Къщата беше кацнала върху скалистия хълм до морето и до нея се стигаше трудно. Пътят криволичеше и виеше между парцелите на хората, сборичкали се един друг за повече място.
Беше толкова невзрачна, че чак ти правеше впечатление. Отначало ти се набиват в очите високите и шарени къщи в съседство, а после изведнъж виждаш сивата къщичка и си казваш: "Ама то даже къща имало."
Каменна, горе-долу измазана. Малък, къс покрив. Такива ги правят по тия места.
Къщата беше първа като влизаш, а след нея беше двора, с ограда от събраните камъни от него, и спускащ се под наклон към края на хълма. Имаше няколко маслинени дръвчета и някакви други овошки. Общо взето което се е хванало-хванало. Трудно израстваше нещо на камък. Само борчетата бяха на обратното мнение.
Скалата се спускаше в залива, а той сякаш искаше да се скрие от морето. Дълбок залив, заобграден от скали, в които си беше направила път реката. Така и викаха просто – реката. Хубаво място.
Бабето ходеше из двора. Взе метлата, остави я до мивк ...