В света съществуват два типа хора. Първите са тези, които предпочитат спокойствието и сигурността. В техния живот няма и капка приключение, правят всичко по правила, като много често забравят за своите мечти и не се стремят към тях. Вторият тип хора са тези, които живеят за мига. Те правят и казват това, което искат - нямат никакви задръжки, защото днес не се повтаря, а утре може и да няма. Те са  и мечтатели и пътешественици. Дават абсолютно всичко за да сбъднат мечтите си, да обиколят Света. Колко може да се различават хората и колко много примери могат да се дадат за тези различия. Много дълго се чудех кой от двата типа е прав. Дали, въобще има прави? А, може би всички грешат? В устрема да намеря отговори на тази дилема, аз реших да погледна в живота на едно момиче, забравило за мечтите си и един мечтател - пътешественик, за който важи фразата: "Няма невъзможни неща!" Всеки от тях е поел по своя път, чувствайки се щастлив, но живеейки с мисълта, че нещо му липсва. Дали ще го открият или не? Дали ще обединят своите позиции или не? Ще разберем като проследим дългия път, който изминават заедно - пътя към мечтите, пътя, където се обединяват началото и безкрая на България!

   Владимира работеше в една от най-престижните български банки. И то не каква да е длъжност, а главен счетоводител. Отраснала в малкото добруджанско селце - Балканци, тя винаги се стремеше към спокойният и сигурен живот, какъвто и живееше в София. Рядко си ходеше в родния дом, защото отчасти се бе срамувала, че е отраснала в село, а не в голям град. Човек би казал, че Владимира има всичко - хубава работа, хубав апартамент, спокоен и сигурен живот. "Какво повече да искам от живота" - казваше тя с усмивка. И макар, привидно да изглеждаше щастлива, очите й винаги бяха натъжени. Тя чувстваше, че нещо и липсва, а именно - родното село. Странно, тя никога не си бе и помисляла, че ще и липсва, но това бе факт. Спомените за житните класи, за златната земя, за вечното лято, за слънчева Добруджа, се завръщаха и завръщаха. А какво по - хубаво и същевременно по-лошо, имаше от спомените. Да, навяват хубави мигове, но и носят болка за изминалите мигове, които не можем да върнем. И така, тя вечер, потънала в самота, разглеждаше снимки от детството си и сълзите се стичаха по бялото й лице. Една сълза за златното добруджанско поле, в което като малка, бе бягала с часове наред. Една сълза за мечтата й - да е като вятъра свободна, като слънцето щастлива и като морето завладяваща. - "Но какво стана с моите мечти? Къде отидоха те? Защо предпочетох този живот?" - си мислеше тя. И така всеки ден, докато през една дъждовна вечер, Владимира реши да се завърне на Балканци, с надеждата да спре да чувства самота и да потърси изгубените си мечти.

        Изминаха два часа, откакто тя бе тръгнала от София  за родното си село. Вече бе стигнала половината на пътя, когато някой я стопира. По принцип, тя не качваше стопаджии, защото за нея бяха "социално пропаднали хора", но днес тя реши да стори нещо добро, като качи този човек.

- Добър ден, за къде сте? - попита Владимира.

- За Добруджа, ще ме качите ли? - каза странстващият пътешественик.

- Да, разбира се, заповядайте. Аз съм Владимира.

- Благодаря ви, Владимира. Аз съм Чарли. Приятно ми е да се запознаем! - каза Чарли като се качи в колата и двамата потеглиха по пътя... ...

        Изминаха двадесет минути, а двамата спътници все още не си бяха продумали. Всеки чувстваше притеснение, но Владимира не издържа повече и го заговори.

- Е, откъде идвате? - попита тя.

- Трудно е да се каже - отговори Чарли - вече, аз самият не знам откъде идвам. Цял живот прекарах в следване на мечтите ми и забравих вече откъде идвам. Всъщност -продължи той - за мен винаги е било по-важно "къде отиваш", а не "откъде идваш". Ами ти?

- Аз ли? По принцип съм от Балканци, но вече живея в София, където съм главен счетоводител. - за пореден път  тя прикри колко и липса родното селце.

- Това е страхотно! Сигурно, това е било детското ти желание.

