Това се случило в едно далечно и необикновено царство, което съществува не само в сънищата ни. Една нощ три феи-орисници се прибирали умълчани. Били изморени, защото този ден много принцеси получили тяхната благословия. Вече искали да отдъхнат и дори не прикривали магичната си форма. Ако някой закъснял минувач ги видел дълго щял да си внушава, че обича единствено жена си. Красотата им била неземна.
– Чувате ли сестрици? Май наблизо проплака бебе. – внезапно спряла Елина. По алените й устни пробягала усмивка.
– О, нееее не мога повече. Капнала съм. Пък и какво ни засяга обикновено човешко дете?! Щом не е със синя кръв не ни интересува. – промърморила с поглед забит в земята Катрина. Дългите й кестеняви коси прикривали намръщеното й лице.
– Да, чух го. Хайде да видим къде е. – подвикнала ентусиазирано Алена. Тя била най- младата от трите и все още кипяла от жизненост.
За тяхна изненада бебето се намирало наблизо, изоставено до един мрачен кладенец. Лицето му било почервеняло от плач и вече издавало само хлипове.
– Миличкото, захвърлено тук като животинче. Ще ти дам скъп дар, за да оцелееш в живота. Бъди най- красивото момченце и нека от очите ти извира светлината на сърцето ти. – прошепнала Елина, целувайки го по челото.
– Яснооо, пак ще се работи. – възнегодувала Катрина, а после отегчено занареждала:
– Нека да пораснеш смел мъж, които да казва винаги и само истината.
– Ти луда ли си? Как можа да му наречеш това?! Ако говори само истината живота му ще се превърне в ад. – извикала възмутена Алена и прошепнала:
– Мило дете, пожелавам ти да притежаваш прекрасната дарба да рисуваш. Нека устните ти никога да не проговорят, но картините ти да разкриват твоите мисли.
Бебето било спряло да плаче и само ги гледало със зачервени очички.
– Браво на теб, направи детето нямо. А мен си тръгнала да упрекваш. – просъскала Катрина. Много мразела да я критикуват.
– Защитих го, а ти си непоправима. – извикала в лицето й Алена. Красивите й сини очи хвърляли смъртоносни мълнии.
Между двете феи – орисници избухнал ожесточен спор, който щял да пробуди всичко живо, но се зазорявало. Вече наистина трябвало да изчезват. В последния момент Елина грабнала бебето и го оставила пред вратата на някаква бедна къща. Направила магичен знак за закрила и спасение с думите : „Нека това бъде твоят дом”.
И наистина така станало. Момчето било открито и отгледано като собствена рожба от бедното семейство. Обградили го с любов, но дълбоко в сърцата си таяли мъка:
– Сине, трябва да откриеш своя път на изцеление. По света живеят различни магични същества. Трябва да се сприятелиш с някое от тях, за да ти помогне да проговориш. Можеш да бъдеш излекуван. – вдъхвала надежда на него и на себе си жената.
– Послушай майка си. Тя е умна. – потупвал го успокояващо съпругът ѝ.
Момчето само кимало в знак на съгласие. В очите му се четял копнеж, но щом започнело да рисува всичко се променяло. Вдъхвайки живот на картините си, забравяло своята орисия.
Изминало време. Колкото повече растяло момчето, толкова по-красиво ставало, а картините му печелели все повече почитатели. Славата му се разнесла и стигнала до ушите на царя. Той решил да извика в двореца младият художник и да види творбите му.
Така и станало . Един ден пред малката къща спряла златна карета и момъка бил отведен при владетеля.
Когато младежът влязъл в залата красотата му предизвикала искрено възхищение и завист. Дамите замлъкнали, а погледите им полепнали по него. По лицата на мъжете се изписали високомерни усмивки. Младият художник изобщо не ги погледнал. Той се взирал единствено в царя и царицата, които седели величествени на троновете си.
Поклонил се учтиво на двамата владетели и зачакал техните заповеди.
– Какъв прекрасен младеж?! Жалко, че не е със знатно потекло. – възкликнала изненадана царицата, а после неволно прехапала устни. Изпаднала в смут да не е предизвикала ревността на съпруга си. Царят обаче не й обърнал внимание, а казал:
– Добре дошъл в моя дворец. Чух, че си талантлив художник. Искам да ми нарисуваш най-красивото нещо, което виждаш в залата. Така сам ще се убедя в твоя талант.
