Самота! Болка! Срам! Грях! Страх! Всички те ме преследват. Доближават се с тихи стъпки, едвам чути. Но аз ги виждам и се опитвам да избягам от тях. Единствената ми надежда се намира в шкафа до леглото. Поглеждам часовника, два през нощта е. Минали са само пет часа, откакто прибягнах до тях - хапчетата, малки и бели... Чувствам ръката си по-голяма, а те са толкова малки. Слагам в дланта си още няколко и ги гълтам. Не взимам вода. Мога и така. Затварям шкафа и отново си лягам. Чакам тези отрицателни емоции да избледнеят, да изчезнат и да се появи онова чувство на екстаз , на радост, на жизненост. Решавам да изляза. Изведнъж изпитах силна нужда да изпия нещо.
Взех си бира и си сложих слушалките. Прекалено тихо беше. Исках шум и силна музика, да чуя смях, да придръпа болката от поредното разочарование - а именно, това бях аз. Докато гледах минувачите, ми се прииска да запаля цигара, но не такава обикновена, а онази, която те кара да се смееш. За моя радост имах в джоба на якето. Извадих я ...