Отново бе есен – вечерната дама, покрила листата със загара на изтлялото лято, пременяща се в меките тонове на все по-ранните залези.
Онази същата есен, поръсила долината с росата от хладните повеи на късните изгреви. Идваща с умората на следобеден сън, обиващата прегръдка, която не винаги топли.
Отново бе есен - тяхната есен, отминала някога, но появила се след молбата на някой да се завърне от своята забрава, макар и само за миг.
******
Някога, преди хиляди и хиляди поредни маха на реещата се над вълните морска птица, искра от изтока се понесе с вятъра и разпали пламъка на огъня, някъде в залеза на запад.
Беше невъзможно, затова и изглеждаше невероятно когато някога, толкова отдавна, а може би случващо се точно сега, морето видя чудото и определи, че изгрева и залеза се срещат съвсем близо до него. Плисна една-две свои вълни от любопитство към тях, за да чуе какво си казват при тази първа или последна своя среща.
А те дълго мълчаха - проучваха се и се разглеждаха няколко крилати мига ...