- Ми можело с мощта на резонанса си да разкъса оковите на Проклятието. Също както звънът на будилника те изтръгвал от дебрите на съня ти. Щото както каза той в повечето случаи състоянията, в които изпадали прокълнатите хора много наподобявали на кошмарен сън. 

- Ааа…! - надигнах глава и повиших глас - Това с тоз звън-трептеж определено ми е доста отвлечено и то!

- И аз не го разбрах тогава. Ама той ми го показа нагледно. 

- Показа ти нагледно Парадоксален трептеж ли? Стига де! И как?

- Накара ме да вляза в неговата стаичка и да гледам. После взе стирката и метлата и започна да чисти много близо до перилата на парапета. В началото не схванах какво точно трябва да гледам. Това което разбрах е, как той може би нарочно с дръжката на метлата удряше по някоя от металните пръчки, държащи дървената ръкохватка на парапета – спря в нищото разказа си бай Курти и бавно започна да отпива от капучиното си:

- И казвай де! Какво стана после? – подканвам го аз.

- Стана това, че се чуваше едно единично, но гадно повтарящо се: „ Дрън.“ Тишина и пак: „Дрън“ И пак тишина. И пак: „Дрън.“ И така още няколко пъти. 

- И какво като има „Дрън“ и тишина? 

- И нищо! Не се случи нищо. 

- Тъй - и после?!

- Съответно аз му правя кисела физиономия. Оплаквам му се, как не съм схванал нищо от цялата тази дрън - демонстрация. А той идва досами мен. И пак почти на ухото ми казва: „Приеми как всяко едно дрънчене е като едно единично ПИ. Да речем, което ти си открил. Или си разбрал. Сега виж какво се случва, ако свържем няколко ПИ-та в един момент. И на едно и също място.“ Пак отива до перилата. Започна доста по-бързо отривисто да прекарва дръжката на стирката по металните пръчки. А в коридора на печатницата отекна едно досадно: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Малка пауза и пак: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Пак пет десет секунди тишина и отново: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Точно се чудех, какво иска да ми докаже с това досадно дрънкане и вратите на стаите започнаха да се отварят. Да се показват разни хора и да го увикват. Той им се извинява и свежда глава. После дойде при мен в стайчето и каза: „Видя ли? Ето по този начин се опитай да свържеш няколко ПИ в едно и също време. И на едно и също място. Ще се получи онзи дрън-трептеж, за който ти казах, че може да разхлаби хватката на Проклятието. А може ако имаш късмет дори и да го разруши. Както аз им развалих на тези хора спокойствието. Просто се постарай в никакъв случай да не оставяш Проклятието на спокойствие! Ама в никакъв случай. Бори се срещу него с всички сили!“ И така. Аз си мисля, че от там всичко се почна. Че чак и до сега.  

- Може! Ама той е имал средства. И възможност. Също както това казахме - за Тюринг. Алън е имал е екипа си. Имал е машината Кристофер. И подкрепата на британското правителство. Метача е имал знанието, парапет и дръжка на метла. И знанието и опита, ако щеш. Най-малко какво точно да направи така или онака, за да предизвика трептене. А ти с какво можеш да предизвикаш подобно трептене в живота си? Имаш ли това знание? А как ли можеш да свържеш в едно няколко ПИ-та? Дали има начин за това, а? Тук имаш ли някаква представа как се постига този ефект в твоя случай? 

- Мисля в моя случай точно не знам. Но той тогава ми каза, че имало начин! 

- И какъв е той?

- Ами още го търся! 

- Разбрах това! Е поне някаква насока?

- Насоката е че трябва много да мисля. Да опитвам различни варианти. За да можело разбера нещата от към вътрешната има страна. 

- Аха! Ясно! С две думи нищо конкретно!

- Така излиза. Но ме подсказа че за да не скучая докато мисля съм можело да се науча, как да ползвам Дарбата от Проклятието от към добрата му страна. 

- Добрата му страна ли?

- Да! Всяко лошо нещо та дори и такова Проклятие като моето си имало и добра страна. Че чрез нея да се опитвам да правя добрини. Пък било то в парадоксални занимания. И то без значение че това може да е въпреки и напреки на човешката интуиция.  

- Опити? Въпреки и напреки? Странна препоръка е това!

- Така е да! Ама така ми каза! Дори да съм се опитвал само добрини да правя, пак било нещо много повече. От това да речем само да се вайкам. 

- Еее пак отвлечени ми ги говориш някакви ти. Защото това последното наистина съвсем няма нищо общо с нормалната интуиция – и го поглеждам, а той ми вдига многозначително рамене и се усмихва, а аз продължавам - Добре опити или добрини – хубаво! Хм! Ама аз не виждам, с всичкото това, кой знае какво директно добро за самия себе си да можеш да сториш. Нещо друго не до там отвлечено или не до там парадоксално не ти ли каза тоз Метач? 

- О да! Каза ми.

- Ахаа - още една лъжичка за следващия час. Ясно! А какви се оказаха ония другите ти странични екстри от това твое Проклятие? Я да чуя!  

- Каза че от към добрата му страна Проклятието ми давало възможност  да свързвам състоянията, чувствата и емоциите на хора, животни и растенията. И още да свързвам живото на душата с бездушното тяло. Ако двете разбира се били наблизо едно до друго.

- Я бе! Стига сега и ти! И как така? – възнегодувах и за кой ли път си помислих, как на старчето сачмите в главата му от време на време бая се чукат една в друга.

- Ами така – прекъсна той с троснат тон моите пси - предположения. 

- Да де! Ама само едно: „Ами така“ не ми върши работа. Честно бай Курти! Не го възприемам аз това? 

- Ха така! Видя ли ти сега! - повдига стареца за кой ли път дидактическия си показалец нагоре към небето и продължва с нравоучителен тон - И аз бях също като теб. И аз тогава не го приех от веднъж. Ма после подразбрах това онова. И до ден днешен правя опити.

- Опитваш се казваш в добрините с опъката страна на Проклятието!? Ясно! Бай Курти – позитивният добронамерен експериментатор! Добре! И какви по-точно опити започна да правиш? Свързваше растения с животни ли? 

- Да!

- Еха! Как смело го казваш това да! Че си и категоричен - даже. И какво? Да не би да правиш Фрнакинщайновци? Маруля с глава на плъх. Или патладжани с коруби на костенурки?

- Нее! Това са измишльотини. Тези вегетативните присадки са възможни само между някой растения. Онова дето можеш да присаждаш клончета от кайсия и праскова на дръвче от слива. Нее… Младеж! Не съм се правил на Мичурин. Аз ти говоря за свързване на чувства и емоции. А не за самите телеса. 

- Опалааа пак ново двайсет май си имаме тука. Казваш облагородяваш чувства с емоции и обратно! Така ли!?

- Нещо такова – да! Пък това дето ти го казааа. За марулята с глава на плъх… То е съвсем друго. То е едно чудовищно човешко Проклятие, на което не знам от към къде му е добрата страна. Но съм на сто процента сигурен че в никакъв случай не е направено от Любов и заради Любов. Прави се от Алчност и за Пари. И за по-кратко му казваме ГМО. 

- Да бе ГМО - то ! То там работата си е повече от ясна. Ми ти какви опити казваш, че си правил тогава?

- Разнообразни. Но преди да ги започна има предистория. 

- Ахаа… и предистория има даже? Еее…- казвам аз и се поглеждам демонстративно часовника, а то още няма девет. 

Ужас!

Дори за второто кафе е още рано.

Ужас!

Днес ще кажеш, че Времето си е сложило обувки с подметки от разтопена гума. Аз го чакам някак си да се забърза, а то вместо това се отдало на някакъв си меланхоличен флегматизъм.

Ужас!

И се влачи ли влачи… 

Бай Курти обаче явно ме изхваща, че гледайки си циферблата нещо начумерено си умувам и пита:

- Вече ти е време да тръгваш ли? Или вече много ти досадих с моите глупости?

- Ами май точно това е проблема! Че още имам много време до работа!

- Е ако е пък проблем някакъв времето - давай да режем и да си ходиш!

- Не, не, не! Нали се уточнихме вече? Няма да режа, докато не разбера всичко – опитвам се да изляза от сконфузената ситуация в която попаднах с това тъпо гледане в часовника и искам не искам го подканям -  Давай да чуя предисторията. Пък за историята ако остане време.

- Доообре – някак си се успокоява стареца и продължава – Та нали ти казах, че бях врътнал от мъка по това, че жената насъска срещу мен щерката.

- Каза – да! Пък колкото това за врътванетооо… Там вече мога да ти повярвам, че е така. Дори без да ми привеждаш специални доказателства – и го поглеждам изпод вежда –  Та какво по-конкретно казваш прави преди да започнеш с експериментите? – завършвам питането си аз, а той ми се усмихва ехидно и клати глава: 

- Ми чудех, как да си туша мъката. И почнах да търся човек в сходна на моята ситуация да ми помогне със съвет – спира за момент изповедта си той, а на мен ми се струва, как под клепачите му отново се надигат влажна тъга:

- И ти какво? – питам аз, канейки се отново да го подкача малко по грубичко, но осъзнавайки, че плувналите му в горчивина очи никак не са преструвка, за това и решавам да съм по-сдържан – Е кажи де?! Пусна обява във вестниците, дето публикуваше кръстословиците с призив за помощ ли?  

- Е почти, почти! – опитва се някак си да си върне настроението стареца -  То като се ожалиш за проблема си на портиера на печатницата и на началничката на метранпажааа… - започва да се гали по челото бай Курти и гледайки в страни се опитва да прикрива горчилката, но намира сили и продължава – То пак същото - все едно обява в няколко столични ежедневника си пуснал. 

- Ахаа…! Е?! И някой звънна ли ти по обявата? В къщи? Или може би направо на мобилния - а? – не спирам да го закачам по моя си начин аз - Или казваш към фейспрофила ти заваляха предложения за приятелство?

- Неее! Нямаше ни мобилни телефони тогава! Ни Интернет! Още по-малко пък фейс или мейс профили – съвсем сериозно ми отговаря стареца, но продължава вече значително по-спокойно – друго стана! Главната редакторка на един от големите вестници беше си загубила сина. Загинал в планината при инцидент. Че от печатарската клюкарница научила, как моята бивша ми е откраднала щерката. А може би и целия живот покрай това. Викна ме да пием кафе – уж! – казва отсечено бай Курти и ми смигва - Да ми поръчва да правя някаква си кръстословица с празнична тематика – уж! – и пак ми смигва заговорнически, но после става сериозен и продължава - Ама май истината бе, че си търсеше повод да си се пооплакваме един на друг. 

- Е и?

- Та в това взаимно ожалване тя ме подучи да си е взема куче. Така била направила. Не че кучето заместило сина й. Но наистина и помагала животинката. Аз обаче тогава нямах грам време да обгрижвам животно. Но като поостарях и като понамаля работата си вземах. Права се оказа. 

