Петък вечер.
Тръгваме. Най-после. Сякаш този ден никога нямаше да свърши. Ужасът на петъчните дни – работа (задължително всичката трябва да се свърши точно в петък), багаж, бързане, трафик, задръствания... Цариградско (кошмар)... Горубляне... Червено... жълто... зелено... Още малко... 60... 80... 100... Пълна газ... Край...
Поглеждам в огледалото за обратно виждане... Някак успокояващо бързо градът зад мен се превръща в отдалечаваща се мъгла, размиваща в себе си еднообразието на делниците и лудостта на големия град. Стига. Предстои ни дълъг път. При други обстоятелства три часа щяха да ми се сторят безкрайно много, но сега е друго. Доста отдавна не сме имали възможност да „избягаме” на някое спокойно и отдалечено място, без телефони, без ангажименти, без влудяващата надпревара с времето, което иначе никога не стига. Сега е друго. Два дни само за нас. Отпускам се блажено на седалката и се наслаждавам на мисълта за това. Мрачно е. Пролетта все още не може да вземе надмощие. Над нас са на ...