Обагрена в различни цветове Вазата си стоеше все така величествено пред мен, както всеки ден. Наслаждавах ѝ се сутрин и вечер, на отиване и връщане от работа. Обичам рутината, за това винаги сядах на една и съща пейка, под голям дъб, на сянка. Там се наслаждавах на интересното творение, обсипано с цветя, и на цялата зеленина и спокойствие на парка. Чувствайки се вечният младеж, нямаше как този парк да не е любимото ми място за отмора. Не съм най- романтичният човек на света, но природата ми е слабост. Хората също. Обичам да наблюдавам забързаното им щъкане по алеите и угрижените им лица дори когато разговарят с приятели и привидно се усмихват. Виждам познати физиономии всеки ден, а навярно и аз за тях вече съм в същата графа. Опитвам се по дрехите, изражението им и езика на тялото да позная кой каква професия, грижи и радости има. Няма как да разбера кога съм налучкал, защото не разговарям с никого от всички тези преминаващи около мен човеци. Всъщност, случва се да разменим по няколко реплики с някои от тях когато ме посетят на работното ми място. Не, не идват заради мен, а заради самото място. Аз съм им само пътеводител там. Имам, обаче, още час време да се потопя в уюта на другото си любимо кътче, сред хиляди истории. В този час вдишвам чистият въздух, попивам всичко около мен и си търся вдъхновения. Не очаквах нищо различно в този петъчен ден, докато не чух приятен, женски глас да вика някъде отдалеч.

-        Скипъъър! Скипър, ела тук моето момче! Скипъъър! - Докато се чудех къде е въпросният, непослушен Скипър, някой побутна крака ми. Погледнах надолу и видях да се размята радостно светлата опашка на малък лабрадор, а муцунката му да се опитва да достигне нещо под моята пейка. За негово нещастие, докато аз измисля как да реагирам, се появи стопанката му.

-        Извинете, изплъзна ми се калпазанинът. – усмихна ми се тя. – Често ми прави този номер напоследък. Усеща нещо, някъде, дръпва ме силно, аз го изпускам и хуква с всички сили. – момичето хвана каишката на кутрето, докато ми обясняваше.

-        Няма проблем. Дори се радвам, че спря при мен за да можете да го настигнете. Не знам какво търси. Не помня да съм оставял съкровище под пейката. - засмях се аз, правейки се на остроумен. – Между другото, името ми е Стоян. Приятно ми е да се запознаем по този забавен начин. Виждам Ви понякога да се разхождате из парка, а отскоро и с този красавец.

-        Аз съм Стела. Приятно ми е и на мен. – пое тя подадената ми ръка, след което побърза да продължи разходката си със Скипър. След няколко крачки се обърна и ми се усмихна загадъчно. – Виждам Ви и аз често тук, все на тази пейка, сякаш си е Ваша. А никога не се знае кога и къде ще открием съкровище.

Гледах ги озадачено как се отдалечават. Дори и облечена в спортен екип, с вързана на опашка дълга, черна коса и без грим, Стела излъчваше класа. Красотата ѝ не можеше да бъде подмината или незабелязана. Скипър подтичваше около нея и на моменти се обръщаше назад и ме поглеждаше. Съжалих, че не го погалих, не се сприятелих с малкият пакостник. “Надявам се да имам време за това“ помислих си и седнах отново, да си поема дъх след случката. В този миг реших да видя какво търсеше кучето под пейката, дали имаше действително нещо там. Наведох се и заопипвах с ръка. Пръстите ми докоснаха някакъв плат. Кожен, сякаш. Пресегнах се още малко и издърпах познатото на всеки мъж кожено портмоне. Заоглеждах се развълнувано, но вече около мен нямаше никакви хора. Стела се беше изгубила някъде из парка също. Трескаво отворих портмонето и пред очите ми първо се появи снимка на Скипър, в малкото, прозрачно джобче. От другата страна, в други три малки джобчета, си лежаха спокойно кредитни и дебитни карти. В най- големият джоб на това приятно на допир, кафяво портмоне, още по- спокойно си почиваше пачка с банкноти от по сто лева. Затворих съкровището и набързо го пъхнах в джоба на дънките си. Бързах и за работа.

