Песента на капчуците

Глъчката от  дипломирането още не беше стихнала, когато бащата на Мишо сложи ръка на рамото  му. Младият полицай го погледна учудено. Тежките вежди на този баща сякаш се  бяха надвесили над очите му като облаци. Такива често ги беше виждал младежът, от времето когато и баща му бе бил полицай, когато службата му го бе преследвала  и в уюта на дома им, когато лошотията бе застигала съня му, а завистта бе сядала  на масата му. Тези очи, скрити под бялата завеса на веждите знаеха много и бяха  видели много. Тези очи днес бяха горди очи на горд баща, но и тъжни очи на тъжен  човек. Той го поведе в страни от тълпата и седна на една пейка. Мишо го погледна  с младежката си дързост, усмихна се с гордостта от първото си житейско  постижение и попита:

- Какво има, тате?

- Седни, седни, сине! Ти навярно ще кажеш, че съм остарял и това ми се отразява зле, но аз искам  и трябва да ти кажа каквото съм си намислил. – старият полицай прегърна сина си  и продължи – Отдели ми десетина минути и слушай внимателно:

„Имало едно  време един крал и една кралица. Те живеели щастливо в своя охолен дворец, но  нещо все недостигало на щастието им, за да бъде то пълно.

Един ден, в  края на дълга и мразовита зима капчуците започнали да потропват върху первазите  на прозорците. Песента им се разнесла из целия дворец. Сякаш нещо наистина  вълшебно щяло да се появи на този свят и да дари с красотата и топлината си  всички. Разбира се, да, това била и пролетта, но не нея този ден възпявали  капчуците. Кралицата се заслушала внимателно в магическите им слова и дълго се  опитвала да ги отгатне, но не могла. Само едно особено чувство пулсирало из  стомаха й, сякаш знаела, че нещо се приближава към нея. Ала какво ли било то?! Хубаво ли било или лошо? Страшно или радостно? Тя, естествено, не знаела. Затова  и заръчала на глашатаите да доведат при нея всички вещери от кралството - мъдреци, знахари, феи и магьосници.

Речено-сторено. На мигa глашатаите тръгнали по широките друмища и скоро първите повикани пристигнали в двореца. До края на деня всички знайни и незнайни, всички известни  и забравени, всички добри и лоши вещери се появили пред кралицата. Щом и  последният пратеник се завърнал в двореца, кралицата поканила гостите си на пищна  трапеза.

- Скъпи мои, - започнала тя – пратих да ви повикат защото имам нужда от вас! Днешният ден е  много странен ден, нали?

- Да! – утвърдително отвърнали вещерите.

- Но какво му е  точно странното? – попитала кралицата.

- Аз виждам – започнал един беловлас старец – новото идещо от Зората на  Сътворението…

- Аз пък – подхванала една дама облечена в черно – виждам тревога и суетня около нещо  невиждано до сега…

- Не, не  тревога, скъпа ми сестро, - прекъснала я дамата с розовата шапка – а  очакване…

- Но за какво  говорите? – с недоумение попитала кралицата. Тогава една от феите се разсмяла  звънко:

- Щом другите  не можаха да видят, феи-сестрички, нека ние го видим!

Четирите феи  стиснали ръцете си и образували кръг. Завъртели се и запели. Нежните им гласове  изпълнили салона с доброта, топлина, боязливост и любов. Тогава Доброта спряла  да пее.

- Видях го! – възкликнала тя – Видях го!

- Кого видя? Какво видя? Казвай! – Занареждали Топлина, Боязливост и Любов.

- Видях… – продължила Доброта, обръщайки се към кралицата – Ваше Височество, видях … Наследника на трона!

За миг  настъпила пълна тишина. Никой от вещерите не помръдвал от мястото си и никой не  смеел да пророни и дума. Първото истинско прозрение било на Доброта и тя  трябвало да даде първата си благословия.

- Да бъде в  делата си безкористен и честен! – надарила го тя.

- Да бъде в  живота си милостив и мъдър! – последвала я Боязливост.

- Да бъде в  сърцето си обичащ и прощаващ! – нарекла го Любов.

- Да бъде  в  душата си разбиращ и отдаден! – орисала го Топлина.

