-Не! Иване, недей!! Господи!!!

Младата жена се строполи на пода, хвана се за глезена и изпищя от болка. Едър, русокос младеж се приближи към нея и вдигна от земята големия чук, който бе хвърлил в крака ѝ. След това я възседна, положи дръжката на чука върху гръкляна на жената и започна да я стиска за гърдите, докато в същото време осуетяваше всеки от опитите ѝ за съпротива.

-Хайде, мамо, знам че ти харесва – отвърна Иван и се усмихна.

Жената гледаше с ужас ту към него, ту към висящите във въздуха крака от отсрещната стая.

-Пусни ме, пусни! – тя опита да го одере с ноктите си, но Иван я удари няколко пъти в стомаха с юмрук, от което въздухът ѝ излезе.

-Жани, ако знаеш колко пъти съм маструбирал за теб, а пък ти смееш да ми се наричаш майка. Майка ми умря, тъпа курво, а ти си достатъчно хубава, за да разпалиш младежкото ми въображение.

Докато Жанета все още се мъчеше да си поеме въздух, Иван извади пирон от джоба на панталона си, прикова дясната ѝ ръка към паркета и с един удар заби пирона в дървото през дланта ѝ. Жанета изпищя от убийствената болка, но още преди да успее да се съвземе, същата участ сполетя и другата ѝ ръка.

-НЕ! ГОСПОДИ! – Жанета плачеше от болка, ужас и отчаяние.

-Сега, мамо – и Иван събу полата, а след това и бельото ѝ - ще получиш онова, с което винаги си се нагаждала, но не винаги си използвала правилно.

-Моля те... моля те, пусни ме... БОЛИ!

Под прикованите ѝ ръце започна да тече кръв, която се стичаше върху скъпия паркет.

Иван вдигна блузата ѝ, махна сутиена и прелестните гърди на младата жена се откриха пред него. Той започна да ги гали, да ги смуче и ближе, докато болката пронизваше ръцете на Жанета.

Иван събу своите панталони и боксерките си.

-Виж го и му се наслаждавай, курветино – той хвана втвърдения си член с ръка и го размаха пред лицето ѝ. След това го три известно време между гърдите на жената и накрая се надвеси над нея, разкрачи краката ѝ и с едно рязко движение го вкара между тях.

Жанета се мъчеше да пищи, но той бе запушил устата ѝ с ръка, докато тялото му правеше груби и резки движения върху нейното.

Иван бe хвърлил чука настрани. Младежът пъшкаше от удоволствие, а тя се мъчеше да запищи и да освободи ръцете си, но това ѝ причиняваше нова, неописуема болка. В главата ѝ изникна мисълта за разпънатия на кръст Христос и от това се почувства така, сякаш щеше да обезумее.

На стената до тях имаше часовник, който Жанета виждаше съвсем ясно. Десет минути, петнадесет, двадесет, тридесет, петдесет, час и двадесет, час и половина. Този младеж не спираше и тя с ужас осъзна, че той беше от тези, които свършваха трудно. Кръвта на дланите ѝ отдавна вече се беше съсирила, а това момче продължаваше. Движенията му се редуваха – ту много бързи, ту забавени, за да може да събере сили и отново да продължи с бързите.

Час и четиридесет – Жанета усети, че вагината ѝ започваше да се протърква и болката от това се добави към тази от счупения глезен и забитите в ръцете пирони.

Двадесет минути след втория час – Иван най-накрая излезе от нея и започна да маструбира над лицето ѝ. След десет минути горещата сперма потече върху затворените ѝ очи. Той се изпразни и върху гърдите ѝ, като размаза семенната течност по тях и върху корема. След това отпусна умореното си тяло над нейното и започна да диша тежко. Тя усещаше дъха му, паралелно с миризмата и вкуса на сперма по лицето си.

-Е, Жанета, обичаш ли ме вече? Не ми отговаряй, защото, знам че е така.

