В тази топла майска привечер въздухът беше натежал от аромата на цъфналите люляци,преминаващите вече лалета и от медения прашец, разнасян от работливите пчели. Обагрен в пурпурно слънчевият диск се сливаше с хоризонта и го възпламеняваше  така, че всеки погледнал право в него виждаше как земята и небето горяха в ярки оранжево - жълти нюанси.Там, в далечината те сякаш се бяха прегърнали, създавайки неделимо цяло от две половини. Ветрецът полъхваше и приличаше на току-що излязла от пашкула си пеперуда – подухваше и затихваше, изчаквайки трептенето на листата да замре и отново  размахваше невидимите си криле раздвижвайки въздуха. Натежалите от ронещ се цвят и зеленина клони на дърветата се накланяха ту на едната, ту на другата страна, сякаш приветстваха радостно настъпващия здрач.  Скоро луната щеше да засияе в пълния си блясък, а звездите да посипят небето, също като белите петънца по оперението на кацналия, върху близкото дърво, скорец. Раззеленило се с новата си премяна, дървото, което беше орех, хвърляше издължената си сянка върху пътя, сякаш  искаше да докосне една от акациите, разперила пищната си корона в началото на  градския парк.

    Марияна допушваше тънката  цигара. Денят, последния работен за седмицата, беше  натоварен и тя едва дочака неговия край. В такива моменти, след напрегнатата работа и изпълнението на домашните си задължения, тя обичаше да излиза на терасата и да припалва. Това време беше само за нея. В такива моменти  можеше да бъде себе си и спокойно да пренареди емоциите и впечатленията от изминалия ден. Зареяния поглед в далечината, спомагаше умът и да разчисти всичко излишно и да складира  само най-ценното, а след това душата и можеше да притихне, а сърцето да се успокои. Но точно днес, Марияна се чувстваше твърде уморена и душевно изнурена, затова реши, че няма смисъл да стои повече на терасата. Тя загаси недопушената цигара и се оттласна от стената. Две крачки я деляха от притворената врата, където я очакваше стаята, подредена, така все едно е излязла от списание с уютната си мебелировка, но самотно кънтяща от тишина. Една красива стая – красива, но празна. Мариана обърна гръб на пролетната картина от  раззеленил се, разцъфтял живот и се пресегна, за да отвори вратата. Спря, а гърдите и дълбоко поеха дъх. Въздухът, изпълнен само до преди малко, единствено с нежния аромат на цветята, изведнъж се насити от звук. Чудно звънко чуруликане, накара сърцето на жената да затанцува в гърдите и. Един малък скорец беше намерил, отдавна изоставената хралупа на кълвачите в стеблото на ореха и щастлив беше зачуруликал своята първа любовна песен. Самотният птичи ерген търсеше своята половинка, за да остане с нея до края на земните си дни. „ Ех, защо и аз не мога да пея така?! Може би тогава и за мен ще се намери някой…” – омагьосана от звуците и едновременно натъжена, си помисли Марияна. Тя се обърна, приближи парапета и се облегна напред вперила очи в короната на дървото. Търсеше  гласовития певец, чиято песен беше накарала женското и сърце да бие учестено, а душата и да се развълнува. Умът и запрехвърля нереални картини на щастие и любов. Това озари и така красивото и лице. Да, Марияна беше красавица. Имаше гъста чуплива коса, миловидно лице и огромни шоколадови очи с мек блясък. Устните и бяха като малко нацупено сърчице, което красеше още повече нежното фино носле. Стройното и тяло беше надарено с достатъчно заоблености, за да привлече всеки мъжки поглед, докато…Един мускул потрепна по лицето на жената.

     Умът и разбърка сладките мечтания, предизвикани от чудните звуци на скореца с реалността на съжалителните погледи, а при някои и пълни с отвращение…

    Да, Марияна беше красива и стройна и за своите 39 години, изглеждаше като малко момиченце. Често дори си мислеха, че е с десет години по-млада и си прави шеги с възрастта си, но не беше така. Независимо от красотата си и от, иначе добрият си характер, за Марияна така и не се намери човек, който да я обича и да я нарече своя.

