Полунощ. Една самотна пейка в парка, от онези, за влюбените. Имаше издълбани сърчица със инициали в тях и имена, много имена. Повечето от тях, може би, живеят вече само на пейката... Но това е без значение. За влюбените на пейката светът свършваше в очите на другия. Момичето с големи, черни като на сърна очи и блестяща на лунната светлина гарванова коса галеше косите на момчето, което беше положило глава на скута и. Беше наистина приказно, тази нощ беше със синя луна... Такава красота. Тогава тя си помисли...
- Миличко, ако хванеш златната рибка ,какво би си пожелал?
- Да съм с теб завинаги!!! Обичам те!
Тя за момент трепна... Дали трябваше да сподели мислите си с него? Рано ли беше? Не можеше да си представи реакция от него за това, което беше в главата и. Досега всичко му споделяше... И се реши...
- Не използвай думата "завинаги"... Мисля, че няма вечни неща. Макар че и аз те обичам толкова много, ми се струва, че не бих могла така наивно да вярвам във вечността...
Той не реагира... ...