- Права - в кое?

- Ами в това, че да си имаш нещо живо, което да ти се зарадва когато се прибираш, си е все нещо. Или пък някаква живинка простичко, безкористно и открито да ти показва, че те обича. Да знаеш младеж - това вече е голяма работа. 

- Не – отсичам аз категорично - Не го знам това! Никога не съм имал куче. Сега на малкия съм взел рибки. От онези дето Златни рибки им викат – после изведнъж се усетих, че говорим за неговите проблеми, а не за нашите домашни любимци и му се извинявам – Извинявай! И какво стана? 

- Нали казах имаше ефект. До някъде си върнах разговорливостта. Е! То си е ясно -  не с всички хора. Но поне с кучкарите докато разхождах кучето си говорех. 

- Ама с кучкарите точно за щерката ти ли си говорихте? 

- Нее… Или по-скоро не точно или конкретно за нея. 

- Ми?

- Мии…! В повечето случаи за кучетата си говорим ние там. Но пък разговорите на кучешките алеи по София че и после тука като дойдох ми бяха един много добър отдушник от тази душетормозка Самотницата. Но още и друга полза имах. 

- Каква?

- Кучето ми помогна да разбирам дори да се социализирам по-добре с другите кучетата. Пък и изобщо да разбирам другите живинки около нас. Защото то имаше кучкари дето имат в къщи и котки. Или и някакви други животни като птици. Че така по този начин получих и по обща информация за много други живинки, водещи се домашни любимци!

- Ахаа… Живники казваш?! И какво? Окрилен от тези разговори, започна да свързваш любовта на кучето към теб с тази на хората около теб? – и го поглеждам, а той се усмихва и ми кима утвърдително с глава -  И с растенията ли? – продължавам да питам заядливо, но виждам, че той пак кима утвърдително и възкликвам – Ахаа…! А там какво стана? Да не би да научи кучето да обича дърветата. 

- Може би нещо такова…

- Ха! Виж ти! И какво? – прекъсвам го аз – Мъжките кучета с които си го правил това свързване се отказаха да вдигат крак. Искам да кажа - не препикаваха дърветата, в които са влюбени - така ли? Или може би ползват за писоар само безжизнени бетонни стълбове и боклукджийски кошчета? А бай Курти? 

- Е! Не знам дали е точно така. Но знам, как от там нататък започнах с експериментите – спира за малко стареца и ме поглежда, а аз му правя нашия си пантомимичен знак-нарицателно за репликата „На пример“ и той веднага реагира – Например научих този орех да обича кучетата ми. И още и например и да им дава сила. За да живеят примерно като например по-дълго.

- Ха! – извиках едва ли не от изненада аз, но докато успея да се окопитя той продължи:

- Даа! Или ако не по-дълго, то поне докато са живи те да са по-здрави. Но пък виждаш ли! Това свързване даде друг един ефект. Или по-скоро дефект. Когато кучето умре - умира и онази част от ореха, с която най-тясно съм свързал животното. 

- Айде бе?  Ама ти наистина ли? – питам вече доста сериозно аз и като го виждам да ми кима утвърдително почти възкликвам - Е де! И как така ги свързваш?

- Ами така. Просто един ден се сетих за това, което ми каза Метача. Че мога да го правя с оная другата част на Проклятието. И си реших. Ако не друго - то поне да опитам. Наистина ли мога да осъществявам такива връзки, или не мога. Ето нали ти казвам – опитах! 

- И какво по-точно направи на практика?

- Нищо мистично или неразбираемо. Просто кръстих единия клон от ореха на името на кучето си. Представих си, как между клона и кучето има неразривна душевна връзка. Представих си, как чрез този клон орехът обича кучето. И как пак чрез него кучето обича ореха. И как след време двамата ще са големи приятели. 

- Да бе да! Нищо мистични казваш! И какво стана? Кучето прояде орехи? Пък ореха когато се появявахте вие с кучето не шумеше с лисата, а скимтеше с поскръцване на клони? Така ли?

- Не! То аз само си го помислих. Но след като нищо по-особено не се случи -  забравих за тези си опити. Ама така като ме подкачаш сега ми иде на ум, че май още тогава е имало някакви индикации. Но не мога да съм сигурен. Защото виж не съм си правил опити в оная посока. 

- Какви  индикации? Каква посока? За кое ми говориш?

- Точно за онова, за което се пошегува преди малко. За писоарите. Вярно Суза не вдигаше крак защото е женска. И маркира територията си по друг начин. Но не си спомням някое от мъжките ми кучетата да е препикавало конкретно ореха. 

- Еее това може да си е чиста случайност!

- Вярно е! Може и да е случайност. След това обаче се случи онази другата случайност. Която започна да се случва с всяко едно от тях.

- Коя случайност?

- Първото ми куче Чарли, на което нарекох клон загина декември месец. На пролетта клона, който бях кръстил на него не се раззелени. И в началото на лятото изсъхна. Това бе и първия ми отрязан клон.   

- И после?

- После тази уж случайност се повтори. 

- С кого?

- Как с кого? Със Суза. И с втория клон. Все така си беше. Умре ли кучето – изсъхва и клона. И понеже знам, че така ще стане и сега, затова искам и този да го отрежа. 

- Еее?! А аз как ди ти повярвам, че е било така. И че дори изобщо ореха е твой, както ми каза преди малко.

- Бреййй…! Туй днешните млади хора сте много недоверчиви. Бреййй…! И защо пък да те лъжа?

- Ми например за да отрежеш клона и да си направиш подпалки от него. 

- Айде сега! Ти съвсем на вагабонтин ме направи! Вярно! С част от него това ще направя. Но с другата ще направя други неща. 

- Какви?

- Няколко. Едното от тях ще е това, за което имам дарба докато съм под Проклятието, под което съм. 

- И по-точно?

- Ще направя кръст от клона. И после ще свържа духа на умиращия клон с вече възнеслия се дух на Макс… И още… И ощеее… - започна да се запъва сподавено стареца, а на мен някак пак ми дожаля за него и го прекъснах със сериозен тон:

- Аз пък докато не видя, не ти вярвам. Ама за нищо не ти вярвам. 

- И защо така бе Младеж? – някак си се стресна бай Курти. 

- Ами първо каза, че имаш проклятие, което ти пречи да разговаряш с хора. А то като гледам. Ей го на! Девет и петнадесет, че двадесет е вече май. С две думи повече от четиридесет и пет минути говориш с напълно непознат. И то му разказваш за купища уж лични неща. Казвам уж! Защото всичкото това може да си е просто една твоя старческа измислица. Ей така, за да си поговориш с някой. Второ казваш, как земята, ореха и чешмата са твои. Пък аз не виждам, как това може да е вярно! Така чеее… Май с нещо по-така ще трябва да ме убедиш. Че да речем има поне малко вярно в приказките, които ми ги изприказва.  

- То знаеш ли Младеж?! Аз също от както започнах да ти говоря по-така откровено за себе си… И ми е чудно! Защо ли го правя? Наистина на толкова години съм. И никога до сега не съм имал такова силно желание да разказвам историите си на чужд човек. Още повече пък на такъв, който за пръв път му чувам името. Но то и това може да е някакво ПИ. Което може би да трябва да отгатвам. 

- Ахаа още едно ПИ казваш!?

- Да така казвам. И още казвам, че за този въпрос… За моята изповедна откровеност пред теб ми е мисълта - наистина ще помисля. И то много сериозно. Ама и друго ми е чудно! Хайде за някой лични по-така неща като Проклятието, да приемем, че може и да съм си го измислил. Но защо смяташ, че другото, за което ти говоря… Примерно за ореха или за чешмата че са мои…! Там пък защо казаното от мен да не е истина?

- Защо ли? Ами до момента си мълчах. Но вече мога да ти кажа. Аз работя в общината! И не съм чул за такова нещо, като отчуждаване на чешми и орехи. Както и за дела за възстановяване в зоната на градската градина.. Пък за онези другите нещааа… Особено за последното! Дето твърдиш, как си можел да свързваш животни и растения… Как беше то… Ах да! Да ашладисваш пачи крака върху тикви. И да поставяш на ягодите пеперудени крила… Нали ти е ясно, че за това съвсем пък не мога да ти повярвам? 

- Що пък да не казвам истината, я?! Ама то как да е сигурен човек, я? Може тук от нас дваматааа… Не само аз да говоря неверни неща. Може и ти не винаги да казваш точната истина. Да речем за точно верните неща.

- Така ли!? И какво неточно съм ти казал пък аз тука до сега? – малко се засегнах аз, защото много мразя да ме обвиняват, че лъжа когато съм откровен.

- Ами например не ми се вижда да е съвсем чистата истина, това дето в началото каза, че не се познаваме… Май пък за това - аз хич не ти вярвам. Мисля сиии… Не си ми напълно непознат. Ама си е и вярно! Не мога да разбера от къде и как те познавам…

- Да бе! Тез изтърканите номера ги знам – прекъсвам го неджентълменски почти на момента -  Пък от къде ли наистина, ей така в този малкия град, може да ме познаваш, я? Ами ще ти разкрия една мнооого голяма… И мнооого непарадоксална тайна. И още и мнооого не интуитивна… тайна е това – определено малко по-язвително го взех на подбив аз. 

- Ха кажи да те чуя! – напреки на всичките ми очаквания най-спокойно ми се усмихва стареца. 

- Градът не е никак голям. Толкова пъти сме се срещали и на площада, и в парка. Аз от тук се движа пеша почти всяка Божа сутрин. Че и вечер. Защото почти само аз водя и вземам малкия от детската градина. Та така! Виждал си ме като минавам. За това си мислиш, че ме познаваш. Внушаваш си го обаче това нещо бай Курти. Познаваш ме само по физиономия - това е!

- Може. Не възразявам, че и това е възможно. Но все пак си мисля, че не е само това. И не само точно си внушавам. Защото аз познавам много физиономии от града. Нооо въпреки това…! Ни на една такава позната физиономия не съм се завтекъл да говоря толкова подробности за себе си – после пак вторачено ме поглежда в очите и заключава -  Абее… Сякаш някак си по друг начин те познавам... 

- Добре!Добре! Добре! И от къде? Ха кажи! – прекъсвам го с усмивка аз.

- Това ми е проблема я! В момента не мога и аз на себе си да отговоря. Ама го отдавам на скорошната кончина на Макс. Нещо след нея хич не ме бива никак си да си събирам мислите на едно място. Амаа… Хайде да не ти досаждам изрично! Но пък за онова за другото дето преди минута го говорихме сега се сещам, как мога да ти го докажа. Даже не само за едното ми и за две от нещата имам идея.

- И как ще го направиш? Я да видя?