Тя отвори очи – лицето му, стоящо на десетина сантиметра от нейното, започна се размива пред погледа ѝ, както и всичко останало. Болката и сексът я бяха изцедили умствено и физически. Иван най-накрая се отдръпна от нея, стана, обу гащите, панталона си и отиде до чекмеджетата. Върна се с един кухненски нож в ръка. Жанета отново изтръпна и опита да запищи, на гласът ѝ беше прегракнал от опитите да пищи под дланта на младежа.

Иван се приближи, но вместо да я нарани с кухненския нож, само разряза ръкавите на палтото ѝ и го махна. След това блузата, докато Жанета не остана чисто гола, все още прикована с пирони в дланите за пода. Иван прибра ножа, след това излезе от кухнята и след няколко минути се върна с кофа гореща вода.

-Не! НЕ! – Жанета отново опита да запищи и да се измъкне, но това ѝ причини допълнителна болка. Горещата вода от кофата се изля върху нея, като водопад. Водата навлезе в раните на ръцете ѝ, тази на глезена и дори в разраненото влагалище.

Жанета се почувства като в Ада.

-Защо?! – изхлипа тя. – Защо ми го причиняваш? Никога не съм те мразила!

Иван клекна до нея.

-Не разбираш ли, че не става въпрос за омраза? Става въпрос за превъзпитание.

-О, Господи!

-Баща ми не се научи и погледни как свърши, но ти все още имаш шанс. Не го пропилявай.

Жанета не отвърна нищо, само продължи да плаче. Раните от горещата вода я боляха адски. Всичко което искаше бе просто да се махне от тук или да умре.

-Болката измива гнилоча от душата ти, както горещата вода – спермата. Сега отговори ми – какви качества притежаваш?

-Убий ме, моля те, просто ме убий!

-А какви природни дадености използваш? – продължи Иван, сякаш не чул молбите ѝ.

 -Виждаш ли, Жани, човекът е сложна комбинация от природни дадености и характерни заложби. Въпросът е, на кои ще се подаде, защото едните са нетрайни и се похабяват, докато другите го следват до живот и дори се усъвършенстват.

-Какво искаш от мен, какво?!

-Да преосмислиш ценностите си. 

Жанета се надигна, доколкото ѝ позволяваха болката и пироните.

-Виж, аз обичах баща ти, психопатче такова! Ако мислиш, че единствено заради парите бях с него...

-Не единствено, но по-точно – заради факта, че ги притежава.

-Не, идиот! Ти не разбираш, нищо не разбираш! Ти си просто един психично-болен чекиджия!

-Който разбира, че е лесно да се оставяш на даденостите си, когато нямаш такава цел в живата, заради която ще е нужно да използваш своите заложби.

-Майната ти! – изкрещя Жанета и заплака.

   -Всичко, което целите вие – бездушните хора, някои от които  във формата на красиви жени, е да потъвате в една духовна празнота, в която повличате дори партньора си, за когото се вкопчвате като паразити. Дълго време се чудих, но накрая разбрах. Баща ми щеше да го застигне много по-лоша съдба от тази, която го сполетя. Представи си комбинация от фактори: бездушен човек – жена – красота. Може да е това, може хиляди други, но формулата е една и съща. За теб тази е конкретна. Ти изсмукваше душата на партньора си, защото нещо липсва в твоята собствена.  

Жанета се загледа в тавана, в часовника, а най-накрая и в Иван и изкрещя:

-Аз да съм без душа?! На мен да ми липсва?! ТИ МЕ ПРИКОВА С ПИРОНИ КЪМ ПОДА И МЕ ИЗНАСИЛИ, ОЛИГОФРЕНЧЕ ТАКОВА!!! ТИ УБИ СОБСТВЕНИЯ СИ БАЩА, А КАЗВАШ, ЧЕ АЗ СЪМ МУ ИЗСМУКВАЛА ДУШАТА! НЕ, НА ТЕБ НЕЩО ТИ ЛИПСВА, ОТКАЧАЛКА ТАКАВА! БОЛЕН ПСИХОПАТ!

Жанета затвори очи и простена:

-Господи, защо ми се случва това?!

След това заплака отново.

    -Защото няма Господ и защото си го причини сама. Имаш качества, но се отдаде на даденостите си. Затова се срещна с баща ми, затова попадна тук.

