Чувах тропота. Усещах, как кънти в гърдите ми и... Тичах по горската пътека, а храстите ме удряха в лицето. Паднах. Пред мен спряха две големи копита. На лунната светлина проблясваха извитите клинци на подковите. Усещах огнения му дъх. Завъртях глава и го видях. Сухо, дребно човече върху гърба на огромен, черен жребец. Отново, Господин Никой.
- Здравей! Защо бягаш?
Всичко потъна в мрак.
Събудих се целият в пот. Слънцето препичаше горската поляна, а в клоните чувах цвъркащите звуци на присмехулника. От храстите приведено изпълзя някакво хлапе с рошава коса и прокъсана риза. Беше опънало прашката си и стреля. От дървото падна малка, сива птичка. Отиде до нея и дори не се наведе да я вземе. Просто плю и отново изчезна в шубрака.
Отново бях на горската пътека, а тя свършваше сред обширни ниви, току що ожънати.
Тръгнах по прашния път между тях. Някъде напред стоеше човек, без да помръдне в тоя пек. Доближих го. Беше с гръб към мен.
- Спри!
Заковах се на място.
- Защо?!
- Виж на пътя.
Погледнах. Пред мен се нижеше колона от черни мравки, всяка грабнала по едно зрънце.
- Мравки и, какво?
- Пренасят зрънцата. Това е благословен труд. Носят даденото от Бог.
- Не мисля, че има полза от това. Семената след жътва могат да останат в нивата и да поникнат там. Това са разпилени дарове... И без това хлябът е малко.
- Дадено ни е повече, от колкото ни трябва. Има за всеки на тази земя. Просто трябва да ценим зрънцето.
- И как да го ценим?
- Като го занесем в дома си и приемем, че е храна за нас. Това правят мравките. Разпилените в нивата са не потърсен дар.
Обърна се към мен. Беше... Никой с хлътнали бузи и тъжни уморени очи.
Прескочих колоната от труженици.
- Нямам време да съзерцавам мравките в тая жега. Търся реката, за прохлада.
- Малко по нататък е. Ще я видиш. Като се срещнем отново, дано ми кажеш, защо снощи бягаше.
Продължих напред, а той остана да съзерцава мравките.
Навлязох сред няколко върби и чух ромона на водата. Реката бе почти пресъхнала и по чакълестите брегове имаше камари от отпадъци. Наведох се и потопих ръце в нея. Не прохлада, а сякаш по ръцете ми потекоха сребристи вълни от сила и успокоение. Един жабок, седнал на голям, кръгъл камък ме гледаше с оцъклените си очи. Забравих за пластмасовите бутилки, найлоновите торбички и всичкия боклук. Влязох в главата на водното конче прелитащо над водата. Бях щастлив, че реката все още я има, че съм жив и светът е прекрасен.
- И защо бягаше?!
Стреснах се и излязох от унеса. Зад мен стоеше Никой...
- Как успяваш винаги да сринеш идиличните ми състояния?
- Защото си ти и не трябва да живееш живота на водното конче и да гледаш през неговите очи.
- Пак си в главата ми и четеш мисли.
- Ами, аз никога не съм излизал. Просто се скрих в Тайната ти стая. Накрая ще отговориш ли, защо снощи се държа, като луд и бяга по горската пътека.
- По-тъп въпрос не измисли ли?! Всеки нормален човек ще хукне през глава в лунната гора, ако чува зад себе си тропот на кон - черно чудовище.
- Странно, защо реши, че ти си нормален и защо да е чудовище конят. Ми, то в главата ти нямаше бял жребец с визия на Пегас и тънки крачета на антилопа.
- Значи това огнедишащо страшилище го намери в главата ми? Да не съм го изръсил по пътя към дома.
- Не... Ти не се прибираше у дома, а бягаше от там.
- Хайде, моля те, остави ме сам! Искам да усетя силата и спокойствието на водата. Ааа... Забравих да те питам. Това хлапе на горската полянка, откъде дойде и кое е?... И защо то уби присмехулника.
- Не е трудно да разбереш, че то е Съдбата, а птицата е самият Живот. Всъщност замисли се за фразата "Да убиеш присмехулник". Сега те оставям. Бъди себе си!!!
Следва продължение.
© Гедеон Всички права запазени