- Ами като първо, ако искаш ела до в къщи. Там мога да ти покажа документите. Че земята, дървото и чешмата са мои. Пък като видиш първото и ми повярваш, после ако искаш ще ти покажа и другото. Искаш ли?

- Добре! Ето! – съгласявам се аз на момента - Това вече е по-така реалистична приказка. А неее… Проклятия! Кодове! Шифри! Метачи! Вермахти! Шменти и капели! – и му правя жест реверанс, че ще го следвам - Давай тогава да ходим у вас!

Тръгваме в индианска нишка. 

Той пред мен. 

Aз отзаде му. 

Поглеждам пак часовника. 

Още е само десет без десет. По принцип имам време даже и за гости. Но си мисля, че ако Стареца отново започне да ми пълни главата с глупости, ще си търся някакъв повод по-бързо да се изнижа от ангажимента.  

Стигаме до къщата. 

Влизаме вътре. 

За мое най-голямо учудване още от вратата ме прегръща някакво приятно усещане за плътен домашен уют. Дори слепец да си, пак ще разбереш, как с всяка крачка, навлизаш в дълбините на един добре подържан и обичан и обгрижван дом. 

А това бе все още само коридора.

Всичко е спретнато. 

Почти по конец. 

Виждам изискано порт манто. 

Кошче за чадъри.

И още - елегантно оформено място за мокри дрехи. По стените висят снимки - на кучетата. Тавана и осветителните тела са в много интересни решения. И като цвят. И като комбинации. Всичко е в стил и премереност. Веднага се светвам, че някой по-така вещ в тези неща е пипал тука.

Въвежда ме в кухня с трапезария.

И тук естетиката е на ниво. 

Поканва ме да седна.

Чакам си чинно. 

Носи ми папка с документи.

Чета ги набързо.

Вярно казва! 

Подал си е в срок молбата човека!

И то още с влизане в сила на Закона за Възстановяване на Едрата Градска Собственост. От документацията разбирам, как чешмата е била вградена или по-скоро е била на калкан. Имам в предвид, като външна част от масивна каменна постройка. Сградата е била магазин за каменни изделия. Отчуждаването обаче най-вероятно е извършено по не много коректен начин. За събарянето й пък да не говорим. Защото както казах градежа е бил каменен. И то с много особен тип суха зидария. Имало е по стените и декоративни орнаменти. Били са от дялан камък. И то по протежението на почти цялата фасада. Научавам всичко това от някаква съдебна експертиза на вещо лице. Най-вероятно е изискана по време на делото. От там става видно и как сграда е имала статус едва и не на регионален паметник на културата. И както след това видях на една снимка, съвсем не е била в окаяно състояние. Как са я претупали колегите точно тази част от документация, не ми се иска да мисля. След време обаче, за да се получи парк, сградата е точно както каза леля Събка - рушната. Оставена е само чешмата. Защо и по какви причини – няма данни. 

Но пък делото по възстановяване на имота се е проточило. Явно тези дето са сгафили със събарянето са искали да прикрият безобразията си. До върховен съд се е стигнало. Спечелил е делото Стареца. Ама пък самата процедура по възстановяването е минала преди аз да започна работа в общината. За това и нищо не знам:   

- Бай Курти! Извинявай за недоверието – поглеждам го малко сконфузено аз - Ама нали се сещаш, че като служител в общината не мога току така да режа дървета. Ще тръгнат слухове, че нещо ми буташ подкуп. И после иди обяснявай, че нямаш сестра.

- Да бе знам ги аз тез неща. За това и те поканих да си сигурен. 

- Хубаво! Хайде да отиваме да ти помогна и да си вървя по пътя – реших да се възползвам аз от отдалата ми се възможност евентуално да се измъкна по-деликатно.

Ставаме и двамата и пак се озоваваме в коридора. Аз се обувам и се приготвяме пак да излезем. Но стареца се присеща: 

- Младеж, само да си облека отдолу нещичко по-вълненко. Че май ми захладня докато си говорихме – моли ме бай Курти и отваря по-широко вратата на съседната стая, а аз като някоя дърта мааленска любопитка надниквам. 

Щорите са доста плътно спуснати. В дълбочината едва доловимо се прокрадват някакви слаби отблясъци от стъкло, нашепващи за изисканост и не до там стандартни или пенсионерски естетически решения. Напрягам очи. Оглеждам се. Първичното усещане е, как в мрака и насред вътрешността на стаята нечие невидимо присъствие свенливо прикрива част от душевната си красота. В началото не мога да се ориентирам от къде в почти празно помещение, блика този полъх на загадъчност. Съсредоточавам се максимално. И отново впервам поглед в тъмното. Все пак силуетно успявам да различа едрото обзавеждане. А то е повече от оскъдно: 

Компактен диван-двойка.

Два фотьойла. 

Малка холова масичка с плот от стъкло…

Елегантна еднокрака лампа – с метален корпус. 

Като материал е същата, от който е изработена и ексцентричната двукрака рамка на масичката. Въпросното осветителното тяло се извисява до единия от фотьойлите. Някъде в средата на стойката-крак има допълнително гъвкаво разклонение с малка лампичка за насочено осветление. Явно това служи да подобри видимостта на този, който често чете нещо, седейки на фотьойла. Всичката мека мебел е разположена около масичката. Плъзгам поглед по стените. 

Тапети – луксозни. 

Едноцветни.

Без каквито и да е контрастни шарки или релефи.

До тук всичко е в стила на семплата изисканост. 

Но май и на бай Курти му е трудно да открие елека си в притихналата в тайнствен уют тъмница. Съответно започва недоволно да цъка с език. Връща се към мен. Натиска някакъв ключа до врата. В стаята нещо светва. Но само от към едната - насрещна страна. Най-вероятно част от някакво локално осветление. Примижвам рефлекторно от рязката промяна във видимостта. След малко очите ми привикват и стаята разкрива поне от части тайнството си. На мига онемявам. Или по скоро едвам сдържам едно силно „Ахааа!“ което се опитва да изскочи от гърлото ми

 Все пак успявам да се въздържа и да извикам само на ум.

Това което така ме е впечатлило е че насрещната стена е буквално като, катоо катооо… Като какво я? Ами бих я определил като нещо средно между кулажирана многопластова апликация и релефно фото пано. 

Погледнато набързо и на пръв поглед изглежда твърде необичайно. Дори и малко като на претруфен чалга-кич кът може да бъде оприличено. Но загледаш ли се за повече от двайсетина секунди схващаш, как всъщност не е така. И как това пред теб си е една изключително ефектна арт-творба, достойна за музей на модерното изкуство. 

До сега не бях виждал нищо като подобно. 

Първото което се набива на очи е това, че в околовръс на цялата стена има четири прекрасно изработени дървени корниза. Единия е на тавана. По един има на всяка странична стена. И един има и на пода. Всички те са дърворезбовани еднакво. Имат много фино и стилно лаково покритие. Това корнизно решение е монтирано в десетина сантиметров отстъп от въпросната насрещна стена. По този начин тази хрумка много точно имитира рамка. В която всъщност, като в огромна картина попада всичко монтирано към самата стената. Второто, което ми е повече от ясно, е че цялата стена е обсипана със фотографии. И то поставени в рамки. Третото което се набива на очи са едни тънки тъмни вертикални ленти. Прихванати са директно за стената с много оригинални релефни крепежни орнаметники, имитиращи състарено с патина ковано желязо. Без много да се напъва човек усеща как крепежите, като излъчване, са много близки до материала и цветовата гама на рамката на масичката, а и до металната част на еднокраката лампа. 

Въпросните вертикални летвички организират пространството по между си в нещо наподобяващо полоси, които започват от тавана и стигат до самия под. Мисля тези вертикали са от байцван орех. Най от горе във всяка такава полоса има по две четирицифрени числа разделени с тире по средата. Веднага ми идва на ум че тези летвички служат като визуален времеви ограничител тенденциозно затворен между тях. По тази логика с всяко от числата най-горе би трябвало да е са изписани години. Те също са изработени от орехово дърво. Визуално тяхното присъствие е подчертано от концентриран лъч, идващ от лед-осветително тяло, скрито някъде зад онзи корниза на тавана. 

Отново набързо оглеждам цялата стена. По естеството на фотосите и по тяхното сходство подусещам, как по този начин е организирана хронология представена във вертикален план. Така дълбоката история трябва да е най в ляво. Близкото минало да ми е почти фронтално. Съвремието ни е сигурно, че се усмихва леко вдясно. A най в дясно, съдейки по числата най от горе е периода от две хиляди и десета до две хиляди двадесет и пета година. Там обаче в наличност са само десетина малки фотографии. Другото всичкото в онзи сегашно-бъдещ период са си празни рамки. 

Има и още един интересен визуален трик. 

Някой от фотосите са разположени в ефектен ред, създаващ алюзия за пирамидална стъпаловидност. Там профила на самото обрамчването е по-дебеличък. А самите рамки са в много приятни правоъгълни пропорции. Цветово се отличават от останалите. Може би са с една идея в по-тъмния нюанс на ореховото. Освен това са полегнали на по-дългата си страна. 

Другото специфично в организацията е че долу в основата на стената, във всяка времева полоса има по една доста по-голяма рамка. Пак е от тези правоъгълните. Снимките в тях са от порядъка на размера А2. На три четири пръста над всяка такава има друга по-малка - отново правоъгълна. И пак е в същата пропорция, като съотношение на височина към то дължина - имам в предвид. Отгоре на втората на същото отстояние има трета - още по-малка. Пак намалена в мащаб. Над третата - четвърта. И така във възходяща градация, като подредба, но в низходяща като размер, това подреждане продължава, стигайки почти до тавана. Въпреки разликите в размерите си, всички тези правоъгълни рамки с педантична прецизност са подравнени от към дясната си страна. Да речем на три до четири сантима от летвата, отделяща периода.  

В контраст със строгата праволинейност, което създават дясното им подравняване и вертикалната времеразделителна летвичка, от към лявата им, стъпаловидната страна, пространството е изпълнено с по-малки рамки с фотоси. Но те са в съвсем друг порядък, макар и строен. Те оформят семпли хоризонтални редички, перпендикулярно пресечени с най-обикновени вертикални колони. 

Като размер и форма рамките на тези другите снимки до една са квадратно еднотипни. Що касае обаче формата и размера на самия фотос вътре в рамката… Там вече се е получило нещо като коктейлен хаос от различните стандарти. Съответно по-малките снимки са поставени в по-голямо паспарту. А по-големите в по-малко. Това с различните размери и вида хартия на фотографиите, създава странната контрастна илюзия за неглижиране на стриктния ред на самите рамки. Все едно в стройно подредени еднакви квадратчета, следвайки емоционалните си изблици някой с рошав ръкописен почерк е попълвал ребус.

