Пази, Боже, от Видини очи

     Свещта гореше с висок пламък, чийто връх димеше и кадеше нагоре към купола на малката черквица. Нажеженият и разтечнен восък капеше  върху ръцете на молещата се. Цветната кърпа засенчваше челото на жената и странно играещите димни сенки лазеха по лика и, сякаш да  изгонят светлината от вярата.  Изписаните от незнайни ръце лица на светци, мълчаливо гледаха от местата си. Окаденият, красиво изписан иконостас се извисяваше над неравно посипания с купчинки восък каменен под. Чистеха го с една стара лопата, ала по празниците не смогваха – народ се стичаше от цялата околия, че Попа първо тук пееше, а ако останеше време, тогава в другите черкви и параклиси ходеше. А където е Божият наместник и хората там бяха, изпълнени с вяра и упование, че ще бъдат предадени молбите им на Великият и Единствен Бог.

  Стрина Ангелка беше свикнала на полепналия восък. В селото всички я знаеха, като набожна жена, даваща своя жертвен дан за вярата. Случваше се преди голям празник да даде пари за курбан, а някой път и цяла овца.

     - За децата жертви правя! За здраве и благоденствие на Боянчето и на Коста! И двамата да ми са радост и отмяна. – тя говореше напевно, като че наричаше на хората, които се дивяха на даруването и. Зададеше ли се Задушница, първа  се награбваше с топли содени пити, поръсени богато и пребогато с шекер или  с големи колаци, залети с мед и прясно козе сирене.  

        - За Бог да прости! За Бог да прости! – наричаше стрина Ангелка и даруваше, а на ум си думаше: „ Да ме прощавате, майко и тетю, ма давам за здравите и живите! То я иде при вас, я не, а и този, който е без тяло не му къркори корема. Та, като му дойде времето и на вас ще дам, ала когато се наредят децата, че и аз да си отдъхна.”  - и после се кръстеше с очи към небето. Хората, като виждаха тая умолителна физиономия и подбелените към Божието царство очи и те се прекръстваха, а старците, чак се просълзяваха: „ Ха, дано и за нас като ни вземеш при тебе, Боже, да има кой да ни раздаде за душата, поне едно шекерче! И ние да се отсрамим пред  другите и нещо и пред нас да има на общата софра!” А Бог мълчеше, зает със своите си работи, някъде далеч от това село, което се беше  наместило и израснало на едно спушено и странно място, като че ли гигантска стъпка беше набила пета и издълбала това долище, в което по дължина и широчина, като на кръст се бяха наредили къщите и дворовете.

       И сега, преди "Черешовото одуша",  стринка Ангелка пак се молеше: „ Дай, Боже, да са добре Боянчето и Коста! Да се задомят и да са гледани и глезени! Знаеш ме - давам ти, ма и ти трябва да дадеш! Не се стискай чак толкова! Ако дадеш на моите деца и аз и Славчо ще сме честити, пък и няма да е разсипия, както ако го дадеш на други. Не те тачат другите като мен, Исусе! Та, спомни си за твоето Евангелие и виж там да думаш на Светците ти, да идват вечер да пазят от разбойници дома и стоката ни, а денем ти  сам ни пази от лоши очи!”  

     Стринка Ангелка най-после се надигна от седалките, наредени покрай стената на черквата, прегаси с пръсти късчето обгоряла свещ и я постави на свещника. Прекръсти се и като пусна стотинки в канчето до вратата излезе. Лицето и сияеше. Личеше си, че е доволна от молитвите си, сякаш сам Бог и бе обещал, че всичко ще е така, както го иска. Пък и стринка Ангелка си знаеше, че ще е така. От дете старите все и казваха, че най-хубавото заслужава и в правото си е да го има. Тя и така растеше – единствено галено чедо на баща и майка.