Тя беше едното от двете бебета близначета, които майка и беше родила, но притежаваше недъг – едната и длан не се беше развила и вместо пръсти имаше само зачатъци. С една дума нямаше добре развита дясна длан и това нямаше как да бъде скрито. Другото близначе, нейна сестричка е било съвършено, но преди раждането си се е обърнало и удушило в нейната пъпна връв. Така на родителите си беше останала само тя – едно красиво момиченце, но недъгаво. Дали от мъката за загубеното дете или заради недъга на живото, майка и никога не се отнасяше нежно към нея. Винаги намираше нещо криво и грешно в това, което Марияна правеше, сякаш винаги и изглеждаше недъгаво, щом тя го беше докосвала с недоразвитата си ръка. Като малка Марияна често скърбеше  за сестричката си. Чувстваше се виновна, че  е оживяла. Понякога, когато за пореден път празнуваха рождения им ден, който по-скоро преминаваше като възпоменание за мъртвата, отколкото като радостен празник за нея, дори се и наскърбяваше. В този ден майка и носеше почерпка в училището и казваше на учителката пред другите деца:

            - Не ни е здрава! Ще ни извинявате за неудобството, но така е и вкъщи – нищо не може да прави като другите.

       Всъщност Марияна израсна здраво и лъчезарно дете, винаги жадно за знания и готова да направи това, което другите мислеха, че не може. Научи се да пише красиво с лявата ръка, да рисува, да държи чинии и чаши и дори работи три години като сервитьорка, подпирайки таблата с недъгавата си ръка. Шефът и не искаше да се разделя с нея, защото тя вършеше съвестно работата си, а и хората харесваха малко дрезгавият, но приятен глас на красивото момиче. В гимназията имаше няколко съученички, с които се чувстваше добре и смяташе за свои приятелки. С две от тях все още бяха близки, но за гаджета…Марияна беше опитала и  вкусът на любовта, но за нея той беше горчив. Малко след бала едно момче, което тя много харесваше и то в продължение на години се завъртя около нея и макар двете и приятелки да се съмняваха в искреността на чувствата му към Марияна, тя все пак литна, окрилена от първата споделеност на чувствата. Сгреши! И до днес, близо двадесет години след онази злополучна нощ, всяка мисъл за любов и сексуална близост, караше съществото и да трепери, а мозъкът и да изпада в истерия. Онази нощ, когато загуби девствеността си беше и нощта, когато счупиха сърцето и на малки късчета, които тя трудно събра и закрепи.

            - Трябва да си ми благодарна, че те перфорирах, глупачке! – крещеше „любимият и” и се смееше над нея, докато продължаваше да я обладава грубо. – Ти си един урод, дори и за инвалид не се считаш, защото си родена така, а не ти е отрязана ръката.

След като беше приключил с нея просто се изправи и заяви:

         - Хайде, ставай и се изнасяй! Какво си се разциврила? Аз спечелих баса с момчетата, а ти поне няма да си умреш девственица.

 Тя просто бе проплакала и помолила да се дръпне и  изчака малко, докато тялото и привикне…Вместо това, разбра колко жалка е всъщност в очите на другите и колко е невъзможно да бъде приета и обичана. Повече така и не повтори и не допусна сърцето и да се разтвори за  друг.

       Отне и години да се закрепи и да не приключи с живота си. Единственото, което я беше спряло беше вътрешната и непримиримост с това, че дори и родителите и не признаваха, че тя е напълно нормален човек, който нямаше нужда от помощ, за да живее самостоятелно и добре. Да, никога нямаше да получи това за което мечтаеше – семейство и обич, но беше доказала, че  „недъгавия урод” нямаше нужда да виси на врата на другите. Беше на 39 – здрава и красива. Притежаваше собствен дом, беше уважавана в работата си, имаше добри приятели, с които два пъти месечно се виждаха в някой бар, а често и се чуваха по телефона. Дори беше прибрала майка си при себе си, след като баща и беше починал.  За всичко, което имаше беше благодарна. Постоянните натяквания от страна на майка и вече не и пречеха – просто  игнорираше думите и. Беше претръпнала от такова отношение. Все пак, Марияна не се отказваше да гледа някоя романтична комедия или да прочете нещо приятно и красиво, за да помечтае. Тя съзнаваше, че нейната реалност никога няма да бъде като красивите любовни истории, но както казваха: „Мечтите поне бяха безплатни…но докато не решиш да ги претвориш в реалност…”- допълваше за себе си Марияна.