 От друга страна, вглеждайки се по-така в съдържимото на снимките, човек остава с непреодолимото впечатление, как стои пред нечии селектиран комплект от спомени - контурно обрамчени в пространството и времето. Въпреки привидна рамкова стройност, това което лъха като общо усещане е как цялата тази композиция наподобява набързо набран полски букет. В който цветовете от спонтанни и преднамерени случки и събития са небрежно разхвърлени по цялата житейска стена от леката дизайнерска ръка на вечно шегуващата се с нас Съдба. 

Обръщам се към домакина и откровено му признавам: 

- Бай Курти това фото пано е направо невероятно!

- Нали? – пита с нескрита гордост той - Понякога стоя тук пред тази стена с часове. И буквално казано куфееея потопен в носталгичната идилията на спомените си. Той и за това елека ми тука беше я! Ама, какво ще кажеш - а? Не е ли подобно на това, както аз на времето измислях интересни въпроси за думите… Така е и в тази визуална главоблъсканица. Забелязваш ли? Как в нея животът ми е задавал неговите си фотосемантични гатанки. Къде съм бил най-щастлив! Къде съм бил най-нещастен! Къде съм имал много! Къде съм бил в душевна нищета! Не знам дали обърна внимание, но има доста питащи загадки. И то не само в самите снимки. 

- Не съм се задълбочил чак до там! И къде още има загадки?

- Ами има ПИ - та има и то няколко! 

- Къде ги! Я кажи да видя нещо на с очите си и на практика за твоите прословути ПИ – та!

- Ами едното ПИ е в самия им начин на подреждане. Другото е в пропорционалните размери на рамките. Там също има ПИ. 

- Така ли!?

- Да! Някой от тези неща съм отгатнал. Например как съществува резонансно ПИ между начина на подредба, формата и размера в някой от рамките. И съответно на съдържанието в тях. Но явно има и още над какво да мисля. Щото нали искам да завърша житейския си ребуса до край ми е мисълта – обяснява ми бай Курти и ме поглежда особено, но и питащо. 

- Да, да, да! Разбирам. Гледаш я често, често. И си казваш, как най-важното е да успееш да излезеш победител във войната срещу Проклятието – нали? 

- Горе-долу позна!  И всячески се опитвам това да стане преди да съм скопил завинаги очи. Ма да видим ще ли да сколасам! Не ще ли?

- Казваш така или иначе докато има празни рамки най в дясно, това ще значи, как все още не си достигнал до отгатването на необходимия брой ПИ?

- Нищо чудно и така да е – вдига почти виновно рамене той.

- Ама то пък може неуспеха ти да не е задължително от това, че не търсиш настойчиво – опитвам се да го успокоявам -  Може би просто си нямал достатъчно късмет да откриеш парадигмата в енигмата на самото Проклятие! - философствам си аз, но наистина съм впечатлен от видяното. 

- Явно е така. Казваш що касае парадигмата нещо не дотам задълбочено съм чел „Структура на научните революции“ на Томас Кун  – примирено се съгласява с мен стареца. 

- Е! Аз не знам кой е този Кун – махвам пренебрежително с ръка и го поглеждам в очите – Но пък ако не е неудобно бих попитал, кой така ефектно ти е подредил нещата? Ти ли? Или си ползвал професионалист от някоя фирма? Защото и в коридора... И там около снимките на кучетата, също има много странни арт-решения. Ако мога най-простичко така да ги нарека. Пък ако съм откровен това тук пред нас еее… - и тъй като още не съм успял да го дефинирам какво точно е, се измъквам с думите - Определено е много докосващо. 

- Ааа… аз! Как аз ще го направя!? Внучката!

- Внучката ли? Че как така? – поглеждам го възучудено - Нали каза, че не си в добри отношения с жена си…? С дъщеря си…!

- То пак си е така. Даже буйни глупости направих по едно време, да си върна щерката. И вследствие на моите щуротии повече от четвърт век имам ограничителна заповед. Да не ги доближавам. И двете. Пардон и трите. На по – малко от триста метра.

- Уха! Сериозна е била работата - казваш!

- Така си бе! Аз не се излагам с несериозни неща – клати глава и отново ми се усмихва виновнически бай Курти – Каквото и да правяяя… Правя го – ахааа! - стяга пестницата си в юмрук Стареца и заканително бърчи вежди. 

- А Внучката? – питам отново аз.

- Е Внучката, какво?! 

- Тя, как го направи това чудо? От триста метра разстояние, ли?

- Е не! Тук идва. 

- Тук? И как? Ами забраната?

- Еее…! Тя си е абсолютен бунтар. Обикне ли някого - спиране няма! През лава, лед и камък минава, но е с този когото обича. И е голяма умница. Всеки път казва, че от Суза се е учила на умност в любовта. 

- И пак не разбрах! За Внучката не важи ли ограничителната заповед?

- Важи! – смигва ми по хулигански той – Ама то не аз ходя при нея. Тя идва при мен. Интерьорен дизайнер е. Това в коридора и в тази стая със снимките - е нейно дело. Кръстила го е житейската фотокръстословица на дядо Въло. Тя не харесва когато майка й ми вика: „Дядо ти Курти туй… Дадо ти Курти онуй.“ А пък с Макс какви големи приятели бяха. Представа си нямаш. Ама като ти казвам големи приятели… значиии… -  проточва стареца едно „и“, после за малко замълчава, извива главата в страни, но после се овладява и продължава - Усещаше я хубавеца му с хубавец - половин час преди да пристигне.

- Ама наистина да поздравиш внучката си за творението й. Много ми хареса. А я кажи тези снимки там дето са най-долу? Те случайно ли са в толкова голям формат? – решавам с поредица от въпроси да го разсейвам аз, виждайки колко му е тежко да разказва за тези неща.

- Ааа…! Тези големите… Пък и другите правоъгълните над тях. Те всъщност са част от голямата математическа магия на стената. Дето ти казах че има много ПИ - та в цялата работа.

- И къде им е магията?

- Всички правоъгълни рамки са в златни сечения. 

- Какви са тези златни сечения?

- Ами как какви? В алгоритмични пропорции са. Формулата (a+b)/a=a/b не я ли помниш? Или не ти ли е известна?

- Не мога да я помня, защото не я и знам!

- Ами другата? Дето Дългата страна на правоъгълника е равана на сумата от Късата плюс разликата между Късата и Дългата в скоби? Сиреч a = b + (a-b) Или по друг начин казано. Късата страна към то Дългата страна, е равана именно на това въпросното златно сечение ф ( Фи), за което всъщност ти говоря? За него не си ли чувал?

- Не!

- То се бележи с гръцкото ф (Фи) и има стойност приблизителна равна на 1,618. И то също като π (Пи)  е непостроимо - ирационално число е. 

- Ха така! Значи и тук опряхме до ирационалност и непостроимост!

- И тук Младеж! Че кръстено е това магическото число на името на скулптора Фидий. А пък в такъв златен правоъгълник като тези рамки на стената се вписват логаритмична спирала, също наречена златна. Защото и тя се получава с помощта на ф (Фи). Някой я наричат още Архимедова спирала. Раковината на повечето охлюви са оформени по този логаритмичен принцип на нарастваща в широчина спирала.

- Ахааа! Май вече ми стана ясно защо казваш че има ПИ – та и в подреждането и в рамките.

- Така си е! Че именно с тези големите фотоси поставени в толкова особени рамки от Златни правоъгълници, Внучката се е опитала да подчертае най-така златните по важност събитията в съответния период. Ама май накрая без да иска е подсказала единствено еволюцията на моята семейна деволюция – поглежда ме, усмихвайки ми се с горчивина Стареца и после продължава - А тази там последната е празна, защото според нея в най-съвременната част от житейския ми път е нямало нещо като златна случка. Която да си заслужава честа да е в такава специална рамка. Докато виж. На тази най-първата - голямата. Ееей тази… Дето е най в ляво – сочи с отворена длан бай Курти по поска Дълбокото минало -  Ето този момент според нея е много важен. Там на нея е дядо ми. А до него е човека, от който той е купил този имот. Пък ако се приближиш ще видиш, как онзи мъж му подарява фиданка. Всъщност онази вейка от снимката е стария орех, от който искам да отрежа клона. Виждаш ли го Дядо ти Орех какво мъниче е бил тогава?

- Еее… то от тук дето съм сега, не се вижда много добре. Щото ти май си включил само ламичките, които осветяват горе годините. Пък долу е възтъмничко. Особено в онази лявата част на стаята.  

- Ами влез де! Не се притеснявай. 

- Ама бай Курти обух се вече. С обувки съм.

- Нищо де! Те от фирмата ще почистят. Що им плащам? – усмихва се стареца и отваря още по-широко вратата.

От коридора към насрещната стената плисва малко допълнително светлина. А аз решавам да се възползвам от поканата. И да удостоя с по-сериозно внимание това творение. 

Заглеждам се отново.

Наистина се получава много интересен ефект. Първоначално очите ти започват безконтролно и в хаотичен Браунов порядък да шарят насам-натам по цялото пространство на стената. Но спънеш ли си погледа за повече от секунда в конкретен фотос... Тутакси явно - логаритмичната магията от правоъгълното златно сечение, на някоя от снимките всмуква мисълта ти. Веднага си помисляш: „ Май ми е любопитно!” Но само след три четири секунди нещо ти подсказва, как може би това, не е точното просто любопитство. А някакво необяснимо и неизпитвано до сега от теб фотообсебване. Започваш да се бориш с него. Или по-скоро със самия себе си. И искаш да се освободиш от връхлетелия те почти от нищото визуален вакуум. Опитваш се да намериш сили. Да се отскубнеш от чара на събитието показано на снимката. И как го правиш - поглеждаш по на горе. Към друга някоя фотография. Очаквайки, как тя ще е по-безинтересна. По семпла. Или дори килишарно досадна като фотос. А ти ще си наденеш неглиже отегчението като спасителен пояс върху любопитството и ще се откачиш от тризъбата куката на интересност.

Увиии…! Не ти се получава! 

Предполагам защото с всеки изминал миг, в който погледа ти стои върху паното откриваш все нови, и все нови странности. Който майсторски са обединени в една обща концептуална закономерност, разкриваща как от всяко рамково стъпало на така находчиво изложеното снимково-време, се излива съответното събитие. И от един момент нататък разбираш, как без да си се усетил този оригинален естакаден принцип на фотоизложение е породил у теб някакъв безцеремонен интерес. Който с характерното за опитен джудист хладнокръвие е сграбчил погледа ти за реверите. И с майсторска ключ-хватка е повлякъл половината ти съзнателна душевност в нарочно предначертаната от авторката идейна посока, виеща се из заплетените житейските пътеки в миналото на домакина.  

 

 

Няма как!

