Чакаше го да се върне, а се молеше да не прибере. Трябваше да се обади, но бе доволна, че телефонът мълчи. Парите свършваха, хората заминаваха от България, а тя не знаеше кой път да хване. Обземаше я ужас при мисълта за мъжа ú и сърцето ú се вледеняваше. Страхуваше се от това, което става, искаше да е мъртва, когато Али се завърне. Още я боляха раменете от силните му ритници, синините още цъфтяха по бледите ú ръце от многобройните блъскания в стената.
Селцето вреше като настъпен мравуняк от седмица. Всеки тичаше на някъде и се готвеше да замине. Гюл си легна тихо при децата и се запита какво ще стане, ако Али се завърне и какво, ако Господ я пожали. Нямаше отговор. А трябваше да намери.
Сутринта пристигна милиция. Връчиха ú запечатан плик. Зачете думите, но те не стигаха до сърцето ú, а минаваха право през него, удряха се в къдриците на заспалите ú деца и се връщаха пак върху листа. Седна на пода и подпря глава с ръце. Не заплака, не закрещя. Изпита облекчение, което се опита да скрие. ...