      Въпреки отношението на другите, и въпреки трудностите в живота си, заради недъга си по рождение, Марияна беше запазила човешкото в себе си и всичко красиво, караше душата и да се изпълва с топлина и вяра. Търсещите и очи най-после откриха тъмното оперение на вълшебния певец, сред листата на ореха. Някъде дълбоко в нея душата и въздъхна, а сърцето и заби още по-бързо.

***

      От близката къща, един мъжки поглед следеше движенията на жената. В този момент Христо завиждаше на скореца, заради вниманието, което получаваше. Искаше му се той да бъде този, заради когото, иначе тъжното и сериозно лице на любимата му жена сега светеше от щастие. Колко години минаха? Сам се питаше и сам не вярваше, че вече двадесет години той обичаше само и единствено нея. Да, като хлапак се беше бунтувал, беше опитвал и с други, но те не оставяха следи в сърцето му, защото то вече беше заето от образа на единствената. Бяха от един град, от един квартал, но той беше тогава малък. Да, тя беше и си остана  какичката - мечта за него – деляха ги седем години, но това не пречеше на сърцето му да препуска и желае единствено нейното докосване и внимание. Никога нямаше да забрави онзи ден и онази майска нощ, в която беше седял скрит зад ъгъла и наблюдавал групата момчета висящи и чакащи сигнал от приятеля си. Не можа да я предупреди. Тогава не му стигна нито смелостта, нито вярата в силите, че ще се справи с всички. Когато я видя да излиза разплакана и чу смеещите се гласове на глупаците, сърцето му почти замря.  Ревността от това, че тя беше харесала друг го напусна бързо, а на нейно място се загнезди желанието да я прегръща и утешава и да отмъсти на онзи, който я беше наранил. Да, второто го беше направил, няколко месеца по-късно. Седмица след случката с баса, че онзи не само ще я свали, но и ще преспи с нея, Марияна напусна града и той почти подивя от мъка. За сметка на това непрестанно тренираше и една вечер причака „любовчията” правещ се на мъж. Така го подреди, че сигурно му държеше влага и до днес, но Христо не съжаляваше за постъпката си. Така и не разбраха кой го е подредил така, но пък и хората в града не се учудиха, просто защото всички знаеха, че все има за какво да си го получи.

        Години минаха преди Марияна да се завърне в родния им град. Когато Христо отново я видя, почти спря да диша. Тя беше още по-красива от преди. Разпита и разбра, че си няма никого. Сърцето му, отново започна да мечтае за споделеността на любовта си, но тя се беше затворила и изградените стени трудно се преминаваха. И този път той се примири с търпеливото стоене настрани и чакането...Не знаеше как да се представи, нито как да направи така, че тя да го допусне до себе си.Той я познаваше, усещаше всяко вълнение в нея…Обичаше я и още повече, заради това, че не се беше предала пред трудностите в живота и неразбирането на хората. Та, нима тя беше виновна, че се беше родила така?