 С черния колан в джудото шега не бива. Явно с уменията на професионалните дизайнери нещата стоят по подобен начин. И за да не ти изпука или врата, или рамото от напрежението… Подчиняваш се на тази невидима сила. Завърташ очи и глава. И продължаваш да гледаш по нататък, и по нататък, и по нататък. А Съзнанието тиии… Някак неусетно се отдава на разказаното в снимките. Топвайки се до шия в дълбокото на детайла…  

И затъва!

И затъва!  

Ама пък те снимките нали са си точно това! Визуално експозе, нашепващо ни нещичко за уникалната момента истиност, запечатана в мига на преживяване… И на стената пред мен бе така… Истини всякакви…

Истина за Стареца и някакво море!

Моментна истина от неизвестна планина и бай Курти върху муле! 

Миг от някакво празнинство! 

Фотосекунда – бай Курти с усмихнати хора! 

Пейзажи от други държави с едва забележими фигури. 

И пак хора и Стареца сред тях.

Бай Курти с различно куче във всеки период.

Отново  усмивки и няколко човека в зряла възраст.

 Стари улици. 

Лъскави автомобили доста ретро за нашите дни - естествено с бай Курти в една от тях. 

Бай Курти с някакво момиченце на ръце, а от зад жена със строг поглед. 

Така за има няма минутка до три битието на домакина се разтваря пред теб като ветрило. 

Бях като хипнотизиран. 

И отново както преди час и нещо в гръб чувам спокойния глас на домакина:

- Ама бива си я Внучката - нали Младеж?! 

- Така си е! Но да ти призная още не мога да разбера всичко. Някак си твърде многопластово е. Поне за да може да бъде обгърнато само с един мимолетен поглед. Но сякаш е добре да има повече светлина, за да се обхване едновременно и като детайл, и като панорама.

- Еее няма проблем със светлото. Ще светна аз. Ама ти влез де! Влез по-така от близо да я видиш, ако искаш!

Аз обаче се заинатявам - относно обувките. Забивам глава надолу. Събувам ги. И с наведен поглед, внимавайки къде стъпвам, правя две крачки навътре в стаята. Бай Курти явно не разбира защо все още се суетя. Може би си мисли, че имам проблем с  тъмното. Услужливо натиска още някой бутон от редичката копчета. Това запалва диодно-лентово осветление дискретно скрито в целия околвръс между рамковите корнизите и стената. Включва се и високата лампа до фотьойла. Тя огрява тавана с еквивалент на поне триста ватова мощност. Изригваща илюминация осветява стаята - предостатъчно. Аз вдигам втори път глава. Поглеждам към фотокръстословицата... 

И замръзвам на място. 

Стареца вижда вцепенението ми.

И пита притеснено:

- Какво стана бе младеж? Да не ти дойде много светлото?

- Не е от светлото! Ама аз тази едната… 

- Кое, коя?

- Голямата снимка… Ей там… Най в ляво дето е! 

- Какво за нея?

- Аз я знам! 

- Я?!

- Да! Това… То… Този там с дръвчето в ръкааа… То това е прадядо ми. От хиляда деветстотин и двадесет и четвърта година е снимката. За нея баба ми е разказвала, че прадядо ми е продал скъп на фамилията имот. И с парите е платил за сина си сиреч за дядо. Щото му правели операция в чужбина. С някакво притискане на сърцето е бил. А по онова време в България не са правили такива сложни операции. Той и от това си отиде стареца. От сърдечна недостатъчност. За много неща около снимките в албума си мълчеше. И отнесе на Оня свят много други подробности със себе си. Цял живот го било срам, че заради неговото кекаво здраве са продали имота. Тя в къщата снимката е също в рамка. Казвал ми е само, че прадядо е бил знаменит градинар. И още, как щом разбрал, че операцията е минала успешно. И синът му ще живее - подарил в знак на благодарност на новия стопанин на имота фиданка на орех. 

- Еее! Младеж, Младеж…! Видя ли ти сега! Ние аха, аха роднини ще излезем с теб – поглежда ме бай Курти и живеца в очите му сякаш малко се понадига от дълбочината на лепкавата горчива мъка –  Ето видя ли? Това, че толкова спонтанно ти се доверих, може би е било защото по интуиция съм усетил, как си близък до моя живот. 

- Щом казваш! – усмихвам му се примиренчески аз.

- Ето едната истина излезе на светло - други доказателства искаш ли, за да ми помогнеш? 

- Не, не! Вярвам ти вече. Документите за собственост за земята на която е дървото си ги имаш. Ще ти помогна! Давай да ходим да режем – казах аз с облекчение, но бай Курти изведнъж изправя длан пред гърдите ми и почти заповеднически ми казва:  

- Чакай сега Младеж! Ти нали и за дарбата ми да свързвам чувствата на растения и различните живи същества не вярваше? 

- Така си е! Ама там вече май със снимки и съдебни решения няма как да ме убедиш. Поне така ми се струва. 

- С бумаги, и с фотоси може и да не успея. Но пък какво пречи да си имам други тайни начини. Щом пък си толкова наше момче - идвай! Пък после ще говорим мога или не мога да те убедя – отново почти ми заповядва Стареца.

И докато се обувам той тръгва по коридора в посока водеща към задния двор. А аз си мърморя под носа: 

„Добре старче! Дай да те видя, как ще го направиш това доказателство на парадоксите срещу интуицията!“ 

Излизаме. Там има близо два декара. В дъното се вижда кучешка къщичка. От нея започва поредица от метални колчета, на които има вързана стоманена корда. Това съоръжение обикаля покрай оградата целия двор околовръс. Явно по него са се разхождали кучетата му. 

Подредено дворче. 

Няколко лехи за цветя. 

Кокетна беседка в единия край. 

Четири пет плодни дръвчета. 

И това е. 

В отсрещната страна на лехите виждам два ореха с които сякаш нещо не е наред с формата им. На около десетина метра са един от друг. Лявото дърво е доста по-голямо. Другото е по-малко. Особено по-едрото е с твърде смущаващо разкривено стеблото. Стареца ме повежда натам. Пред всяко има могилка с елипсовидна форма. И двете са обградени с малки бели камъчета. Видно е. Tова са гробовете на две от кучетата. Заставаме до сами първия гроб. Вглеждам се в дървото и тогава разбирам какво ме е смутило в началото. Дървото прилича на човек болен от церебрална парализа. В предната му част по вертикалата с нож преди много години е било издълбано името Чарли. Поглеждам към втория гроб. Там положението е подобно. Но явно е подбрана по-приятна на външен вид фиданка. И много по-красиво е изваян надписа. На него пише Суза. Третия гроб най-вероятно е на последното куче. Зад него няма дърво. И камъчета няма подредени. Соча към малките могилки и питам:

- Къде според теб тук е доказателството за Проклятието? Виждам само два малко поизкълчени на външен вид ореха. И какво от това? 

- Как какво от това. Друго не ти ли прави впечатление?

- Не! От какво трябва да се впечатля?

- Е как? От част от отрязаните клони направих кръстове с имената на кучетата. И след време незнайно как, но и двата кръста пуснаха корени. За втория вече си знаех. Подбрах по-хубава част от клона, който отрязах – после ме поглежда повдига многозначително рамене и продължава - До ден днешен самия аз не мога да повярвам. Ето обаче пред очите ти са – сочи с пръст към дърветата и пита - Е ха кажи ми де! Кажи! Как от сух клон забит в гроб прораства живо дърво? Аз като нормален човек не мога да си го обясня. Единственото, което ми иде на ум е, че това е страничния ефект от Проклятието ми. Дето съм можел да свързвам състоянията на растенията и животните. И още дето съм можел да свързвам душевност с умиращо тяло. 

- И какво?

- Ами резултата дори мен ме смути. И аз дълго не можех да повярвам как така от двете силни любови на две макар и мъртви, и макар и коренно различни същества, се подхранва живота на едно ново създание. Виждаш ли какви ги може още моето Проклятие? 

- За виждането – виждам! Но приемам всичко, което казваш само като едно предположение. И сега – какво!? Искаш част от клона, който ще отрежем да го направиш и него на кръст ли?

- Да! И ако и той пусне листенцааа… Ще ми е трети случай. Поради което вече смело мога да си мисля, че тук определено отново и пак имаме Парадокс на Интуицията. Ти как мислиш?

- Амии… От разказа съм впечатлен. Но само от разказа! Бих повярвал на всичко това, само ако аз забия кръста от изсъхналия клон. И само ако след време аз лично видя, че е хванал корени. Става ли?

- Не става! – отсича троснато стареца - Аз ще го забия, а ти ще гледаш. Щото само от моята ръка се хваща живот при такива условия. 

- Добре така ще направим и ще видим какво ще стане. Защото ти казваш, как клоните са изсъхнали. И ти тогава си направил кръстовете. Ама може и да преувеличаваш. Защото какво пречи на това дръвче ти по-късно да си ковнал там хоризонталната летвичка или колче. Пък и онзи клон, който сега е там на дървото. Дето ме караш да го режа. Та той си съвсем жив. Поне така както го гледам. 

- Прав си. Ама то кучето наскоро почина. И клона не може веднага да посъхне – започва да се оправдава бай Курти. 

- Нека е така! – прекъсвам го аз и добавям – Мисля си обаче всичкото това, което ми го говориш по никакъв начин не ми доказва, как ти можеш да свързваш чувствата и състоянията на животните и растенията…  

- Е защо…?! – прекъсва ме напористо на свой ред Старецът, но после се замисля за нещо и ме поглежда: 

- Знаеш ли Младеж? Май си прав! Вярно, че не мога веднага тук и сега да ти докажа, как свързвам чувствата на растения и животни. Но пък мога да ти докажа, как съм свързал в приятелство две съвсем различни живи същества. Като животински вид искам да кажа. Едното от което е Макс. 

- Да беее! – прекъсвам го аз и питам с нотка на язителсност - И как ще го направиш? Макс нали не е жив вече? Или ти си си правил и други експерименти. И сега ще ми покажеш, как някоя катеричка си играе с врабче? Или как попово прасе се гушка със сляпо куче? – после се почесвам по професорски по брадичката и авторитетно заявявам – Но едва ли ще ти се отдаде. По това време на годината и двете гадинки спят зимен сън. Така че май нищо не можеш да ми покажеш – завършвам въпросителната си серийка и поглеждам дразнещо към него.

- Правих си опити - да! – отговаря ми малко ядно той - Сам човек изолирал се от хората и от света. Какво друго да прави. Прави си експерименти. И то не за друго. Може би за да докаже пред самия себе си дали е прокълнат или не? – продължава да си мърмори стареца под носа, но аз го прекъсвам: 

- Добре! Да речем, че го можеш! И си го направил това свързване! – опитвам се да успокоя ситуацията аз – Добре! И къде ти е доказателството?

- Ще се появи. Ти само вземи някаква клечка и се приближи до гроба на Макс. После забий клечката в пръста!

