Дали беше цветът на очите ти, в които мога да се взирам безкрайно. Или беше цветът на косата ти, който е като пламъка, горящ в погледа ти. А може би беше гласът ти, който кара всяка част от мен да потъва в безкрайността щом го чуя. Така и не разбрах кое ме плени така силно и безвъзвратно, но знам, че то скоро няма да ме пусне от силната си хватка, в която ме е парализирало. Всеки опит да се отскубна завършва с провал и аз оставам прикована като с окови за теб. А времето спокойно следва своя път, теглейки ме като роб, без нито за миг да ме отдалечи от теб.
Следите, които оставям след себе си избледняват, но скоро отново минавам там където съм ги оставила, връщайки се където не трябва, в измамните ти прегръдки. Прегръдки към които ти сам ме водиш, знаейки че не мога да устоя на изкушението да бъда с теб. Страстта в мен ме води сляпо, а ти просто стоиш с отворени обятия, викайки ме, за да задоволя желанието ти.
За теб всяка нощ, прекарана с мен не е била нищо повече от забавление, а лъжите, които изричаше, не бяха нищо друго освен примамка, с която да ме задържиш, за да ме имаш, когато поискаш. Но за мен всяка една нощ беше нещо много повече от плътско изживяване. Беше като сбъдната мечта, да усещам ръцете ти как обгръщат тялото ми, как пръстите ти нежно галят ръката ми или са се вплели в моите като едно цяло. Да положа глава върху гърдите ти, заслушана в ритъма на сърцето ти, да се взирам в лицето ти, изучавайки всяка емоция, която то издава. Да слушам смеха ти и да виждам усмивката ти, които ме карат да се усмихвам всеки път като малко дете. Да вдишвам аромата на парфюма ти, който щом доловя автоматично кара сърцето ми да забие още по-силно и ме опиянява. А споменът за целувките ти е най-ярък, най-заслепителен от всичко събрано накуп. Усещането как устните ти се движат заедно с моите и спират всяка дума, която съм искала да изрека, но не съм намерила сили да го направя. Тези изпепеляващи и сладки целувки, с които се приближавах все повече и повече към пропастта към която ме буташе, докато в един момент не стигнах ръба и не скочих сама в нея. Пропаст толкова дълбока, че не знам дали някога ще мога да изляза от нея. Пропаст изпълнена единствено с тъмнина, в която сме скрити ти и аз.
Знам, че не изпитваш нищо освен привличане и че никога няма да получа това, което истински желая, любовта ти. Но дори това не ме спира вече месеци наред да гасна по теб. Така и не срещнах в теб поне малко уважение към мен, но разбрах какво е да си използван и захвърлен като вещ. Така се чувствам и сега омърсена и употребена, но отново желая да съм в прегръдките ти, отново копнея за това което е грешно и болезнено. След всяка нощ прекарана с теб следват безброй дни, изпълнени с отчаяние и болка, потопени в сълзи и нестихващи емоции, измъчвани от блажени, но отминали спомени. Дни, превръщащи се в един безкраен месец. Но отмине ли този месец ти отново се появяваш на вратата ми, отново спомняйки си за мен след като си ме забравил толкова време, за да ме прелъстиш и да ме имаш. А аз като глупачка за пореден път се оплитам в изкусно изплетената ти паяжина и се поддавам. И колелото отново се завърта – трепет – вълнение – радост – наслада – самота – болка – гняв – тъга – до следващия път. Този кръговрат няма край, а аз просто седя и го следвам, следвам и теб.
Винаги си в мислите ми, лягам с образа ти, сънувам те, а ставайки ти си първото нещо, което изниква в съзнанието ми. Живея денонощно с мисълта за теб, която бавно ме убива, докато ти безучастно седиш и гледаш как се разпадам. Но това не те притеснява, защото рано или късно ще ти омръзна и ще си намериш друга, а аз ще съм била просто поредната. За мен ти никога няма да бъдеш поредният, ще си първият и ще си останеш такъв до края на живота ми, първият но не и последният. Но докато настъпи този момент, в който ще се освободя от теб и ще продължа живота си, винаги ще съм твоя.
Дали ще е цветът на очите ти или на косата ти, дали ще е усмивката или гласът ти или нещо друго, няма значение, защото то ще ме кара да идвам все при теб, за да изпитам дори за кратко сладостта, с която ме даряваш колкото и после да боли от нея.
© Любомира Стоянова Всички права запазени