Падналият ресторант
- Не е ли забранено да влизаме тук?
- Ти как мислиш?
- Мисля, че поне трябваше да си вземем фенерчета, щото така...
- Трябваше, но не взехме. Хайде да вървим. Ще ти хареса, ще видиш.
Пътеката се виеше между бодливи трънаци и беше трудна за следване. Високите дървета скриваха луната. Единствената светлина идваше от екрана на телефона ми, с който несръчно боравех, опитвайки се да не изоставям и в същото време да не направя грешна стъпка, която би ми коствала живота. Тухлената стена в дясно вдъхваше известна безопасност, което не можеше да се каже за 100 метровата, а може би и повече, урва от ляво. В началото реших, че водата е на нивото на пътя и ако се пресегна мога да я докосна с ръка. За мой огромен късмет, не го направих. Това, което изглеждаше на спокойна, отразяваща като в огледало звездите вода, се оказа пропаст. Така и не си бях дал сметка че се намираме на доста високо възвишение.
- Изоставяш.
Данчо вървеше с уверена стъпка. Идвал бе и преди тук и мястото не ...