- И какво? От гроба ще изскочи някой грамаданска сколопендра и ще захапе клечката ли? 

- Направи го и ще видиш.

Навеждам се. Вземам някакъв бая клечок и тръгвам към прясната могилка. Може би съм на пет шест крачки от нея, когато някъде из двора се чува едно грозно: „Граааак“. Заковавам на место. Ослушвам се малко. Нищо! Мърдам с ръце насам натам. Въртя глава – пак нищо! Правя крачка към могилата и пак чувам: „Грааак! Грааак!“ 

Отново се оглеждам. 

Не виждам нищо. 

Изчаквам малко. 

Тишина и спокойствие. 

Тръгвам смело напред. 

Но на втората крачка от някъде връхлита черна сянка. Минава в бръснещ полет досущ на милиметри от косата си даже усещам струята въздух като зловещ съсък в страни на тила ми. В едно с това прозвучава и грозното: „Граааак“ което сякаш е досущ ухото ми. В началото доста се стъписвам. Нали все за проклятия, парадокси и смърт си говорихме до сега. Че може и да съм бил малко изнервен. Поглеждам напред и виждам една едра сива птица. Кацнала е върху могилката на Макс. Мърда нервно с крила и ме гледа едва ли не кръвнишки. Аз решително правя крачка напред, но птицата вместо да се подплаши се насочва точно към мен и то с някакви си заплашителни врабчови подскоци. Става ми смешно. Сивото пернато се държи досущ като петел. Правя още една крачка. Птицата не отстъпва! Наежва се и разперва заплашително крила. Спирам и се обръщам към стареца:

- Това гардже ли ти е доказателството?

- Не е гардже! Врана е! Казва се Сивчо.

- Здравей Сивчо! - обръщам аз отново глава към сивата птица и питам - Ти нали няма да ме глътнеш цял?

- Цял няма, но може да те клъвне тук таме. Пръв приятел е на Макс. 

- Чак приятел?

- Такъв му беше. И май продължава да му се такъв.

- И как се сприятелиха?

- Аз ги свързах! По оня начин, по който ти казах!

- Ясно! И какво те накара да направиш?!

- Беше малък. Учеше се да лети. В един дъждовен ден перата му се бяха намокрили. По принцип Макс не се закачаше с никого. Дори с котките. Те си ходиха из двора като у тях си. Ядосваше им се само ако му се навъртат около храната. Тогава може и да ги подгони. Но не е ухапал ни една от тях. В оня ден Макс се разлая. Рядко му се случва. Сетерите са бракониерски кучета. Лаят само тогава когато са много тревожни или когато трябва за успешен лов. Надникнах през прозореца и видях за какво става дума. Честно да си призная дожаля ми за горкото пиле. И не знам защо реших, че мога да ги свържа с Макс в приятелство. Излязох и казах на Максито, че това птиче е много добро. А още, как може да му е верен и добър приятел. В началото не можах да установя колко ме е разбрал. И дали изобщо схвана смисълът на сложното ми изречение. Но затворих очи. Представих си ги двамата, как си играят. И как си помагат до колкото видът им позволява това. После отворих очи. И видях, Макс да разгонва котките, които търпеливо чакаха удобен момент, за да сграбчат птицата. После моя кафяв чаровник застана много близо до уплашеното до смърт птиче. И някак си се вторачи в треперещото пернато. В началото си помислих, че го пази - като своя жива трофейна храна. Нали все пак е птичар. Пък и кокалчета от пилешки крилца за него бяха любим деликатес. Трофея си беше негов. Неуспеха от опита ми да свържа куче и птица - мой проблем. Не се намесих повече. Не исках да ставам свидетел на грозната развръзка. Прибрах се. Когато обаче на сутринта му занесох храната наоколо нямаше перушина. Тогава видях, че Макс е приютил вранчо в къщичката си. Кръстих го Сивчо. Ей така по интуиция. Без да знам пола му. Пет години бяха големи приятели. Когато Макс почина Сивчо три ден не е спря да грачи. Сега дори на мен понякога не ми позволява да пипам гроба му. За това и още е без бели камъчета околовръс.

- Виждам – отвръщам аз, но усещам, как нещо започва да ми стяга гърлото и бързам да си кажа – Мисля видях достатъчно. Искаш ли да отидем да отрежем клона?

- Хайде! Че ти нали след обяд ще трябва да си на работа.

- Точно така – отговарям и се сещам, как въпреки няколкото ми сериозни закани да си тръгна, май доста съм се отплеснал по това да слушам измишльотините на бай ти Курти – Давай да ходим! – казвам му вече сериозно аз.      

Той си взима пак тежкия масивен трион. И излизаме на улицата. Запътваме се към ореха. Мястото ни обаче е заето. Две двойки младежи са на пейката. По скоро тримата са на пейката, а едното момче е до ореха. Прави нещо. Виждам че държи в ръката някакъв предмет. И с него съсредоточено човърка по дървото. Някъде точно в кръговете на единия от отрязаните от бай Курти клони. Заглеждам се по така и разбира, че това е малко ножче. За миг кръвта ми се качи в слепоочията. И без да се  усетя чувам, как от устата ми излиза едно:

- Тоз ей сега ще отида и направо ще го скомърцам – почти просъсквам през зъби и устремно се запътвам на там, но чувам зад себе си гласа на стареца. 

- Спри се Младеж! Моля ти се - спри! Дай да се връщаме! Няма да се получи днес това с моето рязане на клона! –  и усещам как ме хваща за ръката – Да ги оставим малките да се забавляват - а?

- Защо? Дай поне да ги изгоня тия хлапетии. Да не вземат да окепазят нещо дървото? 

- Ти шегуваш ли се? Какво и колко може да окепази някакъв си тийнейджър този огромен орех-столетник. И то само с едно пикливо джобно ножле. Нищо няма да му сторят. Ти ако искаш да се караш – ходи се карай. Аз се връщам. Друг път ще режа клона. Пък ако се откажеш от кавгата… И имаш желание… Мога да те поканя в къщи на чай или кафе  - но като ме вижда, как наежено гледам към тинитата, започва отново да ме успокоява – Не се притеснявай, Младеж! Хлапета ги познавам аз. Точно тези, нищо няма да му сторят. Те са същите-ония, дето ти казах, че топчето е тяхно.

- Сигурен ли си?

- Абсолютно!

- Щом си рекъл – поглеждам си часовника десет без десет е – Добреее – съгласявам се аз и излизам от ситуацията с думите - Имам още време докато свърши профилактиката. Кафе вече пих. Второ не искам. Но един чай виж - мога да уважа. Имаш ли?

- Имам всичко. И мек чай! И твърд чай – и ми смигва тарикатски – Ама за твърд ми се струва, че е още раничко. Щото и единадесет не е станало. Пък ако ти наистина имаш време? Ще ги изчакаме да си тръгнат. Те ще се повеселят. Ще се поцелуват. И ще отидат на училище. Ще видиш. И тогава ние на спокойствие ще клъцнем клона.

- Дадено - съгласявам се с него – Ама съм и аз – веднага след това се плескам по челото - Ми то нали общината и училището са вързани на един трансформатор. Сигурно и те са в някаква профилактика. Може и те да откарат до обяд като нас.

- Може. Ама може и да са избягали от някой час. Или да имат учебно прозорче някакво. Или учител някой да е болен… Остави децата…

- Добре! Може и така да е – съгласявам се аз, но безпокойството някак си ме подпира от вътре и питам -  Ама ти от къде си толкова сигурен, че няма да окепазят дървото?

- Е как от къде? И те са мои Фрнакенщайновци. Както и Дядо Орех и Сивчо. 

- Какво искаш да кажеш?

- Ами нали ти казвам, че често ги виждах да се събират тук. 

- Да и?

- И аз като теб в началото - имах някакви подобни притеснения. Пък нали имам дървото за семейна реликва… Та за да съм спокоен, свързах добрите чувства на Дядо ти Орех с тези подобните при децата. 

- Как ги свърза?

- Ми как, как? Нали вече ти казах. С онази си страничната част от Проклятието дето свързвам всякакви живи твари - като чувства и емоции. 

- И мислиш, че това ще ги спре да направят някоя вандалщина ли?

- Е! Не забравяй че Чарли, Суза и Макс са били свързани с това дърво. Особено Суза и Макс бяха кучета преливащи от любов. Гнездото на Сивчо също е там. А този вид врани май са едни от малкото моногамни птици. Така че с годините това дърво от корена до върха със сигурност цялото е пропито с любов. А те децата сега нали и те са влюбени. Ще се разберат малките с Дядо ти Орех – ще видиш. 

- Хайде бе? – гледам го аз с недоверие.

- Ще! Ще! Пък и нали знаеш? – вдига за кой ли път днес показалец пред носа си Стареца и с благ тон на йеромонах ме увещава -  Влюбените, пияните и лудите в повечето случаи са солидарни към себеподобните си! Спокойно! Нищо няма да му се случи на Дядо ти Орех. Ела тук сега! – хваща ме отново за лакетя бай Курти - Нали ти казах, че вкъщи имам бинокъл. Ще ги наблюдаваме от нас. Пък ако нещо не съм познал, ти си млад силен мъж. Колко му е да отидеш на момента и да се намесиш. Бива ли така да направим?

- Бива – отговарям аз и двамата се връщаме в къщата.

Прави ми чай. Слага и някакви вафлички. И започва да разказва за Чарли, за Суза. Как един път докато бил в печатницата чул куче което скимтяло много силно. И още лаело по начин като вик за помощ. И когато бай Курти погледнал през прозореца видял момчета които го биели. Взел го у дома. От него станало едър хубав ловджийски барак. Суза също била намерена на улицата. Голяма умница и много добра приятелка. Много хубаво си е играела с внучката му. Бай Курти тайно я водел в близост до училището, нарушавайки забраната. Там дете и куче си играели макар и за кратко. И така си пием чая, а Стареца ми говори ли говори. Мен обаче не ме свърта на едно място. В главата все си ме човърка въпросителната, какво ли прави онзи с ножа - там по дървото. На края не издържам и питам:

- Че къде каза, че ти е бинокъла?

- Ама ти наистина си много мнителен младеж! – кривва глава Стареца, отива в другата стая и данася един професионален войнски бинокъл – Ето! Виж какво става там на любовния фронт! И после докладвай на старшия – усмихва ми се важнически бай Курти и малко се поизпъчва. 

- Разбира се, че ще докладвам – поемам бинокъла, дърпам завесата, поглеждам към дървото и съответно докладвам – Младежите са се сменили. Сега другото момче с червената риза прави нещо. Ама е на мястото където е бил другия от отрязаните клони – в този момент момъкът беладжия се обръща да каже нещо на компанията и аз с ужас установявам, че това всъщност е синът на баджото и балдъзата – Ахааа! – възкликвам спонтанно аз - Ти лии! Ти лии…! Твойта сметка недорасляк пъпчив такъв… Само да ми паднеш да видиш какво ще те направя  – заканвам се аз, но в следващия миг се сепвам и решавам да замълча за откритието си. 

