Отвертка

          Когато първият удар полетя към него, примижа с леко отворени уста. Никога не стискаше зъби в такива ситуации, защото после освен болката, трябваше да преглъща и костни остатъци. Пък и звукът от удара се променяше – не беше просто „Бам”, а „Бльок” или нещо подобно, което трудно се описва с думи. При което побойникът оставаше неприятно изненадан, спираше и оглеждаше ръката си, почесваше се замислено, често и се отказваше да го бие повече. Оттегляше се озадачен до хладилника, после с бутилка бира се кротваше пред телевизора.

          Побойник беше вторият му баща. Раздърпан зелен потник върху бирено шкембе, сиви, непрани от седмица боксерки, рижи косми по кривите къси крака с дебели прасци и износени джапанки, от които стърчат мръсни пръсти. Нагоре не си го спомняше, защото вече го бе забравил след многобройните побоища. Най-вероятно и не вдигаше достатъчно глава, отвратен от вечно киселия дъх на ферментирал алкохол и развалени кътници.

          Преди втория удар със задоволство огледа почистения тезгях и наум измери разстоянието до стенния шкаф с инструменти. Така го бе и пресметнал, около два метра. Тоя път не отвори уста, а прехапа език, за да стане звукът от удара още по-внушителен. Да изпльока жадно и тънко да замирише на кръв. Да погали слуха на пастрока му и неговата войнственост, за да се наслади на нов удар. При който той щеше да се отмести малко, само десетина сантиметра, все едно залита, а оня ще да го последва, опиянен от могъществото си, ще се облегне с една ръка върху десеткилограмовото менгеме, преди да замахне отново.  И когато това стане…

          Когато дланта на мъжа легна върху мастития метал, а другата се сви в юмрук, момчето неочаквано се наведе напред към корема му, протегна се и перна с пръсти дръжката на отвертката, която служеше за затягане. Стоманените челюсти се отвориха, китката на мъжа хлътна в тях, при което то завъртя наобратно отново с удар. Всичко стана толкова внезапно, че когато костите му изпукаха в мъртвата захапка, пастрокът помисли, че е счупил лицевата кост на натрапения си син и се изхили.

          Истината дойде секунда по-късно с внезапен взрив, избухнал сякаш изпод тезгяха. Нечовешка болка обхвана първо пристиснатия му крайник, след това цялото тяло. Недоумението бе изместено от зверско страдание. Коленете му се подкосиха, повдигна му се. Успя да види как мургавата ръка на тоя копелдак, натрапеният му син, изтегли отвертката от жлеба за затягане. Менгемето се обля в кръв, от отвора стърчаха счупени кости и разкъсана кожа. По сивите боксерки изби мокро петно, замириса на урина, а по бедрото му се спусна жълта струйка. Долу джапанките му стъпваха в локвичка.

          Едва сега момчето видя очите на пастрока си. Не ги потърси. Те сами слязоха на нивото на неговите. Плуващи в торбички подкожна мазнина, отчаяно молещи, воднистосини. Видя сгърчено от болка лице, прежълтяло. Рижа опашчица на козел, служеща за украса на долната челюст, висеше вяло. Отворената уста бе изкривена в яростно-заплашителна гримаса на обзет от безумие човек. Оттам воняха ред проядени зъби.

          След час момчето вървеше по улицата. Насреща му с вой се зададе пожарна. Слънчевите лъчи се отразяваха в хромираните части на камиона. Лицата на мъжете в кабината бяха угрижени и някак тържествени. Когато отмина, момчето навлезе в гробищния парк. Пееха птици, дърветата зеленееха и хвърляха гъсти сенки по алеите. Спря пред неугледен камък. Разрови пръстта и заби там отвертката от менгемето. Сетне заглади с длан. Накъса малко трева и я хвърли върху копаното.

          - Знаеш ли, мамо – прошепна, - как пламна къщата му… Най-красивата гледка, която съм виждал. Жалко, че не можа да ù се насладиш. – Поседя, помълча. – Вече не те боли, нали?... Няма я къщата на болката, мамо…

          От мястото му се виждаха покривите на обредния дом и малкия параклис. Лека усмивка се изписа върху устните му. Изправи се и тръгна към сградите. В джоба му потракваше кутия кибрит. Не изминал и крачка, се спря и се обърна към гроба. – До последно се двоумях дали да му оставя трион до менгемето…

          Закрачи. Щеше му се да чуе зад гърба си:

          - Бъди добър християнин, сине!...

Р. Романов