Малката книжарничка “Сияние“ е моето бягство от света. Преди две години хората от банката бяха така добри да ми отпуснат кредит за сбъдването на мечтата ми. Не само защото исках сам да съм си шеф, а защото не виждах друг път за себе си, освен книгите. Имам от всичко по малко, нови и стари издания на книги, ценни и трудно откриваеми заглавия, бестселъри. И цени, достъпни за всеки джоб, казано с езика на рекламата. Гордея се с това, което постигнах, но имам и по- големи планове за моето “Сияние”.

Точно тези планове се въртяха шеметно из съзнанието ми, когато в онази петъчна сутрин още с влизането си сложих на вратата табелка: “Връщам се след малко“. Избягвам да я слагам, но тогава се налагаше. Имах нужда от усамотение за да се порадвам на откритото съкровище, да ми мине еуфорията от сполетелият ме късмет и да преброя банкнотите, разбира се. А колко след малко щях да се върна зависеше от много неща. Извадих си студена кока кола и няколко шоколадови десерта от малкият хладилник и се отдадох на броене. Не можех да повярвам на очите си! На тезгяха пред мен се бяха разположили двадесет хиляди лева! Вселената ми изпращаше помощ да си върна заема и да имам пари за нови книги. Защо не и за още една книжарница? Пиех си безалкохолното и се разхождах радостно покрай рафтовете. Светът беше станал чудно красив и триенето на прах и подреждането се бяха превърнали в дребно, незначително задължение. В един момент се сепнах, че може някой отвън да види съкровището ми разпиляно до касата и превъзбуденото ми състояние. Прибрах всичко и отдаден на мечти отворих вратата, за да започне поредният ми работен ден.

Часовете отлетяха неусетно и настана време за обяд. Преди да се отправя към близката механа, където си похапвах всеки ден в почивката, отворих портмонето за пореден път. Да се убедя, че не сънувам. Виждайки отново снимката на Скипър и името на Стела върху банковите карти сякаш се събудих. Какво си мислех аз?! Какво имах намерение да извърша?! Да похарча чужди пари за собствени облаги?! “Ех, глупако, видя малко хартийки и забрави всичко друго! Я бъди себе си!“ казах си, тупвайки се по главата. Заключих съкровището в сейфа и излязох на тихата улица, огряна от майското слънце.

Привършвах вкусният си обяд, когато чух от една от крайните маси хълцане и плач. Обърнах се и видях там самотно момиче, триещо сълзите си с кърпичка. Зачудих се какво я тормози толкова, че да се разплаче на публично място и тръгнах към нея. Не бях сигурен какво ще кажа и направя, но безразличен не можех да остана. Спрях до масата и тихичко я поздравих. Тя вдигна учуден поглед към мен и усетих нещо познато в дълбоките ѝ, кафяви очи.

-        Здравей. – изтри тя една сълза. – Не обичам да ме виждат в подобно състояние, но мислех, че зает с обяда си и заради пуснатата музика никой няма да ме забележи. Не, че механата е препълнена днес.

-        Музиката не е толкова силна, а пък и мен подобни ситуации сами ме викат- усмихнах се в опит да усмихна и момичето – Мога ли да ти помогна с нещо, за да спреш да плачеш? Искаш ли вода, чай или друго за пиене?

-        Пиенето на каквото и да било няма да ми реши проблемите, но ти благодаря. Вече изпих един сок от ананас. Не помага. Съжалявам, че говоря на “ти”, но ми е по- уютно.

-        Спокойно, на мен също. Сподели сега, гаджето ли те разстрои?

-        Само гадже ми липсва, да се главоболя и с него. – лека усмивка се появи на бледото лице на новата ми събеседничка. – Проблемът е по- сериозен. Не съм предполагала, че ще го споделя с непознат. На малкото ми братче му предстои операция, на десният крак, но моята и на мама заплатите стигат само за наем, сметки и храна. Трябва да го оперират възможно най- скоро и не знаем какво да правим. Минавах оттук и седнах за малко, да поплача на спокойствие, но...

-        Не исках да ти развалям спокойствието, но щом нещата са толкова сериозни, мисля, че мога да ти помогна. Какви средства са нужни?

-        Точно сега не ми е до шеги. Не ми давай напразни надежди.

-        Не се шегувам. До минути мога да реша проблема ти, само ми кажи сумата за операцията.

-        Ще извадиш две хиляди лева и ще ги дадеш на мен, една непозната? Такива неща само по филмите се случват.- поклати тя невярващо глава.