- Ахаа ли? И какво прави оня с ножлето? – пита стареца - Докладвай де!

- Ами не се вижда. Донесли са два камък. Стъпил е от горе им и здравата дълбае нещо с оная чекийка. Ааа…! Не може така! – отново започвам да нервнича аз - Ще ида да им се скарам.

- Чакай! Чакай малко! – опитва се отново да ме успокоява стареца – Я погледни можеш ли да видиш, какво по-точно е изчовъркал юнака?

Поглеждам там където преди това дялкаше предното момчето. В кръга от петното на отрязания до дъно клон виждам издълбано сърце, а вътре в него едно цяло име Коста и  едно Та. Предполагам второто ще става Таня. Нищо повече. Казвам на стареца, а той се усмихва:   

- Видя ли?! Видя лиии…?! – светват за миг очите на бай Курти, но после отново потъват във солена влага - Направено е от любов и за любов! Знам си аз! Щом Макс е бил свързан с това живо същество - няма страшно. Всичко около него ще е направено от любов и за любов. И то не като при мен от лошата страна на нещата – после вдига поглед към тавана и с треперещи ръце събрани като за молитва казва – Знам си аз! Знаам! Моя Макс и моята Суза няма да ме предадат. Те никога не са ме предавали. Винаги са ми показвали най – чистия изход от всяка подобна ситуация. И сега така. Прошепнаха ми в ухото да не закачам децата. И да ги оставя да изразят чувствата си един към друг. Така както на тях си им е най-близко до душата им. Знам си аз! Знааам! И от сърце ви благодаря четирикраки приятели мои! – после се обръща към мен и с трескав глас на развълнувано дете, току що е получило подарък от някой предрешен като Дядо Коледа съсед, започва да ми разказва – Знаеш ли Младеж за теб лъжа или пълна фантасмагория, но за мен си е чистата истина… Мисля и Суза, и особено Макс с любовта си бяха тези, който накараха внучката да обикне тази къща. И то въпреки непрестанните нападки срещу мен и моя дом от страна на майка й и баба й. Мисля още, че ако не бяха тези двама мои верни космати приятели може би щях да бъда не само без дъщеря. Ами и без внучка. Че и без правнук –  зареди ги едни тъжни стареца, а на мен сякаш сърцето ми се свива на камък, чак започвам да се чудя, как ли да изляза от тази сълзлива попара, в която сам се надробих:

- Еее… ама недей сега така. За това ли ме покани на гости да се разстройваш. Пък и мен да ме натъжаваш. Виж сега. Разкажи ми каквото искаш и каквото ти е на сърце. Но не искам да се разстройваш. Разплачеш ли се си тръгвам. Щото то ето вече ей на къде десет и половина отива! И без това след малко ще трябва да си ходя. Разбираме ли се така? 

- Разбираме се да! – съгласява се с мен стареца - Ами Младеж Макс в момента ми е на сърцето. За него ще ти разкажа. И добре ще се постарая да не се разстройвам. 

- Хубаво слушам те – отвръщам му успокоително аз, оставям бинокъла на масата и започвам смирено да си пия чая. 

- Когато загина Чарли малко се натъжих. Но може би защото бяхме живели заедно не много дълго… Само около три години… И като че ли по – леко го преживях. После се появи Суза. Както казах отиде си след седем години. От пиометра.

- Това е какво?

- Загнояване на матката при кучетата. Тогава вечееее бая ме заболя. Но нали бях я свързал с ореха… Ходех там вечер когато беше тихо. Галех мястото където преди това е бил клона на нейно име. Слушах как шумят свежите листата. И то нали дървото е живо все едно и Суза я чувствах като жива. И все ми се струваше, как чувах, че тя ходи из тревата по падналите листа в парка. А ако го правех нощем - поглеждах към небето. И си избирах по една звездичка. И все на нея си я наричах. Така малко се поуспокоявах. Но тежко беше! Признавам! И понеже доста ме заболя от загубата, бях решил да не си вземам друго куче. Но пък после като се замислих… Ми то, така като съм без куче, нямаше как и по какъв повод да се навъртам около училището на внучката. Тя тогава беше вече на десет годинки. За това помолих някой друг познат да ми потърси нещо красиво и обичливо. Един от издателите помогна. Макс беше много малък за породата си. Като отидохме при ветеринаря той дори се усъмни, че е Ирландски сетер. Каза ми, че може би е Кокер спаньол. Толкова малък беше. Явно абсолютния изтърсак на кучилото е бил. Направиха му първите ваксини. Дадоха му и първата доза от лекарства за обезпаразитяване. Прибрахме се. Легнахме си вечерта. Максито го сложих до леглото си. Върху един стар пуловер. По едно време се събуждам от съскане и някакъв друг странен шум. Светвам лампата и виждам кутрето изпружило крачета. Обърнало глава назад в неистова поза. И бере ли бере душа. А по устата му пяна. Ужасих се, но запазих самообладание. Взех го в двете си ръце и го разтърках, както онзи мъж направи с малкото кученце от Сто и един далматинци. След секунди конвулсиите спряха. Палето отвори очи. Погледна ме жално и се сгуши в дланта ми. Пък той и толкова си беше. По малък от човешка длан. Не разбрах какво стана. Помислих си че са някакви колики. И пак го оставих там. Ама вече спя някак си на тръни. След около четиридесет минутки пак същото съскане. Аз обаче вече с едно наум повтарям процедурата. Пак успях. Но този път вземах една стара кутия за обувки. Накъсах вътре вестници и така поставих палето.

- Това пък за какво? – не издържах без да го прекъсвам аз.

- Как за какво? Алармено приспособление. Почне ли с конвулсиите, вестниците се разшумяват и аз се събуждам… 

- Неее…! – възкликвам на момента и изпада в самопризнания - Аз за такова нещо не бих се сетил. И какво стана?

- Ами така през около час ме събуди общо девет пъти до сутринта. След това спахме до два след обяда. И след това веднага пак при лекаря. Който като научи как сме прекарали нощта едва не си счупи пръстите да се извинява. Как асистентът му може би е предозирал лекарството за обезпаразитяване. Но така или иначе Макс оцеля. И после шестнадесет години без два месеца ми беше верен приятел. 

- А те кучетата до колко живеят?

- Ами по-големите породи до десет, дванадесет.

- Яяя…!  Че той значи много е живял!

- Много да. Стандартно се смята, че една кучешка година е равна на седем човешки. 

- Ехааа… Шестнадесет по седем - това са близо сто и дванадесет години. Ехаа…! Еее… разбираемо е да тъгуваш. След толкова дълъг период. Но пък и има повод да се радваш. Щом твоя приятел толкова дълго си е поживял. Я виж ореха, с който твърдиш, че си свързвал кучетата и децата. Той колко кучета, че и хора е изпратил в Отвъдното. Явно всяко живо същество си има свой биологичен часовник. 

- Така е. Това го разбирам прекрасно. Но въпреки всичко си е тежко. Особено когато се разделям с такъв голям приятел. Пък и като се има в предвид, че съм прокълнат и е видно как не мога да се сприятелявам с хора. А само с други живи същества да съм приятел и тъгата се утроява.

- Така е. Човек е социално същество – взех да философствам -  Липсата на себеподобни оставя в душата му доста голяма празнота. Защото то това да контактуваш с хората чрез ребусите, които пишеш си е жива земна мъка.

- Дааа човек интуитивно се стреми да запълни празнотите от това, което му липсва с нещо но, но, нооо… - замисли се сякаш по за дълго бай Курти, стана и нервно започна да се разхожда из стаята.

- Какво но, но, но? – малко се притесних от реакцията му аз.

- Върти ми се нещо из мозъка. И май съм на път да отгатна още едно ПИ…! Само ме остави още малко да помисля… Нали може? 

- Може - разбира се! – отвръщам аз, долях си малко чай и като си вдигам главата, а той Стареца стои пред мен, усмихва ми се лъчезарно и се опитва с ръкомахания да ми привлече вниманието – Казвай! Казвай! Слушам те – подканям го със свободната си ръка.

- Виж сега Младеж какво се получава.

- Какво?

- Колкото е по-голяма една празнота в една човешка душа от загубата на някой близък, толкова му е по-тежко. И на душата и на сърцето. Нали така?

- Така е да! И какво?

- Ха кажи сега! Щом една празнота в душата може по някакъв необясним начин да ти тежи… Това не е ли Парадокс на Интуицията? 

- Може би – отвръщам му аз - По интуиция празното няма как да тежи…

- Нали така? – въодушевено ме прекъсва стареца - А щом нещо колкото е по-празно толкова повече тежи… това е какво?

- Точно! Парадокс е! Или не парадокс, а по-точно е абсолютен Парадокс на Интуицията! Прав си бай Курти! Ехааа… - зарадвах се съвсем откровено аз – Ама вярно ти сега буквално пред очите ми откри още едно ПИ. Значи бай Курти определено си с една крачка по-близо до лабиринтния изход на Проклятието. Където и да се намира този проклет изход. 

- Така си е! – развеселено се съгласява с мен той. 

- И какво друго интересно ще ми кажеш за Макс? 

- Какво още за Макс, я? – пита доста по-бодро моя събеседник - Ами лошите и злобните кучета винаги лаят по страхливите хора. Без никакво значение дали хората са добри или лоши. А добрите кучета не обичат лошите хора, без значение дали хората се усмихват или се мръщят. Обикновено усещат лошите намерения спрямо стопанина отдалече и се държат агресивно с тях. А Макс сякаш целия беше изтъкан от любов. Види ли лош човек започваше да трепери. Но нито лае, нито е агресивен. Само трепери и ме гледа в очите. Сякаш иска да му помогна и да не спирам да говоря с човека. То не че аз и много съм говорил. Но случили се да срещна лош човек, той иска да си тръгне. И ме гледа изразително в очите все едно ми иска помощ.

-    Нали ти казах не разбирам от кучета. Не съм се заглеждал по кучешките очи. И по никакъв начин не мога да си представя, как може куче да изразява душевното си състояние с очи.

- Ооо… прав си, че не разбираш от кучета. И Чарли, и Суза, и Макс, като те погледнеха в очите… Иии… Иии веднага ти е ясно какво искат от теб. Имаха поглед за:  „Дай ми вода!“. Има поглед: „Гладен съм.“ Има поглед: „Изведи ме на разходка!“ Или: „Извинявай направих беля!“ Има поглед: „Моля ти се погали ме, тъжно ми е!“

- Хайде стига сега!

