ПЧЕЛИ И ЦВЕТЯ

     Огрени от утринното слънце, полюшвани от полъха на ветреца, цветята в лехата отрано бяха подмамили пчелите. Тихото пчелно жужене потапяше стареца в дълбоките води на сладки размишления за живота. „Всеки цвят в градинката е като живота на някого от нас. Озарен от слънцето на любовта, животът е красив. А какво са пчелите? Навярно те са вдъхновените ни мисли. Когато пчелата на добрата мисъл влезе в цветчето на живота ни, Бог излива благоволението си в него, пълни го с меда на любовта, мъдростта и истината."

     -  Йордане, ти докога ще се спотайваш там на сянка? Няма ли работа за тебе, ами дремеш като кон на празна ясла? Какво правиш там сега?

     За да смекчи раздразнението ù и за да оправдае безделието си, ако мисленето може да бъде наречено безделие, той дипломатично отговори:

     -  Радвам се на цветята.

     - Радваш се значи. А като ги сях ме питаше защо са ми толкова много цветя. Разбра ли вече?

     -  Разбрах.

     -  Е и като си разбрал, за какво са?

    - Да има какво да гледам - отвърна раздразнено, защото този разговор го отвличаше от мислите му.

     -  Глупости. За да има красота в дома ни, която да те радва, докато си почиваш. Няма ли да тръгваме към лозето? Да напече още ли чакаш? - смени темата жена му.

     -  След малко - отвърна и се опита да възстанови хода на мисълта си.

    "Всяко едно желание на човека е малка тичинка в цвета на живота. Когато Бог намери нещо интересно в мислите и чувствата ни той изпраща пчелите на Божественото вдъхновение в цветчето и го изпълва с цветния прашец на радостта. Пчелите смучат мед и същевременно оплождат цвета на живота ни с красиви и добри дела."

     През оградата надникна рошавата глава на съседката. Тя се развика с пискливия си глас:

     - Йордане, върви си прибери кокошките от градината ми, че ще пусна кучето да се разправи с тях. Ела да видиш колко пакости са ми направили.

     - Ама и ти не взе да затулиш онзи отвор в оградата през който влизат.

     Отиде и изкара бързо кокошките от разровената градина. После се опита отново да се съсредоточи в нещата върху които размишляваше. „Има и цветове, като живота на тази вечно начумерена жена. В тях амброзията отдавна се е свършила и пчелите на Божественото вдъхновение не кацат в празнотата им. Тъжно е да гледаш такова цвете" - заключи бай Йордан.

     Жена му вече беше приготвила мотиките и трябваше да тръгват към лозето, което както знаем, не искаше молитва, а мотика.