-        Изчакай ме тук, само пет минутки. Ей сега се връщам. – казах аз, платих си сметката на сервитьора и се затичах към книжарницата. Когато се озовах вътре, извадих портмонето от сейфа, преброих две хиляди и петстотин лева, пъхнах ги в един пощенски плик и се върнах тържествуващ при разплаканото момиче. Признавам си, в тези няколко минути не мислех за нищо. Просто действах. – Ето, заповядай. Малко повече са, за непредвидени разходи.

-        Ти, ти истински ли си? Парите истински ли са? За мен, за братчето ми? Без да знаеш дори как се казвам ми помагаш?- не спираше с въпросите тя щом ѝ подадох мечтаните пари.

-        Права си, забравих да се представя. Къде ми изчезнаха обноските, не знам. Името ми е Стоян, приятно ми е.- в този миг осъзнах, че за втори път, в рамките на няколко часа, произнесох това изречение.- Как е твоето име, плачещо момиче?

-        Аз съм плачещата Стела. Приятно ми е и на мен.- Две изречения, които чух два пъти, в един и същи ден, от различни момичета. Разликата е, че първата Стела не плачеше.

-        Не може да бъде! Наистина ли така се казваш?

-        Защо да те лъжа? Ето, виж ми личната карта.

-        Не искам да ми доказваш нищо, но ми е странно. Ти си втората Стела, с която се запознавам днес. Добре, надявам се когато се срещнем отново да се усмихваш и да ми кажеш, че всичко с братчето и семейството ти е наред. Приятен ден ти желая!- усмихнах ѝ се аз, оставих плика на масата, станах и излязох от механата. Тръгнах си нарочно, не исках благодарности. Щях да се почувствам неудобно и гузно от тях.

Същата вечер не наруших традицията си и отново се наслаждавах на Вазата и преминаващите хора в любимият парк, седнал на любимата си пейка. Имаше нещо различно, обаче, в престоя ми. Бях напрегнат и постоянно се оглеждах дали Стела и Скипър няма да дотичат отнякъде. Двучасовото ми, трепетно очакване не се увенча с успех. Останах си самотен на пейката, съвсем традиционно. Когато гладът надделя ината ми, изоставих късметлийското място и се прибрах умислен вкъщи.

Знаех, че в събота сутрин много малко хора се разхождат в парка. Още по- малко в ранният час, в който се озовах там. Не исках да изпусна разходката на собственичката на съкровището, нито кучето ѝ. Не спирах да си мисля какво ще ѝ обяснявам за липсващите пари. Тоест, щях да кажа истината, то е ясно, но как щях да я убедя в добрите си намерения? “С чужда пита помен прави ли се?” сякаш чувах въпроса ѝ. Въпреки притеснението си не помръднах от пейката. Тази сутрин отворих книжарницата със закъснение. Добре, че беше събота.

Така, напразно, чаках и вечерта. Стела не се появи и в неделя. А аз с такова желание се надигнах от леглото още преди изгрев, в единственият ми почивен ден. За добро или лошо, докато очаквах срещата ни, мой приятел ми се обади с молба за помощ. Не си плащал наема на апартамента шест месеца, ако не плати до седмица ще остане на улицата с жената и бебето си. Познавам Емил от ученическите ни години и знам колко добър и отговорен човек е. Знам също, че от месеци търси работа безуспешно, а неговите пари от борсата и майчинските на жена му едва за храна им стигат. Без капка колебание веднага му помогнах. Хвръкнаха три бона от съкровището. Да плати и няколко месеца напред наема, да не го мисля. Как щях да върна на Стела над пет хилядарки, нямах никаква идея.

Понеделник се оказа точно толкова ползотворен откъм срещи ден, колкото и уикенда. Прибирайки се вкъщи от работа реших, че няма да стане по старият начин и е крайно време да потърся Стела в социалните мрежи. Речено- сторено. Първа спирка- фейсбук. Много бързо след изписване в търсачката на името Стела Белчева, я видях усмихната на профилната снимка, на фона на един дунавски залез. С няколко щраквания ѝ пратих покана за приятелство и след кратко умуване ѝ написах приветствено съобщение в месинджър. И зачаках отговор.

