Отново бе есен – вечерната дама, покрила листата със загара на изтлялото лято, пременяща се в меките тонове на все по-ранните залези.

         Онази същата есен, поръсила долината с росата от хладните повеи на късните изгреви. Идваща с умората на следобеден сън, обиващата прегръдка, която не винаги топли.

         Отново бе есен - тяхната есен, отминала някога, но появила се след молбата на някой да се завърне от своята забрава, макар и само за миг.

         ******

         Някога, преди хиляди и хиляди поредни маха на реещата се над вълните морска птица, искра от изтока се понесе с вятъра и разпали пламъка на огъня, някъде в залеза на запад.

         Беше невъзможно, затова и изглеждаше невероятно когато някога, толкова отдавна, а може би случващо се точно сега, морето видя чудото и определи, че изгрева и залеза се срещат съвсем близо до него. Плисна една-две свои вълни от любопитство към тях, за да чуе какво си казват при тази първа или последна своя среща.

         А те дълго мълчаха - проучваха се и се разглеждаха няколко крилати мига.

         Колко е странно да разпознаеш себе си в погледа на другия – помисли си тя.

         Колко е хубаво да разпознаеш онзи, в когото ще поискаш да угаснеш – уверено си каза той.

         Оставиха сиянията им, сливайки се едно в друго, да останат между небето и земята.

         - Гориш ли? – попита накрая искрата, усетила, че е разпалила огъня в сърцето му.

         - Все по-силно.

         - А сега? – попита отново след като се приближи по-близо.

         - Още по-силно...

         - Не боли ли?

         - Любовта ти е болка, от която не искаш да избягаш...

         Тя се усмихна – нали точно нея, любовта си, бе търсила да подари на онзи, който успее да ѝ издържи.

         - Не изгаряй прекалено бързо.

         - Няма – ще горя с безкрайността на хоризонта.

         - Колко ще издържиш?

         - Надявам се вечно – отвърна пламъка, протегна се и я обви с пламтящите си ръце.

         И морето беше свидетел когато се разпали изгрева, впил устните си в залеза.

         Безшумно се оттегли, вълните му чуха достатъчно и го сподели с кръжащата морска птица, която го разказа после на вятъра, а той отнесе спомена към звездите.

         ******

         Есента забрави да угаси деня и покри морето с отблясъците от пръсната навред шепа романтична жар.

         Те вървяха по пътя, а тя подреждаше край тях дървета, заливаше ги с падащите листа и обираше от очите им лъчите, успели да се промъкнат между клоните.

         Изпращаха или посрещаха този миг? - искрата и пламъка не знаеха, просто бяха в спомена за него.

         Вървяха, дълго вървяха, без да бързат за никъде. Докосванията на есента бяха топли – ръцете им горяха, сплели пръстите на съдбите си. Прегърнати, също както някога, събрали се отново в едно, превръщаха срещата си в онова, което щяха да имат като своето един-е-ние...

         По небето лениво преимина флотилия от оцветени облаци.

         Времето го нямаше – то престана да съществува след като каприз на случайността или късмета от поредният им живот отново ги събра.

         ******

         И пак се озоваха в края вечността – раделени както преди на искра и пламък.

         - Тук ли свършва безкрайността ни? – той вече не виждаше линията на общият им път пред себе си.

         Есента я няма – осъзна тя, щом се обърна назад, помисли, разбра какво следва и тихо отвърна:

         - Тук всъщност започва – ще се търсим и разделяме сега и завинаги.

         Значи ли, че щом затвори очи и ще ги види отново да вървят под листопада? – зачуди се пламъка.

         - Може би... – отвърна искрата, чула мислите му и го привлече към себе си за да се сбогува с него.

         Приеха светлината и топлината си за последен път, а след това поеха в различни посоки.

         Във вселената на всеки се отвори празно място, което нямаше какво друго да запълни, освен мисълта им един за друг.        

         - Всяко начало е обречено да срещне своя край – изпрати ги ехото на завърналото се с шума на крилете си време.

         Есента угасна, но запази спомена до следащия преродил се миг на тяхната среща, който щеше да идва отново... и отново.