изрича Алекс. В следващия момент беше в прегръдките му... нямаше логика, беше любов! Да, той далеч не беше толкова добър като съпруга й, опредлено не знаеше все още какво иска и тя беше напълно наясно, че най-вероятно пак нищо няма да се получи, но той беше в сърцето й... и в мислите й през всичките тези години. Беше се борила с цената на собственото си щастие за тези мигове с него и сега никой и нищо не значеше толкова, че да се откаже от Миро. Кой знае, може би този път съдбата щеше да се намеси и да направи така, че Миро наистина да бъде нейн завинаги. Алекс не обичаше да рискува... но за тези две години с Миро постоянните рискове се бяха превърнали в нейния начин на живот. С тях и с постоянната неизвестност тя се чувстваше жива, а не със сигурността, която я обгръщаше в брака й. Мъжът й сякаш беше изградил каменни стени около нея, за да я предпази от всичко, което беше извън техния живот. А Алекс не искаше това... тя искаше целия свят! Копнееше за безкрайността, за живота с всичките му удари и лоши страни, готова беше да страда и да губи, но искаше да се бори! Искаше да усети всичко, което можеше да се усети! Дявол да го вземе, един път се живее! Алекс нямаше да се откаже от Миро, който може би, най-вероятно, беше любовта на живота й.

- Ако ме нараниш още един път ще... ще те удавя! -Алекс размахваше пръст заплашително пред очите му, а Миро се смееше. Отново се върна цялото безкрайно щастие, което ги обземаше, когато бяха заедно.

- Не мога да обещая това, бебчо. Но мога да се закълна, че никога повече няма да те оставя да си идеш!

- Ами ако аз искам?...

- Не ме интересува! - и двамата се кискаха весело. След това Миро я взе в ръцете си и сякаш останаха така завинаги... загледани в изгрева над морето и мислейки за новото начало, което поставиха пред себе си. Дай Боже, да бъде последното!

 

© Зорница Събева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Невероятна история,браво.Адски много ми хареса.Прекрасноо е.Повикът на сърцето май трудно може да бъде заглушен.Намерих частица и от себе си...
    "Сега беше моментът, в който трябваше да си припомни всичките им лоши и изстрадани моменти, всички пъти, когато я беше наранявал безмилостно, когато беше жесток с нея и се беше подигравал с чувствата й... но, незнайно защо, в ума й се появи точно обратното" Дам...защо все така става....май,май любовта е по силна...
    Браво!!!6
  • Ех...Най-после хепи енд!
Предложения
: ??:??