- Да бъде  живота му дълъг и величествен! – рекъл беловласият старец и се поклонил на  кралицата.

- Да бъде  обичан и тачен господар и владетел на кралството ни! – обрекла го дамата с  розовата шапка.

- Да бъде! – викнали в един глас вещерите, но нечий зловещ смях ги прекъснал.

- Аз не съм си  казала орисията! Аз не съм си дала дара! – от дъното стаята се обадила дамата в  черно. – Нека бъде безкористен и честен в делата си, но честност отсреща си да  няма. Нека бъде милостив и мъдър, но всеки ден в живота му да бъде свързан с  измама и жестокост. Нека бъде обичащ и прощаващ, но омразата и завистта да  стъпват редом с него. Нека бъде разбиращ и отдаден, но неверници и отстъпници да  седят на масата му. Нека живота му бъде дълъг и величествен, но труден и  отруден.  Нека е обичан и тачен, но само от един човек. Нека е господар и  владетел, но в друго време и в друго кралство! Нека! – думите на дамата в черно  прокънтели в стените на двореца с цялата си мощ и с цялата си злост. Прозорците  се разтреперили, а пламъците на свещите се снижили до пълен мрак. Миг по-късно  дамата в черно си била отишла. Заридала кралицата. Разплакали се и  феите.

Щом чул  глъчката от големия салон, кралят отишъл да види какво става. През целият ден се  бил занимавал с важни държавни дела и привечер му се искало да послуша стъпките  на идващата пролет, да се наслади на песента на капчуците и да прибере уморената  от короната си глава в скута на своята кралица. Но гледката навдигнала в него  много мисли и много тревога.

- Какво се  случва тук, кралице моя? – попитал той и строго, и притеснено. Кралицата  отправила ясния си поглед към него и тихичко проронила:

- Добре дошъл, кралю! Тази вечер ще ти дам най-големият дар – разбрах, че нося сина ти! – и пак  сълзи намокрили страните й. Кралят светнал, целият сияел от щастието, с което  новината го обляла. Щял да му се роди син, наследник на трона, щял да се роди  новия владетел на кралството, новото начало, новата надежда. Ала сълзите на  кралицата не били сълзи на щастие. Очите й издавали такава страшна мъка, че  радостта приседнала в гърлото на краля.

- Но ти, кралице – запитал той – защо си толкова разстроена? Какво те плаши? Какви си тия  сълзи? Нима не виждаш щастието, изпратено ни от Зората на Сътворението? Не  разбирам!

Тогава вещерите  му разказали за сълзите на бъдещата майка, за орисията, за даровете и за  проклятията, с които новия наследник бил наречен. Уплашен кралят потърсил с  поглед беловласия старец.

- Какво да  сторим, мъдрецо от планината? – попитал той.

Старецът не  отговорил. Само разперил ръце пред кралицата, вдигнал дървеният си жезъл над  главата си и занареждал неразбираема реч. Феите се завъртели в кръг около него, а дамата с розовата шапка угасила свещите. В мрака останало само  словото.”

**

Години преди ти  да се родиш, сине, - казал бащата на своето дете – един сън ме преследваше като  черна сянка. Чудех се кое е това най-ценно нещо, от което дори бих се лишил само  и само, за да го опазя от всичко лошо. Днес ти вече си мъж. Днес ти вече си поел  по пътя си. Носи с гордост униформа, която е тежка също като короната на  наследника, и бъди блюстител на реда и правдата. Аз, както и моят предшественик  от приказката, няма да мога да те опазя от всичко, с което са те дарили  орисниците ти. Както е било казано така ще стане! Но, ти, сине, следвай  изконните добродетели и ще постигнеш върховете, за които си орисан, мисли  едновременно и с ума, и със сърцето си, за да достигне пътя ти величествени  върхове. А когато стигнеш на моите години, разкажи приказката ми на своя син. Това бе и повелята на онзи беловлас старец, чието име историята не е запомнила, но пък помни заръката му – в мрака остава словото, но словото на добрите хора и  то е пътеводна светлина, дори когато тъмнината обвива живота ти.

Честито  дипломиране, полицай Мишо Петков!