-Боли ме! Боли, чуваш ли?!

-И виждам. Така трябва.

    -Как можех да предвидя срещата с баща ти, как можех да предвидя срещата... с теб?

На последната дума лицето ѝ се изкриви в яростна гримаса.

Иван не отвърна, а вместо това се изправи и отново излезе от кухнята. След това се върна, носейки огледало на колела. Наклони го, сложи го пред тялото на Жанета и каза:

-Виж, това си ти – човек, който превръща красивата си външност в порок. Не е важно, че си жена. Не е важно, дали си и мъж. Това което казвам, важи за всички. Осъзнай качествата си, приеми даденостите си и ще бъдеш щастлива.

Жанета гледаше отражението си – голото ѝ тяло киснеше в блудкава локва от вода, кръв и сперма, кожата все още червенееше от горещината, изсипала се върху нея, а ръцете ѝ бяха приковани към дървения под, като тези на Иисус Христос на кръста.

В този момент Жанета си спомни за всички мъже, които бе прелъстявала с това тяло за свои цели. Бе спала със всякакви мъже – млади, красиви и енергични, стари, грозни и отблъскващи и те не я интересуваха толкова, колко целите, които си беше поставила. Можеха да бъдат различни, но тя избра именно тях А те всички се свеждаха до едно – личната изгода. Това искаше тя и бащата на Иван бе последният човек, който можеше да ѝ осигури най-голямата лична изгода.

При тези мисли я заболя повече, дори и от пироните.

Но Иван разруши всички прегради в нея, докато не ѝ останаха единствено най-съкровените желания и тя се позна. Позна се такава, каквато беше, независимо дали искаше или не. Независимо дали го приемаше или не.

-Ти искаш да бъдеш такава, но дали го приемаш? – каза, сякаш прочел мислите ѝ, Иван.  

Тя продължаваше да гледа отражението си. Изведнъж напрегна мускулите си. Болката стана още по ужасяваща. Беше прикована много здраво от гвоздеите, но този път не се отказа. Тя искаше да бъде такава, но приемаше ли се, приемаше ли се...?!

Жанета започна да крещи, болката в дланите ѝ беше неописуема. Гвоздеите трябваше да останат само в едно от двете места – дървеният паркет или дланите ѝ. Бе прелъстявала толкова много мъже за лична изгода – стари и млади, красиви и отблъскващи. Те ѝ осигуряваха доволно съществуване и власт. Те имаха власт, а тя – власт над тях, значи тяхната власт беше и нейна власт. И всичко заради това тяло, което сега се виждаше в огледалото и се гърчеше от агония.

Болката нарастваше, но и ръцете се отделяха от пода. Тя крещеше, а Иван я наблюдаваше безучастно. Часовникът скоро щеше да показва три часът, а обесеният баща на Иван все още висеше в хола. Под люлеещите му се крака лежаха дървени кокили.

Жанета изкрещя за последно, но писъкът оглуши цялата къща и вероятно щеше да се чуе надалеч. Ако тя имаше късмет, може би щяха да дойдат и хора.

Тя се изправи.

Но пироните не бяха в ръцете ѝ. Все още окървавени стърчаха от пода, като главите им бяха минали през всичките ѝ тъкани. Жанета държеше ръцете пред гърдите си и плачеше. Може би никога нямаше да може да използва ръцете си по същия начин, нито щеше да е толкова красива, защото раните от гвоздеите щяха да оставят трайни белези на ръцете ѝ, а също и на... душата ѝ.

Тя вдигна глава, за да види Иван, но той неусетно беше изчезнал. След това Жанета чу гласове и не след дълго в къщата влетяха хора. Тя погледна към тях, но замреженият ѝ от сълзи поглед и замъгленото от усилия и болка съзнание едва ѝ позволиха да различи, че това бяха двама мъже и една жена. Бе сигурна обаче, че гледката ги прикова на едно място и един каза:

-Линейка, бързо викайте линейка! Намерете ненормалника!

След това Жанета изпадна в несвяст и се строполи на пода.

                                      К Р А Й