Владетелката до него трепнала. Тя тайно се надявала да бъде нарисувана. Нима имало нещо по-красиво от нея в двореца?!
Момъкът започнал да рисува със замах и страст. Всички присъстващи били само тъмни сенки и фон. На преден план изпъквали слънчевите лъчи проникващи през прозорците. Те се пречупвали в орнаментите, изящните огледала, златните статуи и превръщали залата в нещо магично и приказно.
– Ах, каква красота! извикала спонтанно царицата, но после обидена прехапала устни. Дори и намек нямало за нейното присъствие.
– Чудесна е. Личи си, че притежаваш талант. Твоите очи виждат невидимото. – заявил доволен владетелят.
– От днес нататък си мой гост и се надявам, че мога да разчитам на твоите услуги. – добавил властно. Естествено имал намерение да си поиска величествен портрет.
Скоро художникът бил извикан в покоите на владетеля и започнал да го рисува. Изминало време и картината била готова. Когато царят я видял възкликнал изненадан. Макар че на преден план бил той - смел и горд воин, някъде отзад в сенките се виждал друг мъж с нож в ръка. Злобното лице било на неговият пръв съветник!
Владетелят заповядал веднага да арестуват най-довереният му подчинен и да бъде разпитан. Пребледнял от страх съветникът си признал всичко. Той така и не разбрал кой го е разкрил. Владетелят бил бърз и го пронизал безмилостно с меча си.
– Художнико, ти спаси живота ми. Поискай нещо от мен и аз ще изпълня най- съкровеният ти копнеж. Нарисувай желанието си.
Замислил се момъкът и се сетил за думите на майка си „ открий магично същество, което да те излекува”. Но той повече не желаел да се променя. Можел да говори с картините си, чувствал се истински щастлив. Не го вълнувал пътя на неговото изцеление, а искал да тръгне по свой собствен път.
Владетелят бил поразен от скромността на твореца и го оставил да живее завинаги в замъка. С времето царят се прочул като мъдър и справедлив владетел. Когато се нуждаел от съвет или да чуе истината само поглеждал творбите му и намирал отговорите, които търсел.
Една топла, лятна нощ три прекрасни женски фигури прекрачили прага на покоите на художника. Те били толкова сияйни, че луната засрамена се скрила зад облаците.
– За какво сме тук? Спящият мъж не е подходящ за благословия. Да не говорим, че е прекалено красив за смъртен. – възкликнала изненадана Катрина.
– Момичета, това е изоставеното бебе, което спасихме. Спомняте ли си? Исках да ви покажа резултата от нашата намеса. Сега е прочут царски художник. – гордо заявила Елина. Била толкова развълнувана, сякаш всеки момент ще затанцува.
– Видяхте ли? Добре, че бях аз. Моята благословия го е направила толкова успешен творец. Само смелият човек постига своите мечти. – присвила надменно зелените си очи Катрина. – Глупости. Ако не бях аз щеше да бъде отдавна пребит или убит. Кой обича да чува само истината ? Дарбата му да рисува го спаси. – възроптала пламенно Алена.
По белите ѝ страни избила издайническа руменина. Тя намирала младежа за смущаващо привлекателен.
Катрина тропнала силно със стъклената си обувка , повишавайки глас:
– Как смееш да ме нападаш? Превърна го в ням, а сега и благодарности очакваш...
Между двете феи- орисници отново избухнал старият спор. Елина се намесила в опит да ги помири, но било късно. Младият художник се бил събудил, гледайки ги прехласнат.
– Престанете ! Той ни вижда! – изкрещяла Елина. Въпреки изписаният ужас на лицето й тя била най- очарователното създание.
– Не се плашете, момичета. Не може да ни издаде и знаете защо... – прозвучал успокоително гласът на Алена. След това загадъчно му кимнала за сбогом. Дълбоко в себе си се чудела дали някой ден да не го посети.
– Да, само ще ни нарисува. – просъскала Катрина и последвала изчезващите си сестри.
А младият мъж дълго сънувал хипнотичните им очи.
Впечатлен от красавиците, той създал най-прекрасната картина изобразяваща трите феи-орисници. Никой не повярвал в тяхното съществуване, а предполагали, че са плод на въображението му. Така художникът неволно им се отблагодарил за стореното добро.
© Катя Иванова Всички права запазени