8.07.2004 г., 23:47 ч.
Паяжина
1 мин за четене
- Добър ден! Какво ще обичате? – попита любезно мъжът на рецепцията – отдавна преминал средната възраст човечец, който все още беше запазил искрата в погледа си и няколко черни косъма в снежнобялата си коса.
- Добър ден! Стая за двама с изглед към планината, ако обичате. – каза младежът още стискайки ръката на красивата си приятелка. Тя се усмихваше. Блуждаещият й поглед навя на стареца отдавна забравени чувства и той за миг се пренесе назад във времето. После леко тръсна глава и отвори тетрадка със зелени корици.
Докато разгръщаше бавно белите, гъсто изписани листа, момичето отдели ръката си и тръгна към терасата, от която се откриваше изглед към града. Токчетата й тракаха върху мрамора ритмично, като че ли пеейки.
Тя излезе и боровият дъх я зашемети. Вятърът нежно я подхвана през кръста и я поведе. Терасата беше огромна. В далечината градът се бе сгушил като сива капка в дъгата от красота. Дебел пласт смог се опитваше да го скрие и сякаш протягаше костеливите си пръсти към планината. Може би някой ден щеше да я достигне... Сигурно. Но сега не можеше. Тя беше по-силна. Респектираше с вечността си, знанието си, усетът за красивото... Сякаш му се присмиваше, гледайки от високо.
Когато стигна до парапета, видя отвесната скала. Причерня й. Опита се да се хване за железата, но те не бяха там. Обърна се. Зад нея нямяше нищо. Под краката й имаше единтсвено тънка, почти прозрачна паяжина. Всеки миг можеше да изгуби равновесие и да падне. Някъде там, от едната й страна беше градът – пясъчният град, който тя беше строила с толкова усилия и сълзи. От другата страна беше тя, бездната, от която веднъж беше успяла да се измъкне, но едва ли щеше да може втори път. Ужасяващ страх прониза всяка клетка в тялото й. Олюля се, разпери ръце и едва успя да се задържи. До нея стоеше той – този, заради когото беше срутила всичките си прегради, този, на когото беше показала лицето си без грим и маски, този, когото обичаше. Сега той трябваше да избере.
Усети горещия допир на ръката му върху гърба си и се подхлъзна. Стоеше на терасата, болезнено вкопчила ръце в парапета. Градът все така се гушеше в ембрионалната си обвивка, а вятърът все така си играеше с косите й. Само две-три малки камъчета се отрониха и полетяха в бездната...
- Добър ден! Стая за двама с изглед към планината, ако обичате. – каза младежът още стискайки ръката на красивата си приятелка. Тя се усмихваше. Блуждаещият й поглед навя на стареца отдавна забравени чувства и той за миг се пренесе назад във времето. После леко тръсна глава и отвори тетрадка със зелени корици.
Докато разгръщаше бавно белите, гъсто изписани листа, момичето отдели ръката си и тръгна към терасата, от която се откриваше изглед към града. Токчетата й тракаха върху мрамора ритмично, като че ли пеейки.
Тя излезе и боровият дъх я зашемети. Вятърът нежно я подхвана през кръста и я поведе. Терасата беше огромна. В далечината градът се бе сгушил като сива капка в дъгата от красота. Дебел пласт смог се опитваше да го скрие и сякаш протягаше костеливите си пръсти към планината. Може би някой ден щеше да я достигне... Сигурно. Но сега не можеше. Тя беше по-силна. Респектираше с вечността си, знанието си, усетът за красивото... Сякаш му се присмиваше, гледайки от високо.
Когато стигна до парапета, видя отвесната скала. Причерня й. Опита се да се хване за железата, но те не бяха там. Обърна се. Зад нея нямяше нищо. Под краката й имаше единтсвено тънка, почти прозрачна паяжина. Всеки миг можеше да изгуби равновесие и да падне. Някъде там, от едната й страна беше градът – пясъчният град, който тя беше строила с толкова усилия и сълзи. От другата страна беше тя, бездната, от която веднъж беше успяла да се измъкне, но едва ли щеше да може втори път. Ужасяващ страх прониза всяка клетка в тялото й. Олюля се, разпери ръце и едва успя да се задържи. До нея стоеше той – този, заради когото беше срутила всичките си прегради, този, на когото беше показала лицето си без грим и маски, този, когото обичаше. Сега той трябваше да избере.
Усети горещия допир на ръката му върху гърба си и се подхлъзна. Стоеше на терасата, болезнено вкопчила ръце в парапета. Градът все така се гушеше в ембрионалната си обвивка, а вятърът все така си играеше с косите й. Само две-три малки камъчета се отрониха и полетяха в бездната...
© Кери Исова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
