ТРЕТО ПИСМО

Преди време, мисля че беше зимата, прочетох следната история за смъртта на един българин в големите ни ежедневници: Човекът бил към четиридесетте, когато го съкратили от работа. Първите месеци се препитавал от милостите на Бюрото по труда. После си продал вещите. След това дошло време да му спрат водата, защото не си я плащал. Не след дълго му отрязали тока, а било зима. И когато се усъмнили, че нещо се е случило в апартамента му, тъй като повече от седмица не го били виждали, повикали полиция. Намерили го мъртъв на леглото – МУМИФИЦИРАН. Лекарският екип установил, че е умрял от глад. И тъй като в него вече е нямало нищо, което да се развали, а е било и студено, се мумифицирал. Когато четох този малък разказ за този малък нещастен случай, се сетих за народната песен “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”. Отрязали му и двете ръце, изболи му очите, съсекли му краката, само защото не давал “Хубава Яна на турска вяра”.

И се питам, приятелю: Къде беше Балканджи Йово от тази трагична българска песен преди това, преди да му избодат очите, преди да му отрежат ръцете, да защити сестра си. Това ли е нашият, българският бунт – да виждаш, че загиваш и да не направиш нищо; да виждаш, че ти вземат сестрата и с огромна сила на духа да гледаш как те унищожават физически, като не ти е минало през ума, че е можело и с оръжие в ръка, когато си имал ръка да тръгнеш срещу похитителя.

Има още една голяма българска песен.

“Кажи, кажи, Хайдут холан, твоята дружина,

ке ти секам, Хайдут холан, твоя хайдут глава.

Ой, сечи, сечи, Билюкбаши,

пуста й останала,

кога ум немала с вас да се разправи”

                              (последният стих от песента)

Тази е може би най-героичната българска песен, в която през съзнанието на лирическия герой е минала мисълта, че е можело много по-рано да се противопостави. Но тогава, когато е минала, вече е било късно. Не разсъждаваме ли и ние, заключени в социалния си и обществен живот по същия начин. Не се ли появява много късно у нас чувството ни за бунт, за свобода. И защо този човек, който е приел смъртта с такова достойнство, без да поиска помощ от никъде, без да се опита да направи достояние страданието си обществен факт, е легнал в леглото си и издъхнал от глад. Срамувал ли се е, отчаян ли е бил. Той нито веднъж не поискал от съседите си храна, нито пък им се е оплаквал. В себе си изпитвам болка за него, за достойната му смърт и за недостойната държава, в която живеем, но, все пак, това ли е съдържанието на думата – достойнство.

13. 06. 2003 г.

Сашо

 ЧЕТВЪРТО ПИСМО

Ти знаеш ли откъде познавам големия музикант Теодосий Спасов? От телевизията? Не. От Миновото кафене. Сега ще ти разкажа.

Бях си кацнал аз на жицата над Стария Добрич, дето никога не я е имало, видях надписа над вратата на Митака и влязох в работилничката му. “ДЪРВОСТРУГАР” пишеше, та си рекох да видя какво стърже това момче… Мъка, вика ми, стържа, та от мъката да направя любов. Ето, виж сега това дърво. Дърво – като дърво. Обаче, то след време ще стане изразител на човешката душа, както се казва. Чуеш, че някой на около четирсет години умрял от глад, видиш някой от връстниците ти да рови в контейнерите да намери коричка хляб, а до него паркира едно чисто ново Бе Ем Ве. От Бе Ем Ве-то слиза момче на около 20 години, вятърът пъха в устата му миризмата на човешки изпражнения, онзи бързо се връща и премества лъскавата си лимузина на достатъчно разстояние от контейнера. Пак слиза. С него слиза и едно фино момиче, като дъщеря на Афродита, но с поглед на усойница, и тръгват като руски войници на парад пред Червения площад. Стъпките си те не ги чуват, но аз ги чувам. Чувам и псувните на моя връстник. Черни лястовици идват и кацат на оная жица, дето никога не я е имало. Аз изваждам лъка от куфара на душата си и го спускам по нея. Събирам отронилите се звуци в пробитата торба на сърцето си и после сядам на сянка под дървото, което чака да му подаря глътка живот.

Кога преуспяха тези хора в живота си толкова, че да не могат да виждат страданието около себе си?

Кога се предаде моят връстник толкова, че да търси живот в контейнерите за боклук?

И кой е виновен?

Тези ли, дето лакомо ръфат от баницата на властта, или тези, които им я омесиха?

Слушах, слушах и се натъжих. Погледнах към жицата. Черните лястовици ги нямаше. Бяха хукнали да разкажат на целия свят тази черна болка. Бях останал сам.

По едно време долетя една бяла лястовица и кацна до мен. Ама досущ бяла. Бели лястовици, приятелю, има само в Добруджа. В моя край, горе в планината, няма такива жици. И бели лястовици там няма. Бели мечки, бели вълци – има. Има и бели змейове. От устните им не извира огън, за да изгаря, а мека и топла светлина, която прави душата ангелска и лекува човешката злоба. Разболееш ли се от злоба и завист – иди там, приятелю, влез в оная пещера, дето живеят, и която никога не я е имало, и ще оздравееш.

Но затова – друг път ще си говорим.

Та дойде бялата лястовица, кацна първо на твоята прословута жица, после сви гнездо в душата на Митко, дървостругаря, отгледа бели пиленца, които накацаха на дървото и то оживя. Видя го Орфей, извика на Теодосий и му го даде. Той го взе, погледна, погледна през рошавите листа на буковете в Стария Добрич и видя синьото Добруджанско небе.

И птиците на песента – литнаха в небето.

Небето на целия свят, а после в небето на цялата вселена.

Връстникът ми също ги чу. Излезе от контейнера и се усмихна.

Онзи с Бе Ем Ве-то, обаче не чу, не чу и момичето с него, вълшебните звуци се удариха в ламариненните им лъскави сърца и избягаха.

Литнаха при управниците. Но те не ги разбраха и ги изгониха.

Бог видя и чу, и заплака.

Пороят отнесе управниците, а клошарят оцеля в контейнера си, както Ной във ковчега си.

14. 06. 2003 г.

Ачо