Вече седеше на кревата. Малко разнообразие – досега лежеше. После щеше да отиде до тоалетната – и те ти половината ден заминал.
А телевизорът си работеше. Нещо пееха май там… Или танцуваха… А може и да говореха…
Просто не му се поглеждаше към екрана. Все същото.
Да беше някой ненормалник в студиото – отдавна да му е втръснало и да е почнал молитви към Архангел Михаил. Ама не - нему животът не омръзваше. Хубаво беше – лежиш си, после хапваш, телевизорът те слуша… Поискаш – пускаш, поискаш – спираш.
Де ще иде… Ще изпълнява, я…
Както беше едно време…
Макар че и тогава се намираха разни… Абе, несериозни хора, дето му разваляха плановете. Да речем – иска му се жена му да направи патладжан по нейна си рецепта. Отбива се в магазина, а там – патладжани много, но все едни… Очукани, смачкани, нацепени… За добитъка не стават…
Или – комшиите. Искаше му се да са удобни, тоест… Удобни! Пък то се заселили едни – сами търсят удобни комшии…
Или децата. Роди му се дъщеря. Хубаво – ще има кой да го гледа ...