Търсех те цял живот. Плавах по реки от моите сълзи, гребях из своята печал и те съзирах в далечината да изчезваш нежна в крайбрежната мъгла. Бродех по върхове, издигнати от моята скръб и виждах отражението ти в светлината на звездите, на които ти придаваше блясък. Слизах надолу покрусен, завивайки се плътно в моята съдба, залитащ от студ. Преминах през неописуеми трагедии и безмерно щастие, приятелства и обич, религии и войни, преминах сам през нощта и деня, но нивга не ме сполетя сгода да те зърна близка и истинска. Вечерите изплакаха очите ми, лягах рано с ръка на Луната на чело да ме милва с майчин трепет. Самичък се гушех до своята жал, в треска на безсъзнателност горях от нея. Из утрините Слънцето ме приюти като баща и извървя до мен мигове на мирова скръб. Намирах твои стъпки у деня и когато се придържах към тях, твоят Бог ги заличаваше, а ти намираше ли мои сочеха различни посоки. Следвах те понякога, други път ти пристъпваше след мен, изпреварвах те и те губех, подминаваше ме и се сливаше с въздуха безплътна. Плачеше нощем, зная, сред звезди и бяла пелена - ридаеше светла и се давеше от глътките на Съдбата. Протягах ръце, от които се стичаха моите сълзи и пред небе от хаос и лед се огеждах за теб, разпръсквах облаците, припадащ от стенанията на душата си, за да намеря своята Любов. Отиваше си със залеза и принудена се криеше зад него, сякаш можеше да премрежи красотата ти, а аз падах на колене пред последните светлини, които сипеше - бездиханен. Бездна, нощта ме обглъщаше с обятията на Смъртта, защото само нейни прегръдки можеха да погълнат и утешат сърцето ми. По колко начини те търсех и по колко начини не те намерих...

Дойдох от Вечността за теб... Идвам с писмата, които ми остави в други небеса, прокудена нейде в този живот ги бе зареяла по лекокрили ангели аз да те открия.

Търсех те сред хората. Предадох нови измерения на любовта, за да те проследя по безмерното им щастие. Думите им бяха пътечки към душите им, а в техните очи ги стелеха при изглед от рани и лелеяни блянове изтъкани. Прелитах по тях въздушен, пренежно повеял, ефирно лъчист. Не късах цветя, не газех цветя, а греех цветя. И те ме допускаха, близо и близо, безгласнообвилен, всемирноизгряващ, за техния дух всецялоотправен. Най сетне на прага облъхвах душите им с огнен разцвет на моите устни безгледно пламтящ. Те трепваха, биваха мои и капки от страх сипваха върху ми. Но аз ги обливах с бисери на пламъци вяра и нивга вече не подириха съмнителен взор. Държах сърцата им в ръцете си, целувах ги ухаещ, на топлина и уюта, късах от своята обич и ги изплитах изначало, но вече без болки, безгневни, живително крехки, изгреяли из моята жар. Дъхах в червено, обвеях дъха си извън духа си, за тях - родени от парчета алена моя душа - издигах ги в ден от прахта на неотколешна бездна на стон, където живота положил ги бе връз небитийна, разяждаща пещ изтерзани... Сред никоя от тях, моя Химера, не блесна лъха ти, аз умирах за всяка от тях, а те се смееха неразбиращи, задъхващи се от щастие. По устните ми тлееше то, по гърдите ми попиваше в искри, но не биваше безвременно и неизбродимо късче от твоя стапящ, преливащ из сърцето ти плам. Но ти не знаеш такава страд - леденеещи и оголени рани, които докосвах с дланите си през тях. Не събирах тази мъка в себе си и се стелех в капки дъжд от ситни сълзици, далече от тях, откарващ в себе си и бледнеещ - техния вопъл, заключен вдън моите вени те биваха освободени. Раних се за тях, моя Химера, търсейки теб. Раних се смъртно за тях, издъхващо нежен и болен, следвайки теб, просторно сълзиста и вееща воала на тънки коси, плискаща хладка роса открай примигнали звездни очи, безусловно утешителна, на своята гръд полегнал и издишал моят всемир...

Аз идвам от Безкрая, за да те обичам... Държа рози, кървящи и живи, червени, диханни през моята кръв, които изпусна по предверие на някога нашето ложе, в предмостие на Светлината...

Откъм ничии устни не вкусих твоите устни, откъм ничия сласт не впих от твоята страст. Търсех те из мисли и души на прозирни ангели, високо из извъннебесни светове и дълбоко в дебрите на моминска милеена обич - блестееща. Говорих им с векторен глас, дърпайки евтин веларий за неведоми чувства, по - обятни от местните морета, по - необятни от тукашните висини. Но никоя жена не бе познала такава любов отвън моите ласки, отсам вехти звезди. Някои бяха я стискали в сън у тежка прегръдка и пилееха жални ръце пред мен да я обгърнат наяве. Ала не знаеха, трепкащи и жадни, връх мойта душа как да живеят из нея и немееха, ослепяващо изпепелени. Други не смееха да ме гледат и видят - ехтящолюбвилен, кънтящоискрящ и топлинен в безвремие на струи от плач и лелейна нежност, топяща ги от невярващи очи до малко туптящо сърце - те се разбягваха ледни на нощни безлунни снопове. Рисувах с думи картини, които думи не знаеха, че биха изрекли. Обгарях с реч и омая на вдъхана и надеждна Истина пред тях - тепла и лекопадаща; те седяха под нея, притворени в усмивки ме гледаха сърцебиещи - те ми подаваха себе си, горяха за мен диво и безвъзмездно. Не сетиха моята болест у шепите си, погълнали целия ден о феерийни очи на параден поток по фойерверки и дантелени слънца, те смучеха бясно изсъхнала гръд и изсмучиха вийнала, редееща у мене душа. ... Моя, любов, нежноскрежинна, незримосветлинна и светлолееща, спасение мое и брод на лейнала се дъга, над тежка въздишка ридаеща сама. Изградих Ада от страдания по теб в средата на прободено сърце, забодено над глъбини горчива напаст, где се лея, къпя в своите сълзи. Издигнах Рая от спомени към теб, окичих го с нашите мечти. Там, от тленна прах ний родихме Любовта - от Истина и Красота...