"Днес бе денят", си каза тя. Знаеше, че очакванията й бяха много по-големи отколкото самото събитие, но нещо в нея я караше да потръпва силно с голяма доза надежда. Толкова силно искаше нещата да бъдат винаги такива, каквито си бяха досега. Но тя го знаеше това и въпреки всичко в нея се таеше странна малка капка от примес на безпокойство и страх от така непонятното бъдеще. Толкова се бе замислила, като прехвърляше пластовете красиви спомени и с голям устрем прескачаше остатъците от така черното си и грозно минало, че не забеляза каква доза смут и жизнерадостна глъчка кипеше около нея. Всички се подготвяха, всички сновяха наляво-надясно, захласнати от приготовленията, а някои дори и безцелно се шляеха, обладани от щастливото предстоящо. И всичко това бе от любов, и всичката бе отправена към тях двамата. Тя се стресна и разбра, че повече пречи отколкото помага дори и с нейната важност в този ден. Реши да се поразходи по верандата отвън, за да може малко да си проясни съзнанието от прекалените негативи и изпълнени с малки и болезнени дози съмнения... и постепенно листите със спомени започнаха да се разпиляват в съзнанието й, тя припадна...
4 часа по-рано.
    - Добро утро, скъпа моя! - почувства тя гореща целувка по лицето си. - Ставай сънливке, днес е големият ден! Приготовленията започнаха преди малко, а организаторката те чака долу и е малко повече от превъзбудена.
Тя видя вече приготвената и сервирана от него обилна закуска. Знаеше, че я обича повече от цялото си същество и затова го целуна страстно, и само кимна с глава. 
    - Аз ще отида да докарам твоята любима пететажна торта с любимите ти червени розички по нея от магазина.
    Когато той затвори вратата след себе си, тя вече се бе ободрила и една мисъл се преплете в очите й: "Той не трябваше да ме вижда преди церемонията!" - носело лош късмет, казваше баба му... Но тя никога не обръщаше голямо внимание на такива злословични и завехнали пророкувания. И пак се унесе в така сладкия сън...
5 часа по-късно.
В съзнанието й се криеше нещо черно и толкова смътно, колкото и да се опитваше да го догони и да види лицето му, то все се размазваше и се разпръскваше из дебрите на съмненията й. Тя се видя... толкова ясно не се бе виждала никога досега: гледаше се отгоре, като птичка, кацнала на клон над нея... Но защо беше легнала по гръб и бе изгубила съзнание?... Толкова ясно виждаше майка му и брат му, които трескаво притичаха до нея и се опитваха да я свестят. Изведнъж проблясък премина през погледа й и го видя... Но той беше сам и толкова далеч. Събуди се и усети суетнята около себе си.
"Том!?"- опита се да каже, но гласът и се загуби из пространството... В мислите и бе само той, толкова ясно се бе запечатал неговият лик в тях и тя не искаше да види нищо друго.
    - Ела, седни мила - каза майка му и я положи на близката пейка. - Ще трябва да бъдеш силна...
    Тя забушува яростно, цялата, отвътре... Знаеше, че нещо лошо се е случило, но не искаше да повярва в реалността. Толкова много усилия и болка беше вложила и изпитала, за да бъде най-накрая щастлива и да може да бъде над калта... Тя отново усещаше, че пропада в така опияняващата и завладяваща, но в същото време коварна, и изпълнена с безчувственост и мрак бездна. Отново неговите очи преминаха през шарещият й и отнесен поглед. Именно той я бе извадил на повърхността и й бе показал този така желан светъл лъч, изпълнен с толкова много любов и надежда. Паниката вече се беше промушила в порите и... Къде изчезнаха неговата топлина, спокойствието и толкова многото обич?... Нещо в нея се пропука... паниката беше надделяла и тя се върна в реалността.
    "... другата кола влетяла в насрещното платно и..."
    Тя се опита да стане, но през съзнанието й отново прелетя неговият образ... тя припадна.