       Забързана по пътя стринка Ангелка си мислеше за хубавите лъскави плодове на бялата череша, която растеше в двора им, до сами оградата. Половината корона на дървото тежко се извиваше откъм пътя, натежала от дъхавите и сладки плодове. Беше я донесъл нейния дядо от далечни земи и откакто я бяха засадили, всяка година, без значение дали зимата е суха и тежка или лятото жарко, тя цъфтеше и прецъфтяваше, а клоните и се извиваха и достигаха земята от тежината на плодовете. По Черешова Задушница, Стринка Ангелка обираше дървото. И за сладко имаше, и за компот, а някои по-дребни отделяше шепа по шепа и раздаваше на комшиите, та да мируват, че и те са опитали. На Кмета и Попа даваше по кофа, че като и потрябва нещо да има очи да иска. Като наближи дома си, лицето и, иначе сияещо от задоволство, изведнъж посърна и посивя, сякаш сянка я засенчи. Едно малко, около 5-6 годишно момченце, облечено  с къси панталонки и потник се беше спряло точно до сами отрупаните клони на черешата и пръстчетата му докосваха с някаква почуда едрите розово-бели плодове. Детските очи така се бяха вторачили немигащо, че човек би помислил, че и те сами от гледане са заприличали на големи и сочни плодчета.

        - Чиба! Пшшт! Чиба бе! Чумата да те тръшне и бял ден да не видиш!– пискливият глас на стринка Ангелка изпълни въздуха. Детето подскочи така, все едно рояк пчели го бяха нахапали по гърба.

          - Какво ми се облизваш  помияр с помияра ти! Нямо и подхвърлено пале! Откъде ви довлече Южнякът, та от града в село дойдохте и като пиявици се впихте да душите хората. Да си отиваш дома, хрантутник с хрантутника ти! Коя ли кучка те е хвърлила, че тези те прибрали, щото са грешници! – продължи да намила тя и да маха с ръце, все едно гони мухи от резен диня. Ядосваше се, че не беше взела сопата до вратата, която иначе държеше само ако и се наложеше да излезе вечерта по тъмно. Страх я беше някое куче да не и скочи, та с нея се пазеше.

        В големите детски очички преля влагата и няколко капки, като разтопен восък тупнаха в прахта. Изплашено момченцето се обърна и побягна към края на селото, където беше домът му. То беше дете на едно младо семейство наскоро преместили се да живеят в селото. Далечен роднина на майка му беше починал и тя, като единствен наследник бе наследила малка къщичка и няколко декара плодородна земя. Годините бяха трудни. В града продуктите бяха дефицит и дори да имаш пари, нямаше откъде да купиш мляко, олио и други необходими неща, ако нямаш познати или не си родом от провинцията. Нещо се беше случило преди години и семейството нямаше свои деца, но пък си бяха осиновили момченцето и го обичаха повече от себе си. Те не мислеха, че е нещо лошо да дадат обичта си на дете и не криеха нито от детето, нито от хората, че обожават малкият си син, но и че не им е роден. А момченцето беше кротко и срамежливо. Имаше някакъв болест, защото когато говореше запъваше и някои от думите му не се разбираха. Откакто бяха дошли, сякаш шушка беше влязла в окото на стринка Ангелка. Трън бодеше сърцето и. И мъжът, и жената бяха добри  хора и винаги усмихнати. Всички им се радваха и  ги поздравяваха, но стринка Ангелка виждаше в тяхно лице конкуренция за сбъдването на  своите желания.  „ Аз ти се молих! Не го забравяй! И жертви правих! Да не вземеш на тия да дадеш благоденствие, вместо на мен и моите деца! „ – говореше си тя, докато палеше кандилото в дома си и се прекръстваше.

           Мислите за новодошлите мира не и даваха. Търсеше начин да ги наплаши и да ги изгонят от селото, но хората в провинцията може и да имаха простичък живот, но не бяха прости. Всеки разбираше от хубавото и доброто и даже, често се застъпваха за момченцето, като я чуеха да крещи по него:

          - Ангелке ма, що чиниш от децата? Ни се карат, ни зло мислят. Живеят си кротко и даже ако нужда има помагат, а ти с тях си се заяла, като че ли сам дявола те гони. – говореше и баба Неда, комшийката.