- Ооо, не! - възкликна младата жена - Аз отдавна съм изоставила детските си мечти.

- Ами мечтите ти, какво стана с тях? Не ги ли следваш? - попита зачудено заклетият мечтател.

- Аз следвам принципа на Буда - гордо каза тя - "Не живей в миналото, не мечтай в бъдещето, концентрирай се върху настоящия момент!"

- "Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите!" - с усмивка й отвърна той.

- Уау! Впечатлена съм, за човек, който много е пътувал, не очаквах да знаеш това - отговори тя като опита да прикрие ядът си. Никой досега не бе и казвал нещо толкова просто, но и да я накара да се замисли за своят живот. Но Чарли успя : Да не би да ви засегнах нещо ? - попита я той, с усмивка

Естествено, Владимира отвърна, че не въпреки, че егото й  беше наранено. Чарли нацелил болното място на Владимира, тя не можа да се стърпи и като малко дете искаше да му го върне :

- Хубаво е да пътуваш и да следваш мечтите си, но тогава не можеш да създадеш семейство, да си намериш престижна работа, да си осигуриш живота.

Чарли усетил намеренията на Владимира се засмя и каза, че за всичко си има точно определено време. Семейството и работата, и "осигуряването" можели да почакат, защото ако не следваш своите мечти ти не живееш истински. Владимира разбра, че колкото и да се опитва да му противоречи, той е прав и точно това и липсваше в живота. Тя вече не знаеше коя е и какво иска. Не знаеше на къде да поеме - дали по неизвестния път на мечтите или да продължи по стария, но сигурен път. Чувството за малоценност, което беше чувствала като дете отново се появи в съзнанинието й и очите и се насълзиха. Тя имаше трудно детство или поне за нея беше такова. На пръв поглед - родителите я обичаха, беше добра ученичка, беше добра и затова я и обичаха всички или тя поне си мислеше така. Беше доста наивна, от което и много страдаше, но най-голямото и страдание беше чувството за малоценност. Малоценността и ниското й самочувствие бяха причините тя да се откаже от своите мечти. Тя винаги си мислеше, че не става за нищо и от нея няма да стане човек, въпреки многобройните си награди. Но сега тя беше срещнала човек, който бе сбъднал нейната мечта, който има начина на живот, който тя искаше и точно това я натъжи. Изведнъж колата спря. И двамата се спогледаха, а след това излязоха и отвориха капака, но на колата и нямаше нищо. Бензин също имаше.

- Е...-каза Чарли - изглежда съдбата е искала да спрем тука, може би за да открием нещо.

- А съдбата точно в този пущинак ли намери да ни спре?! - отвърна ядосано Владимира.

- Но защо? - отвърна Чарли отново с чаровна усмивка - Погледни луната и звездите, чуй вятъра, не е ли прекрасно!?

- Да, прав си - най-накрая се съгласи тя - Тука е... тука е толкова спокойно, красиво, все едно сме в Рая.

Странно беше за младата жена. "Как така ще спре колата, без да и има нищо" - тази мисъл не и даваше мира. Тя беше от този тип хора, които винаги трябваше да получават причина, да знаят защо и не се успокояваха докато не намерят отговор. През това време Чарли беше изчезнал, а след това се върна с дръвца:

- Да си запалим огън, че ще е по-приятно. - усмихнато, каза той.

- Да, добре. - отговори Владимира, която още блуждаеше.

Чарли запали огънят и двамата седнаха да се сгреят. Всеки беше загледан, замислен, замечтан. Минаха два часа. Телефоните нямаха обхват, колата не тръгваше, а мълчанието между тях беше толкова голямо, че можеше да се чуе, падането на листа от дърветата.

- Е! - най-накрая Чарли наруши мълчанието - Разкажи ми за живота си?

Владимира започна за разправя, къде е учила, как си намерила работа, как се е издигнала в живота, но внезапно Чарли  я прекъсна:

- Добре, това го разбрах още като се запознахме, на разкажи ми за твоите мечти? - попита той.

- Те са излишно време, а аз нямам такова за губене. - въпреки че отговорът и беше студен, се усети и нотка носталгия, която крещеше: "Искам да мечтая".

