За първи път чух за Наката от един комшия. Мераклия е Евгени Крушков и не обича половинчатите неща. Затова, когато се налага, разчита на най-добрите. Именно заради този му адет стана дума за Наката. Бил най-добрият касапин в района. Познавал животните. Щом ги видел, можел да прецени възрастта им. Почти си говорел с тях. И, естествено беше, щом ми се наложи да заколя няколко животни, да се обърна към него. Обадих се на Евгени, да го попитам как да открия касапина и той ме упъти така:

- Отиваш до магазина на центъра. Отдясно на него има нещо като гараж, а пред него все има няколко души да пият. Там ще го намериш. Тръгнах привечер към шест часа и след няколко минути се озовах пред импровизираната пивница. Спрях колата и понечих да сляза, когато видимо пиян мъж извика: 

- Кво, бе? 

Казах, че търся Наката, а онзи се обърна, все едно не ме е чул, и се отдалечи. Друг, обаче, ми каза, че Наката си е "жабнал" добре и се е прибрал. Обясни ми къде живее и аз поех натам. Пред къщата му, неизмазана постройка от средата на миналия век, се замислих сериозно дали искам да се срещна със "жабналия" обитател на дома и реших, че ще е по-добре да отложа срещата ни за следващия ден. Прибрах се, а на сутринта отидох по-раничко, за да мога да го хвана трезвен. И макар да беше ранна сутрин отпред, пред кръчмето, имаше седем-осем човека, които отпиваха безцветна течност от пластмасови прозрачни чаши, а наоколо се носеше аромата на спирт. Към колата се приближи видимо пиян мъж с брада и ме погледна очаквателно:

- Търся Наката - казах аз.

- Е?

- Трябва ми за една работа.

- Е, де?

- Тука ли е? - продължих да упорствам.

- Казвай, де. 

И тогава ми "светна", че пред мен е самият той. Най-добрият колач в района, макар да нямаше вид на човек, комуто може да се довериш. Огромният месест нос, няколкомесечната брада, спуканите капиляри и блуждаещият поглед можеха да ми вдъхнат всичко, най-вече алкохолни пари, но не и доверие. Въпреки това казах за какво съм дошъл:

- Купих едни кози и трябва да се заколят. За утре сутрин ще можеш ли?

- Ела и ме вземи утре в девет. По-рано е студено.

След което се обърна и влезе в помещението, а мен ме остави смаян. Няколко минути по-късно осъзнах, че разговорът ни е приключил, запалих колата и поех към вкъщи. Пътьом звъннах на комшията и го попитах:

- Евгени, тоя твой прословут касапин ми се стори много несериозен. И пиян. Каза ми да ида да го взема в девет. Сигурен ли си, че ще свърши работа?

Евгени Крушков се засмя.

- Не се притеснявай, повярвай ми, ще видиш, че ще бъде точен и ще те чака прав отпред. 

На следващия ден тръгнах няколко минути по-рано и девет без десет бях пред пивницата. Отпред имаше някакъв мъж и му подвикнах, че търся Наката. Той се приближи и отвори вратата.

- Ааа, ти ли си? - попита ме той. - Сега си с друга кола.

Беше прав, бях взел колата на жената, че ми беше под ръка. Едвам го познах. Обръснат и с горе-долу свеж поглед. Под брадата лицето му си оставаше същото. Отидохме вкъщи и той започна да работи, като подхвърляше по някоя дума. Боравеше с ножовете така, като че да е хирург. Сякаш никога не е близвал алкохол, а ръцете му едни спокойни, без ни най-малко да трепнат. Като свършихме работата, дойде време да седнем на масата и да изпием по една ракия по стар български обичай. Редно е, след като се приключи с клането на животни, колачът да бъде почерпен. Налях му чашата и го попитах какво иска за разредител.

- Вода. Ракията се пие само с вода. - каза ми той.

След първата чаша устата му се развърза и започна да разказва:

- Работил съм цял живот в кланицата в Искрец. Зареждахме цяла Европа. За нашия пазар почти нищо не оставаше. Имахме хитри управници. Навън изнасяха хубавото месо, а тук вкарваха боклуци. Ей това ядеме цял живот - продължаваше да нарежда Наката. Сипах му втора чаша и се опитах да отгатна на колко години е. Лицето му изглеждаше толкова подпухнало и без бръчки, че спокойно можеше да е както на 45, така и на 75.

- Това не можеш ме накара да го ям - пренебрежително бутна салама с вилицата си.

- Нака, това е най-хубавият салам на пазара. Цената му е като на луканката - казах аз.

- Хм - изсумтя касапинът и с такова недоверие лапна едно парче, все едно с отрова го бях поръсил. Сдъвка го и нищо не каза, но повече не си и взе. Повече наблегна на ракията и кашкавала. Дали защо бе по-мек или пък му се стори по-истински, не знам!

- На колко години си? - попитах го аз?

-На 67. - гласът му вече беше одрезгавял. - Мене цяла България ме познава. В казармата влязох на "Четвърти километър", а се уволних в Горна баня. Все пиян ходех на пост. Виж, ако питаше некой за Янаки, никой не ме знаеше, но ако кажеха пиянката от Гапо, всеки ще ти каже кой съм. Веднъж отидох командировка в едно поделение. Там имаше един Георгиев, който ме попита как се казвам... И продължи да разказва за някакъв генерал, а думите му ставаха все по-неразбираеми. По някое време разговорът загуби всякакъв смисъл и му предложих да го закарам. По пътя към тях все се чудех какво ли е това Гапо, но едва ли щеше да ми отговори смислено. Беше потънал в пиянски унес, но пред къщата си се оживи. Както се полага, го попитах какво да го почерпя за услугата, а той ме погледна и тихо каза:

- Нищо няма да ме черпиш. Ако сега дойдеш да пиеш с мен, аз ще те черпя. Завърза се кратък спор, в който аз взех превес и в крайна сметка в ръката му се озоваха няколко банкноти. Дори не ги погледна, а аз го попитах:

- Стигат ли?

Взря поглед в мен и, може само така да ми се е сторило, но очите му изглеждаха страшно бистри, и каза:

- На лакомия никога няма да му стигнат. За мен са добре.

След това се обърна, гушна вързопчето с ножовете и се отдалечи. Така приключи срещата ми с Наката-пиянката от Гапо. Каквото и да значи това. Някоя сутрин, по-рано, минавайки през село Искрец, ще спра пред онова подобие на кръчме с гаражни врати и ще го попитам какво е Гапо.