          - Ти да си гледаш дома! За мен не се кахъри аз с кого се ям и с кого не! – пресичаше я стринка Ангелка.

          - „Всяка коза на свой крак, но като дойде Видовден ще да видим.” – така казваше старата на сопнатите и приказки. Тя имаше четири деца и десет внучета. Радост и бяха всичките и на всички от сърце даруваше, каквото и колкото има.  На внучетата си тя често разказваше истории, ако се случеше да се изпокарат едно с друго и лоши думи да си подхвърлят.

        - Недей така прави, баба! Недей! Няма по свят и чист от Господа, а ние сме човеци – и ще сгрешим, и ще съградим и пак ще съсипем нещо от друг направено. Така се учим и така живеем. Но думи, като камъни да не мятате, чедо, че  Бог да пази от Видини очи!

Чуеха ли тези думи, всичките и внучета се скупчваха около старицата и задаваха едно през друго въпроси. Знаеха, че за да ги усмири, баба им Неда ще им разкаже някоя хубава човешка история, свързана с братята светци-градушкари (Елисей, Вартоломей и Герман) и сестра им Вида. Жадните им за знания очички попиваха лика на старицата, а ушичките им слушаха, как тя разказваше за едно свято място наблизо до селото, на което му казвали Градушка черква. Там имало много стар дъб и каменни икони. Всяка година, в средата на юни, там се даваше курбан, че народът да се опази от страшните стихии и да не се връщат казаните  лоши думи в дома им.

       - Имало някъде из нашата земя един мъж и една жена, също като вашите родители и мои деца. – започваше приказката си баба Неда, - Случило се години наред да нямат дечица, та решили и те като другите да си вземат.

       - Също като майката и таткото на Гошко ли бабо? – питаше най-малката и внучка.

       - Също. – отвръщаше усмихната старицата и погалваше главичката на детето, а после продължаваше. – От мъката ли, или от друго жената все гонела децата на една съседка. Тя имала цели пет и те били палави и шумни, но най-малкото сурнело крачето си. Младата жена се страхувала, че ако си вземат дете и то може да е болно и за да не гледа и мисли, все ги напъждала другаде да играят. А мъжът и все и се карал:” Недей така, децата нямат вина, за нашата болка! И мен ми е мъчно, ала Бог ще ни помогне!”

Така и станало. Извикали ги, за да си вземат едно момченце. Тъкмо се решили и докато се приберат на жената и станало недобре. Като отишли на доктор, излязло че чака дете.  След радостната новина жената казала на мъжа си: „ Ние вече ще си имаме наше, дай да се откажем от това другото! А и не знаем болно ли ще е здраво ли ще е.” Мъжът се съгласил, макар и с неохота. Не минал и месец след отказа и жената загубила бебето. Плакала, викала и се затворила в себе си. А мъжът и, само се молел Бог да им прости за греховете, за които ги е наказал. И ето, че пак ги извикали за друго детенце. Отишли и се повторило същото като първият път. Докато се прибирали на жената пак и прилошало и в болницата пак и казали, че чака дете. И този път подлъгана от щастието си, тя искала да откажат детето, но мъжът и този път не се съгласил. Все пак, докато отсъствал тя се обадила и го отказала. Същата нощ я заболял коремът. Мъжът я завел в болницата и там тя през сълзи му признала какво е направила. Ядосал се той и още същият ден се обадил да отмени отказа. След две седмици му дали малко момиченце. Жена му още била в болницата. Като отишъл в болницата с малката на ръце, жена му скочила и казала:” Не знам как, но изведнъж ми стана по-добре, а и детето се задържа." 

Така младото семейство се сдобило не с едно, а с две момиченца, защото и това, което родила жената, също било момиче, като взетото.

          - Не се кълне и не се гони недъгавото, бабиното! Бог не е заклеймил, а е дарил тия, що имат нещо повече от нази, макар на вид да ни се струва, че е по-малко. – завършваше историите си баба Неда и погледът и се рееше някъде далеч във времето, когато и нейната баба и разказваше такива легенди пълни с  мъдростите от живота, че да знае и да си „опича акъла”.