Чарли усети това. Той имаше дарбата да разпознава заровените, дълбоко в сърцето, чувства. Може би, някой ще си каже, че е страхотно да усещаш мислите на хората, на за Чарли това беше проклятие. Той виждаше, усещаше, преживяваше с всичките си сетива мислите и болките на хората. Дали бяха физически или душевни болки, той ги чувстваше все едно, че са негови. Това го правеше тъжен, депресиран. Но нещото, което най-много го дразнеше, беше това, че не разбираше хората. Не можеше да проумее, как хората си губят времето и все си казват "има време", а после съжаляват за тези пропилени мигове. Времето, то не тече, то е част от нас, като любовта и раздялата, живота и смъртта. Но, ние хората, живеем  в егоистичен свят и не можем да оценим това, което имаме докато не го изгубим... C'est la vie! Но да изгубиш вяра в мечтите си - това най - много разочароваше младия мъж. За него мечтите бяха живота. Те помагаха на  хората да оцелеят, да излязат от бездната. Той се загледа във Владимира - усещаше мислите, които я мъчеха, усещаше болката й. Гледаше я и си мислеше, че тя не е безнадежден случай и че може да и помогне отново да повярва в красотата на мечтите.

- Владимира, аз усещам твоята болка. Знам, дори да отричаш, че те боли, задето си се отказала. Не казвай нищо - замълчи! Остави ме, да ти помогна.

- Добре. - предаде се Владимира. - Какво да направя?

- Просто затвори очи. Кажи ми какво виждаш?

- Нищо - отговори Владимира. - Само тъмнина!

- Не, не ги отваряй, погледни пак! - насърчаваше я Чарли. - Къде си, сега?

- Чакай, виждам нещо, но е много мъгливо. Чувам... чувам как вълните се разбиват. Аз съм на някакъв бряг, самотен бряг.

- Усещаш ли бриза? Усещаш ли как си играе с косите ти? Чуваш ли чаплите, а гларусите? Виждаш ли как рибите плуват из тяхното водно царство? А сега, отвори очи!

Владимира отвори очите си и видя, че те с Чарли са на този бряг. Брегът, който тя видя със затворените си очи.

- Но, къде сме? Какво стана? Какво направи, Чарли? - зачуди се момичето.

- Ние ли? Ние се намираме на първата ти мечта. Спомняш ли си, беше на пет години, когато сънува това море, този бряг, това слънце и оттогава ти мечтаеше, да дойдеш тука, въпреки пустота. Нали?

- Да, но ти откъде знаеш това? Никой не знае, за това?

- По-късно ще разбереш. Нека първо да постоим и да съзерцаваме изгрева. Не говори, наслаждавай се! - За миг настъпи мълчание, чуваше се даже плуването на рибките, играта на вятъра с вълните, даже мислите на Владимира и Чарли.

- Е, защо се отказа от мечтите си? - най - накрая Чарли наруши мълчанието.

- Защото... - очите на Владимира бяха пълни със сълзи, тялото и трепереше, сърцето и биеше лудо, тя не можеше да повярва, че най-накрая ще каже на глас всичко, което я беше измъчвало цял живот- ... защото нямах друг избор. Имах много мечти - и малки, и големи, но страхът, че няма да ги изпълня беше решаващият фактор. Той ме накара да ги забравя, да ги заровя дълбоко в моето сърце и просто да правя това което се очакваше от мене - да уча, да работя, да бъда мила, добра и усмихната. Знаеш ли аз осъществих най - голямата си мечта - да отида в Италия. Това... това беше невероятно, нямам думи, с които да опиша какво чувствах. После се сбъдна едно нещо, за което даже не бях мечтала. Е, не беше нищо особено - просто една целувка. Но за мен тя беше цяло вечност и никога не можах да я забравя, даже сега, виждам онова момче, но той е толкова далече. Аз мечтаех, мечтаех за какво ли не - да обиколя света, да намеря истинската любов, да бъда щастлива. Но уви, изпуснах прекалено много мигове, не успях се насладя на времето, на тези минутки, в които трябваше да съм щастлива, в които бях себе си. А после, спрях да мечтая, защото нямах сили вече. Имах чувството, че до каквото се докосна се превръща в пепел. Станах песимистка, намразих тези които казваха, че мечтаейки, ние живеем. Но сега разбирам, че са били прави. Аз спрях да мечтая и изгубих всичко, даже и душата си. И какво ми остана?! - Нищо! Всеки ден аз умирам бавно и мъчително. Сърцето ми плаче, на аз не искам нищо друго, освен да се спася от тази яма. Да стана, да продължа напред, да мечтая, да живея. Всичко да си е както преди, когато вярвах в любовта и в мечтите. Това е моята история... една позната до болка история, може би банална, може би безсмислена, може би само се оплаквам, но ... това е моят живот без мечти, нито любов.

