Когато завърших медицинският институт ме разпределиха в този малък общински център. Няколкото селца, които пренадлежаха към територията му бяха почти обезлюдени. Шепа хора бяха останали в тях. Най си харесах село Здравченце. Не го търсете на картата. Може и да го намерите след време стига да направят нова. Когато отидох за първи път бяха шепа старци, но прочути. Всички им се чудеха. Бяха запазили веселият си нрав и желанието си за живот. Всички участваха веднъж в годината на Националеният конкурс за народните обичаи и все вземаха първата награда. Бяха си направили клуб, в изоставеното кафене в центъра на селото и всяка вечер се събираха.
За тези сбирки се носеха легенди. Като си спомня първото ми отиване се смея с глас.
Беше след обяд. Почти превършвах работният си ден, когато телефона звънна:
- Дофторката ли е?
- Да, аз съм.
- Добре дошла, чедо. Аз съм баба Пена от Здравченченце.
- Добър ден баба Пено. какво има?
- Виж ся, чедо. То е една старческа история, ала ти ша ма разбешеш. Дошъ ...