      Не мина много време и Бояна, „златната” дъщеря на стринка Ангелка се задоми. А после,нямаше и две години от сватбата и се разведе. Стринка Ангелка кълнеше, та не спираше по зетя си. За две години едно внуче не беше направил, та веднага реши, че чуждото е виновно – в нея лошо нямаше, а и не можеше да излезе нищо такова.

       Синът и също си намери кротка жена. Заживяха си, но на два пъти дете губеха. От толкова мъка, бай Славчо, мъжът на стринка Ангелка, го стегна сърцето и го бутна на легло. Лекарите казаха, че е удар. Не спираше да се моли стринка Ангелка, но все по-рядко и оставяше време да ходи в черквата. Всичките беди, които се бяха струпали върху дома и, я задушаваха и моряха. Успокои се малко, чак след като Боянка отново се омъжи. Скоро и бебе зачакаха. Решила, че едното е оправила, стринка Ангелка запретна ръкави и се зае да трови живота на снаха си. И златния и Коста още нямаше свои си деца. Караниците в дома им озвучаваха все по-често селото.

       - Чумата да те тръшне, такова неплодовито и борсук! – крещеше тя на кротката си снаха, - Дано да се гътнеш, та да оставиш и синчето ми да живее!

 Не издържа, синът и Коста и като си събра багажа и жената, отиде зет.  Не мина много време и снахата заболя от рак. Наложи се да я оперират. В болницата докато махаха тумора видяха бебе под него. И него извадиха живо, макар и преждевременно родено. Оживя детенцето. Кръстиха го Божана и зарадва сърцата на родителите си. Само Стринка Ангелка не можеше да му се радва, защото синът и нито и говореше, нито я пускаше в къщата си. Дъщеря и роди момче, но не искаше да го кръщава на свекър си.

        - Че що ще го кръстя Петко? Ще го кръстя на майка си – Ангелчо да е! Мъжът и кротък човек не направи проблем, но баща му се заинати и светанаците спряха и да си говорят. Не мина много време и се разбра, че Ангелчо не е много наред. На два пъти с едно въже се връзваше  до кравите. На третия път, едва го отърваха, но след този случай вече не можеше да говори, а само да издава звуци като  болно животно.

        Минаха годините, като есенни листопади. Бялата череша изсъхна и не даваше вече плод. Отвътре и изгни дънера, сякаш нещо лошо я ядеше.

        Малкият Гошко, който беше онова момченце, гледащо с почуда хубавото дърво и плодът му, бе пораснал и станал Доктор на Аграрните науки. Сам създаваше сортове, които даваха повече плод. Все пак, като дете беше успял да вкуси от бялата череша. Шепата плодове, дадена на баба Неда от стринка Ангелка бе разделена на внучетата и на малкото момченце, което играеше  заедно с тях.

     Църковните камбаните звънтяха и огласяха още от ранни зори малкото скътано в долчинката село. Както всяка година хората раздаваха за „ Бог да прости!”. Черешова Задушница беше. Към обяд малката черква беше вече празна. Само една прегърбена, почти до земята старица, сурнеше краката си и чистеше восъка от иконите и свещника. От време на време, странни звуци разпъждаха тишината в храма. Покрай стената на студените каменни стъпала пред седалките, седеше млад мъж и нещо си чоплеше. Устните му издаваха звуци, също като от ранено животно.

„Одила е Вида низ мала градина,
Биле е брала, вода сбирала,
очи да мие, здравье да добие…” * - част от народна песен.

Чудни и братя една сестрица,

една сестрица като зорница

обичаха и пазеха като зеница.

Но лошо се случи, пакост голяма

човек направи и Вида пострада.

Посърна болна, сърце и жалее,

а братята и  стихиите пуснаха

по главите на хората ги насъскаха…

И се заканиха, тоз който лошо продума

и на Бог волята на подбив взима

да му се връща стократно повече.