            С изричането на това признание, Владимира внезапно се събуди. Отвори очи, огънят гореше, но нямаше следа нито от брегът и морето, нито от Чарли. Огледа се и видя един селянин, който изглеждаше все едно отива на нивата да оре. Тя го спря и го къде е. Старецът и отговори.

- А къде е морето? - попита Владимира.

- Какво море, бълнуваш момиче, тука няма море. - отговори и човекът. - Но има, една скала, за която се носят предания. Сигурно, нея търсиш.

- Скала, къде е тя и какви предания? - попита зачудено Владимира.

- Ей там! Виждаш ли я? За нея се говори, че щом някой човек изгубил надеждата си отива там, да си я върне. Тази скала има магическа сила. Променила е животът на хиляди хора - върнала им е надеждата в красотата на света и мечтите, и тях им връща. Щом поседят там, хората стават по-добри, даже по-красиви. Отиди и ти, че се вижда в очите ти, че имаш голяма мъка на сърцето. Айде, аз тръгвам, че слънцето не чака. Хайде, момиче, със здраве!

            Владимира отиде до скалата и вида един дънер. Седна и се загледа в красивата синева. Тя се замисли, какво стана с нея? Кой беше Чарли? Дали тази скала е наистина има магически сили, както каза старият селянин? Внезапно един глас сякаш и каза, погледни до тебе! Тя погледна и видя, че на земята е написано част от стихотворението на Георги Константинов: "Ти просто си длъжен" :

                                               "... Днес всяка секунда за теб е скъпа.

                                               Години изгуби в безпътна омая...

                                               Ти толкова трудно

                                               излезе на пътя,

                                               че просто си длъжен да стигнеш до края!"

А от другата страна на дънера имаше друг цитат, отново изписан в пръстта: "Живите се борят... и живи са само онези, чието сърце се е отдало на възвишена  мечта..."  Виктор Юго.

Владимира за миг затвори своите очи, а после като ги отвори от цитатите нямаше и спомен. Но това не беше важно, защото тя щеше да ги помни цял живот. Те щяха да бъдат нейноте мото в живота.

            Тя стана и потегли за родния си дом. По пътя мислеше за преживяното. Тя беше чувала, че веднъж в живота на всеки човек, се появява неговият ангел на мечтите, на любовта. Дали това беше Чарли? Може би да, може би не. З съжаление, никой няма да открие отговорът на този въпрос. Но, дали това има значение? Едва ли! Който и да беше Чарли, той и върна надеждите в мечтите, в любовта, в живота. Оттук нататък тя се промени. Какво стана с нея ли?! Ами тя обиколи света, срещна се с онова момче от онази не мечтана целувка. Сега двамата живеят щастливо и не просто мечтаят, а осъществяват мечтите си. През 2007 се ожениха при вълшебната скала, а след това си родиха и дете - момче, което нарекоха Чарли. Но, това не е краят за Владимира, животът започва сега.

            Ами, ние, какво ще правим? Ще се откажем ли от мечтите си? Аз ,не бих, защото  те са винаги чисти, красиви и нужни. Те са моята спасителна лодка от потъващият кораб наречен "ЖИВОТ". Имам още много път да извървя. Имам много да уча, но мечтите те не са нещо, на което човек се учи, той се ражда с тях И въпреки,че аз, че ние хората, сме изправени на кръстопът между мечтаното и задължителното, трябва да помним, че има време за всичко, стига да има желание. Кой знае, може и ние да срещнем нашият Чарли и той да на убеди, че човек е толкова голям, колкото големи са му мечтите! Нищо, не е изгубено завинаги, нали?!