Здравей! 

   Знам, че никога няма да прочетеш това, което ще напиша, но трябва някак си да го изкарам от себе си, защото повече не мога.

   Не съм добре. Отново се влошавам. Често рухвам и дишам трудно. Влюбих се отново и той е по-добър от теб. Много по-добър. Какво да му отвърна, ако ме попита какво не е наред? Да му кажа, че друг е разбил сърцето ми и никой не може да го поправи... Снощи не можах да заспя. Липсваше ми страшно много. И преди е било зле, но тогава беше прекалено зле... Образът ти беше пред мен, когато затварях очи. Виждах усмивката ти, позата, която си заел, когато стояхме на онази пейка. Всичко виждах. И то кристално ясно, с детайлите дори. И се задушавах малко. И поплаках. Това ми позволи да заспя за малко, но болката и липсата бързо ме събудиха отново. Странно е как за толкова кратко време си влязъл толкова на дълбоко в сърцето ми. И не ме е срам да кажа, че ме боли. Не ме е срам да кажа, че сърцето ми е разбито. И знаеш ли, снощи осъзнах най-страшното и мъчително нещо, което ми се е налагало в целия ми живот... Осъзнах, че дори да съм влюбена в друг, ти винаги ще останеш в сърцето ми... Винаги ще остане тази черна, разбита и смачкана част, която ще тъжи по теб... Мисля, че винаги ще ми липсваш... И се страхувам от това... Защото нищо не може да ми помогне... Нищо не може да залепи сърцето ми напълно. Дори и новата любов. Най-глупавата ми грешка беше, че те допуснах в моя свят. Вътрешният ми свят... Където избягвам от тук, за да отида там всеки път, когато имам нужда... Това беше всичко, което имах... Описах ти как изглежда. Ти се намърда в него... Сега и там не е безопасно... И там е пусто, а беше толкова красиво... Няма къде да избягам вече... Ужасно ми липсваш, дявол да те вземе... Всичко ми напомня за теб. Как можа просто да се появиш, да преобърнеш целия ми свят, да ме накараш да се влюбя и после да изчезнеш просто така?! Нямаше обяснение... Просто прекъсна всякакъв контакт с мен... Не знам защо, не знам какво стана... Не знаех дали ще се върнеш, дали няма... Доста е мъчително да очакваш нещо, което не знаеш дали ще се случи... Но вече знам, че никога няма да се върнеш. Никога няма да те видя или да чуя гласа ти отново. Или да ти видя усмивката. Или да усетя прекрасния ти аромат. Или да те прегърна. Но някъде дълбоко в мен винаги ще има част, която ще те чака. Дори и да знам, че е напразно. Усещам понякога как гори цялото ми тяло отвътре. Не е само сърцето, всичко сякаш си ми разбил... Не знам какво ми направи и как го направи... Но страдам прекалено много... А не заслужавам. Бях толкова добра... Сега се страхувам да обичам... Заради теб. Страхувам се, че всеки следващ ще изчезне, както ти изчезна. Страхувам се, че не съм добра за никого. Страхувам се, че винаги ще остана сама и с разбито сърце... Ами, ако отблъсна и правилния? Постоянно ми казваше колко съм прекрасна, колко щастлив си, че ме познаваш... Ами, ако не повярвам на този, който наистина го мисли? Как да вярвам на някого изобщо?! Развалил си цялото ми сърце! Повредено е заради теб... А толкова време мина от последния път, в който те чух и видях... Нямаш си и на идея какво ми причини... Животът ми сякаш беше свършен. Нямах желание и мотивация за нищо... Не исках да ям, не исках да излизам навън, не исках да уча, не исках да говоря, не исках нищо да правя, само спах... но и това не ми се получаваше кой знае колко много... Криех се в банята и плаках, за да не види никой... Понякога ми идваше да заплача някъде навън и всичко, което си повтарях беше: „Дръж се още малко, ще се прибереш и ще плачеш колкото си искаш, само се дръж сега”...Толкова жалка гледка едва ли си виждал... Искаше ми се просто да си разрежа гърдите и да си извадя проклетото сърце... И да те замеря с него. Защото ми омръзна да чувствам вече... Омръзна ми... Опитвам се да съм силна, но колкото повече се опитвам, толкова по-слаба и уязвима ставам... Защо хубавите неща свършват бързо, а лошите никога не свършват? Знам, че няма да ми отговориш. На нито един въпрос. Но нищо. Не мога да се съпротивлявам... Липсваш ми всеки божи ден... Всяка вечер лягам с мисълта, че съм преживяла деня без теб и всяка сутрин ставам с мисълта, че трябва да доживея до вечерта... Тогава е най-тежко... Преди толкова се наслаждавах на тишината... А сега я свързвам със самота и мисли за теб, които не мога да спра... Да си запуша ушите не върши работа, нищо не върши. Не мога да избягам от това, което е в мен. Дори музиката не ми помага, както преди... Какво съм си въобразявала въобще?! Не ти пука за нищо... Защо съм си мислела, че ще ти пука за мен? Не съм ти ядосана. Преди бях, но вече не. Даже се опитвам да те разбера. Не мога, но се опитвам. Сигурно е имало причина, за да постъпиш така, знам ли... Но никога няма да разбера... Нито да те забравя...

П.П. Винаги ще ми липсваш...

С обич Диляна