- Така си е Младеж! Така си е!  Виж това няма как да ти го докажа. Особено, ако не си се грижил за някакво животно по различно от рибки. Последните две години Макс много остаря. И от четиринадесета година сякаш изведнъж се промени. Тогава го прибирах при мен в къщата. Особено ако навън времето беше лошо. Спеше на един диван. Точно срещу моето легло. Трудно се качваше, но се държеше мъжки. И до последно сам се справяше с физиологичните си нужди. Но една нощ го усещам как диша тежко. После чувам как пада от леглото. Поглеждам! А то всеки крак се разкрачил на отделна страна. Очите му се изкривиха и те. Много се изплаши животното тогава. И аз покрай него - разбира се. Не знам какво той е усетил. Но аз интуитивно разбрах, че получава инсулт. 

- Я бе! Стига и ти! Че те кучетата такива човешки болежки преследват ли ги?

- Разбира се. И вашите рибки и те могат да получат и инсулт и инфаркт от стрес.

- Стига де!? Наистина не знаех.

- Така е! Могат! То може би и това щото имаме общи лоши преследвачи като еднаквите болестите, затова и да е и възможно онова друготооо… 

- Кое другото?

- Онова от Проклятието ми… Дето могат да се свързвам различните видове живи същества. И то с хубавите им неща - не само с лошите. Както то това дето различните видове могат да се обичат. И още и да стават дори приятели.. 

- Може, може! И какво се случи после с Макс?

- Ами какво се случи. Тогава нищо, че не съм вече от много пъргавите, станах. Възможно най-бързо. Oтидох при него. Помогнах му да си събере разпилените по пода крака. И говорейки му успокоително започнах да го галя – спря изведнъж разказа си стареца, вторачи се в мен почти в упор, чак тръпки ме полазиха - Ама младеж нямаш си на идея, как ме погледна той тогава. Очите му буквално молеха – не! Ами направо плачеха за помощ. Все едно малко дете потъва в тресавище. И бавно но сигурно, затъвайки в калта те вика: „Помогни ми! Моля ти се дядо Курти помогни ми. Не искам да умирам точно сега! Помогни ми! Моля те!“ А аз виждам и разбирам, че си отива. Разбирам как гасне с всяка секунда… А сякаш нищо не мога да сторя. Само го галя по главата. И едвам се сдържам да не се разплача. Но пък знам, че кучетата усещат паниката и страха. За това и не исках да усети колко съм безпомощен. И така в онзи съдбовен момент двама дядковци се озоваваме… Се озовахмеее… Как да го кажааа…? Така че да е най-близко до реалната ситуация… - отклони най-после погледа си от моя Стареца и се поглади по главата - Как да го кажааа я…? Как? Кааак?  Ами в клинична безизходица се озовахме. И…! И…! И…! - започна отново да заеква, при което аз реших да се намеся, давайки му шанс да си отдъхне:

- Еее ако ти е тежко дай да сменим темата – но като го видях, как клати отрицателно глава се сетих, че пък може би е по-добре да си го разкаже всичкото това на някой, та да му олекне, от колкото да го държи в себе си  -  Ама чакай това нали не е било края? Нали така?

- Не това не беше края! – бе категоричен събеседника ми. 

- Оффф – добре! – въздъхнах и аз облекчено - И какво стана тогава? Лекар ли извика? Или го заведе до ветеринарната клиника? 

- Нее…! - започна малко по-уверено бай Курти – Тогава в онзи момент на безпомощност изведнъж се сетих, това което ми каза Метача за другите проявления на моето Проклятие. 

- Кое по-точно? Че той май много неща ти е казал…

- Онова дето мога да помагам на душите да се свързват с бездушните тела. Тогава сякаш като кадри ми минаха пред очите кръстовете на Суза и на Чарли. И как след като лично съм ги забил в земята те пуснаха корени. И се стегнах. Прегърнах Макс. Ама както никога до сега. И си казах, че няма да дам душата му… Ей така без бой на Баба Смърт. Лежахме така прегърнати на земята почти три часа. Само дето отидох да взема одеяла, че да се завием. И да си подложа от долу. Щото пък не исках много, много да го мърдам. И така и този път Макс оцеля. Знаеш ли, може и да ме помислиш за долен лъжец. Но тогава за пръв път в живота си от сърце и душа съм благодарил на човекът, който ме е проклел. И съм го балгославял с всичката си любов на цялото си съзнание. 

- Стига де! Как така ще му благодариш? Ама нали това Проклятие ти е донесло толкова много мъки и страдание?! И те е лишило от щерката. 

- Така е - да! Но знаеш ли? Когато в такъв безнадежден момент успееш да помогнеш на  верен приятел… И виждаш с очите си, как душата му се е запътила към Отвъдното. Ама без той да иска. Защо на него мнооого му се живееше. И мнооого му се иска още поне мъъъничко да си остане тук при нас. Пък ти да речем точно в такъв момент успееш да го върнеш. Дет‘ се вика кажи речи от портите на Оня свят. Ама го връщаш пък било то и с някаква си част дори на такова гадно нещо като Проклятие… Знаеш ли…!? Как тогава, някак сиии… Всичко останало губи значение. 

- Може и да е така. Няма как да знам. Не съм изпадал в подобна ситуация. И наистина не мога в момента да преценя дали това ти разсъждение би се харесало на щерката. И не знам дали самия Макс за когото това е било направенооо… Дали изобщо е възможно по някакъв начин да се е докоснал и да оцени жеста още по-малко пък до компромиса със себе си, който си направил - за неговото спасение ми е мисълта. 

- Охооо… Младеж - прав си! 

- За кое?

- За това че нямаш опит с тези неща. Тогава като бях прегърнал Макс съм се унесъл от умора и изтощение. И съм задрямал. А дето сме се завили май доста съм го попрегрял. Събуждам се от усещането, как по лицето ми се стича някаква топла влага. Отварям очи. А то той ме ближе по клепачите и веждите. И диша, диша учестено. Явно бе че е много жаден. Но не смее да джафне животното. За да не ме събуди. И ме гледа с такава признателност. Мисля тогава любовта която струеше от погледа му можеше да разтопи за секунди айсберга в който се е блъснал Тианик. Младеж от мен да знаеш такива моменти не се забравят. 

- Предполагам. Поне така както ми го разказваш… Аз разказа няма да мога да забравя. Пък ако ми се случи на истина… Направо не знам. И още колко живя след тази случка?

- Близо две години. Но като човешки еквивалент това са цели четиринадесет години. 

- Даа! Не е малко. 

- Никак даже. Но вече за себе си си бях доказал, че Метача е бил прав. И че когато душата и тялото са наблизо мога да помагам. Последния месец от живота му му помогнах и го връщаш с помощта на Проклятието си пет пъти. От които три пъти бяха в един ден. 

- Искаш да кажеш, че не си искал да го предадеш. Или да позволиш Смъртта да ти го открадне.

- Точно! Молех се да го сполети Царска смърт. 

- Царска смърт ли? Какво е това?

- Да издъхне докато спи. 

- Ахаа…!

- Но не се получи. Явно Баба Смърт ми беше много, много ядосана. И за нищо на Света не искаше да приеме Макс докато спи. 

- Ядосана ли? За какво?

- Че не си предавам приятеля да бъде откраднат. А той след всяко връщане, което успявах да му направя се съвземаше. И общото му състояние се подобряваше. Даже на няколко пъти ме погледна с укор, че не го извеждам на разходка. Но мускулите на краката вече му бяха много атрофирали от възрастта. И от както легна онзи път вече не можеше да ходи. То аз от една година за всяко нещо го изправях собственоръчно на крака. Да се нахрани. Да пие вода. Да се разходи. Защото той не можеше да става сам. Но си бях решил, че това животно е дало толкова много любов на хората около себе си… И поради това напълно заслужава някой да се погрижи да остане по-дълго сред живите.  

- И накрая какво стана?

- Жената която чисти в къщи отдавана правеше физиономии. Защото старчето бая лоши аромати оставяше в стаята. И ми бе казала, че тя може да организира да го приспят. Така и стана. След петото връщане от Оня свят той съвсем грохна. Получи остра бъбречна недостатъчност. Защото пишото му много миришеше на амоняк. И тогава я помолих да извика лекар да го евтанизира. Аз обаче нито съм се обаждал нито съм присъствал. Последното, което му дадох беше сладолед BOSS. Казах и че никак си не мога да убия такъв приятел. По какъвто и да е начин. Дори по начин, който хората наричат хуманен. Защото при кучетата има други правила за смъртта.

- Какви?

- Те са като вълците. Не обичат да умират пред малките палета. Или изобщо в глутницата. Скриват се някъде. Усамотяват се. И така си отиват от този свят. Чрез самопогребение. Заради това и на кучетата им е вродено да се стремят да не умират пред очите на господарите си. Които разбира се те приемат като водачи на глутницата. Суза преди да умре, като никога до преди това започна да се крие по гардеробите. Види ли отворена вратичка и веднага се шмугва вътре. Той и Макс след инсулта направи няколко опита да избяга, ама аз не му позволих. И чак когато три пъти за един ден му помогнах се сетих за онези девет пъти в самото начало. Тогава там на времето си помислих, че той от самосебе си се е оправял. Пък аз само съм го държал в ръце. Ама то може връщането му към живота и да не е било точно случайно. Ма по онова време кой да се сети, или да ти каже, я? 

- Ахааа… Искаш да кажеш пак е била онази добрата част от Проклятието.  

- Именно! И така от както се уверих, че го мога това и до ден днешен всяка сутрин благодаря на този, който ме е проклел с тази клетва от любов и за любов. Защото това Проклятие ми даде възможността да помогна на добър приятел да си поживее повече. И така. За това искам и Макс да получи кръст. Също като тези на Чарли и Суза. 

- Знаеш ли сега като се замисля странен старец си ти. Заради едно куче да благодариш на този който те е проклел. И буквално ти е откраднал целия живот. Наистина си странен. Ама пък може би така мисля защото не съм имал толкова добър приятел както твоя Макс. 

- Може и така да е. Ма то нали Проклятието е било такова и за това. Да ме открадне от хората и да ме отдалечи от тях. Ама като гледам Младеж ти все се движиш в руслото на Директната Интуиция. Но въпреки това ме подтикваш аз да мисля още по-задълбочено по моя си начин – поглади се отново по главата домакина 

- Еее радвам се! Щом пък по някакъв начин съм ти полезен. И в какво те подтикнах сега?

- Ами сега след твоята реплика ми хрумна, как моята откровена благодарност към човека, който ме е проклел е чист Парадокс на Интуицията. Не мислиш ли? А Младеж?

- Ако питаш мен - точно такова си е – плеснах с ръце аз и възкликнах – Еее! Бай Курти! Ама ти днес отгатна вече две ПИ - та. Ехаа!  Много добре напредваш.

- Така си е. Даже сега и над друго също се замислям, като си говорим за Макс.

>>> Следва