В следващите три дни нямах нито приета покана за приятелство, нито отговор на съобщението си, нито една банкнота в портмонето също. Сякаш по някакви неведоми пътища мои близки бяха разбрали, че се разхождам с пълен джоб и ме търсеха за услуги. На най- спешните случаи не можех да откажа. Ясно съзнавах, че харча чужди пари, но нещо ме подтикваше да го правя. Не се оправдавам, така си беше. Намирах си начини да не отговарям на настойчивите въпроси откъде имам пари, за да се отзовавам веднага. В последната нощ почти не спах. В главата ми се разхождаха всякакви мисли. Представях си десетки варианти за финала на тази история. В нито един от тях не се прокрадна идеята да захвърля някъде портмонето с картите и да изтрия съобщението си до Стела. Готов бях да вляза и в затвора, ако тя ме обвини в кражба, но не си помислих да се крия. Отде тази смелост, не знам.

В петък сутринта се събудих със странно чувство. Ако бях момиче, щях да кажа, че пърхат пеперуди в стомаха ми от вълнение. Съвсем импулсивно, когато видях, че отговор отново няма, извадих снимката на Скипър. И там, на задната страна на снимката прочетох:

“Здравей, страннико. Представям си колко си щастлив да намериш съкровище под пейка в парка. Имам предизвикателство за теб. Похарчи всичките пари, които преброиш, но не за себе си, а за някой друг. Ако го направиш, без да пипаш картите, ще ти подаря всичко налично в златната, дебитна карта. Повярвай ми, то не е малко. Намери ме из мрежата и ми пиши, когато изпълниш задачата. Хайде, със здраве. Стела Белчева.“

Не знам да съм се чувствал по- изненадан, шокиран, но и щастлив в живота си. След първоначалните мисли, че всичко е една голяма шега, започнах да се възхищавам на замисъла на чернокоската от парка. Повъртях се малко из стаята, твърде развълнуван, и ѝ писах, че задачата е изпълнена. Получих кратък отговор: “Здравей. Знаех, че няма да ме разочароваш! Среща на твоята пейка, след половин час.”

Не закъснях нито с минута, а на любимото ми място вече ме очакваха Стела, Скипър и плачещата Стела. Вместо със сълзи, обаче, бях посрещнат със сияйни усмивки и веселото подскачане на калпазанина.

-        Добре, всичко това е чудесно измислено, но какво щеше да се случи, ако бях взел само парите, захвърлил портмонето обратно под пейката и да не ме видиш повече?- попитах изумен след взаимните поздрави.

-        Щях да разбера, че не си моят човек и да те отпиша. Рискувах и спечелих. – Стела ме прегърна сякаш сме двойка от години, а аз дори не разбрах как преминахме на “ти”- От доста време те наблюдавам тук, в парка, и сърцето ми подсказа, че няма как да се излъжа в теб. Идеята за експеримента ми дойде спонтанно. След като разбрах къде работиш и къде обядваш се дооформи сама. Казах си, че ако е за харесване и душата ти, не само сините очи и цялото ти мъжкарско излъчване, значи, ти си!

-        Аз и без експеримент разбрах, че си ти Момичето, още преди да дотича Скипър при мен. Само не знаех кога ще те заговоря. А тази госпожица приятелка ли ти е?

-        Братовчедки сме и тя е кръстена на мен. Не беше трудно да я уговоря да приложи актьорските си умения. – двете момичета се разсмяха сърдечно, Скипър джавкаше и той радостно около нас.

-        Хайде да закусваме заедно. – предложи Стела и всички се съгласихме.

****

Днес отново е петък. Вечер е и в парка е много шумно. Наблюдавам от пейката на моя късмет как петгодишната ми дъщеря, с оцапано от захарен памук личице подарява плюшеното мече, което ѝ спечелих на стрелбището, на един рошав хлапак.

-        Дали ще се омъжи някога за него?- погледна ме закачливо бременната ми съпруга и получих сладка целувка.

-        Ако Сузана е толкова сигурна, че този рошльо е нейният човек, колкото майка ѝ беше за мен, най- вероятно да. – засмях се аз и хванах Стела за ръката. – Хайде да я заведем на бутащите се колички. Емил и семейство ни чакат там. Вече не си представям Търлата без тях.

-        И животът ни. Той е най- добрият шофьор, не го заменям за никой друг на света. Искаш ли след количките да отидем на вечеря някъде край Дунава? Гледа ми се залеза с теб.

-        Всеки залез с теб е още по- красив. А моята нова мечта е при всеки изгрев, до края на живота ми, първото което видя да са твоите очи, любов.

-        Казваше ми в началото, че не си романтичен. Виж се сега.

-        Само с теб съм романтичен, любов, само с теб.

16.06.2022