     Марияна беше прекрасна жена, добра, честна и чувствителна. Беше завършил зоология и специализирал орнитология. Обичаше да наблюдава птиците и въобще природата го влечеше. Отвори своя ветеринарна клиника и аптека. Преди година, разхождайки се с кучето си беше открил паднали пиленца. Разбра, че са скорци. Прибра ги и ги отгледа, но беше дошло време и ги пусна на свобода, като ги маркира. Към едно от тях имаше слабост. Едното краче на малкото пиленце нямаше задна кост, но това не пречеше на птичето да подскача и живее нормално със братята и сестрите си. Даже то беше първото, което полетя. А гласът на малкият скорец беше невероятно мелодичен и него Христо можеше винаги да познае. Точно този глас сега изпълваше въздуха със сладки птичи песни. Скорците бяха чудесни имитатори и успяваха със свое си индивидуално звучене да претворят дори песента на славей. Комбинацията от умения с гласовитост ги правеше неповторими певци, особено в размножителния период, когато търсеха своята единствена половинка. И Христо се чувстваше, като скорец, защото неговата любима беше една единствена. И макар да не се чуваше, и той сега пееше своята песен. Тази любовна песен беше тиха, безгласна, но кънтеше с ритъма на сърцето и  с неповторимия глас на душата му. Не приличаше на звънкият мелодичен глас на скорците, но …беше толкова истинска, колкото всеки вопъл на малката птичка.

        Два дни по-късно, докато се прибираше Христо видя една красива женска до малкият скорец. Сърцето му бащински затрептя и се зарадва на щастието на птичето. Някъде дълбоко в себе си той почувства,че нещо се обърна и промени. „ Ако той го може, защо и аз да не се преборя за любовта и щастието ?” – си помисли и на лицето му заигра  усмивка.

***

     Камбаните на старата църква звънтяха празнично. Хора препълваха двора, поздравяваха се, влизаха и излизаха от храма. Беше Гергьовден. Марияна бързаше. Както всяка година на рождения си ден и тази тя искаше да запали свещ за сестричката, която никога не израсна заедно с нея. Днес и двете трябваше да навършат 40. Така се беше залисала, че не видя човекът срещу себе си и се блъсна в него.

            - Извинявайте! –извика тя и се опита да възвърне равновесието си.

            - Няма проблем. – усмихна и се мъжът. Марияна направи грешката да се вгледа в очите му и сякаш потъна в дълбокият светъл поглед. Ръцете му бяха на раменете и. Двамата мълчаха, но усмивката не слизаше от хубавото и мъжествено лице.

            - Вие не сте ли Христо Иванов, ветеринарния лекар? – несигурно попита Марияна.

            - Същият. – засмя се той и продължи. - В църквата ли ?

            - Аз само да запаля свещ. – срамежливо заговори Марияна и се опита да прикрие ръката си.

            - И аз също. – продължаваше да и се усмихва той. – Мисля че имате празник днес?

            - Ами не, не нося името, но днес съм родена.

            - Още по-добре, значи трябва да почерпите. – чу го да и казва.

            - Ами… - не знаеше какво да му отговори. Беше го виждала по пътя. Понякога се засичаха пред входните врати на къщите или из парка, но освен нормалните любезности, друго не бяха говорили.

            - Палим свещи, а след това ще седнем някъде и ако не вие, то аз ще почерпя, просто защото денят е хубав. – предложи и той. Тя, отново се вгледа в очите му. Не знаеше защо, но нещо я влечеше към него и не изпита свян от недъга си. В този момент пръстите му бяха под лакътя на дясната и ръка, тази на която дланта беше закърняла.

            - Добре. – чу се да му отвръща Марияна. – Но ще почерпя аз, за да се извиня за неудобството.

    Доктор Христо Иванов се усмихна и утвърдително кимна с глава и двамата заедно пристъпиха към входа на храма. Някъде наблизо една двойка скорци летяха и пееха, сякаш танцуваха въздушния танц на любовта.

***

     Една година по-късно пред къщата срещу парка спря кола. От нея слезе Христо и отвори вратата на съпругата си Марияна, а след това с топла усмивка пое в ръцете си новородената си дъщеричка.

Една възрастна жена с умиление ги чакаше в двора. От близкото дърво се чу чудна птича песен. Гнездото на скорците отново беше пълно с яйца и двамата пернати родители се радваха на предстоящото излюпване. Сърчицата им туптяха от щастие и те го изразяваха, чрез богатата палитра от звукове, вплетена в  песента.