1.

– Ето, заповядай! Върни я когато ти е удобно, ние си имаме още една-крачна.-каза тя, подавайки му помпата за велосипед.

Той я взе и благодари. Двамата не си размениха повече реплики и бавно се насочиха към пътната врата. Камен щеше да ходи на излет с приятели, като един от тях бе решил да измине обратният път до града с колелото си, но и двамата бяха зарязали всичките си принадлежности в квартирата в София, а се налагаше да се понапомпят гумите. Затова и Камен се беше обадил на съпруга ѝ за да му заеме  своята помпа, а той от своя страна позвъни на нея, понеже в събота работеше цял ден, а нейната смяна започваше от седем вечерта.

  Ана изпитваше странно неудобство когато бе сама срещу него и я плашеше, че не разбира на какво се дължи то. Камен и Добри дружаха от прогимназията и приятелството им продължи дори след като единият записа висше в Пловдив, а другият-в София. През почивните дни често се виждаха и с други приятели, а откакто Ана и Добри бяха двойка, тя също  стана част от компанията им. Те двамата бяха единствените със сериозна връзка в момента. Останалите или се бяха разделили с приятелките си или не желаеха да се обвързват дълготрайно.

Всеки избира сам за себе си. Ана бе видяла у Добри своя идеал за човека, с който бе готова да прекара остатъка от живота си. Двамата споделяха общи интереси по отношение на литература, музика, кино, храна и дори алкохол. Чувството за ирония и самоирония бе част от ежедневието им и не се притесняваха да го демонстрират в по-широк кръг от познати.

Ана притежаваше умението да носи на майтап, а и винаги намираше начин да отвърне остроумно на шегата. Може би това, както и широката ѝ обща култура и свободното споделяне на любопитни факти, както и разясняването на прост език на привидно сложни процеси ѝ спечели доброто отношение на заклетия зевзек Камен. Когато вдигнеше мерника на някого, той не го оставяше намира докато словесният му противник не се предадеше и не останеше напълно безмълвен. Но по отношение на Ана винаги се държеше любезно, а когато тя се засмееше на шегите му като че му ставаше още по-весело.

И все пак… Имаше нещо особено у него. Някаква странна мрачност витаеше около образа му и хвърляше сянка върху невинното му лице.

Добри бе тъмнокос и тъмноок, излъчваше магнетизъм и сила, от него направо лъхаше на сигурност и кавалерство. Камен бе със светла коса и пъстри очи и цялостното му излъчването  бе на хлапак и бунтар, особено като се има предвид брадата му, намираща се във вечен безпорядък. 

Докато го изпращаше, Ана забеляза че той рови с пръст в нея съвсем механично докато всъщност мислите му като че бяха доста далеч от тук. Когато излязоха навън, той сякаш се пробуди от сън и я заговори:

–Знаеш ли, има място за още един в колата. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас.

–Ами имам да пазарувам и може би да чистя. Работа, нали знаеш… А и довечера съм нощна.

–Обещавам да те върна навреме.

Тя се усмихна някак повече на себе си и сведе поглед в опит да му даде мълчалив отказ, но той продължи да настоява.

–Хайде де! Да не би пазаруването и чистенето да са по-интересни?

–Ох, добре!

–Едвам те навих, а?

–Х-м.  Изчакай ме да си взема якето и да си обуя удобни обувки за разходки в гората. Пет минути!

Камен знаеше, че щом каже пет, значи пет. Точността значеше много за нея.

Половин час по-късно Камен, Ана и още трима техни познати пътуваха към хълмовете и поляните, представляващи последните източни склонове на планината.

Дълго след разходката Ана щеше да си спомня омагьосващата зелена свежест на лесковата гора, тучните поляни изпъстрени с трицветни теменуги, глухарчета и парички. Спокойствието на подножието и величието на извисяващите се около тях канари.

Да, заслужаваше си вкъщи да остане мръсно за още един ден в замяна на отпускащата сетивата разходка.

– Благодаря за приятното преживяване!- изрече тя докато слизаше от колата след като се бяха върнали обратно в града.

– Няма защо! Беше взаимно.

Ето пак! Какво беше това? Защо се случваше? Това странно усещане, че нещо не е както трябва отново я разтревожи и  предизвика сърцебиене. Но ако изчакаше малко и се успокоеше, щеше постепенно да премине. Така ставаше всеки път.

– Когато пак решим да отпрашим към някоя яка гледка, непременно ще се обадя. На Добри или на теб, ако той няма възможност.

– Да, хубаво ще е. Ами…

– Чао и леко нощно!

– Такова нещо не се пожелава. Не че вярвам, ама по законите на Мърфи непременно ще ми се случи някоя гадост.

– Добре, тогава нищо не пожелавам.

– Така може.

– И се пази!

– И ти така!

Направо не е за вярване с колко дълбок смисъл могат да бъдат натоварени няколко най-обикновени думи, когато бъдат казани в правилния момент. И когато бъдат адресирани правилно.

 

2.

 

– Разбираш ли, всеки път когато се видим, нещо се пречупва в мен. Колкото и да си казвам и обещавам, че няма да повторя същата грешка просто не се получава. Тя е там и когато сме заедно все едно всичко старо възкръсва и ме удря с още по-голяма сила.

– Защото си решил да ѝ го позволиш. Харесва ти. Боли те, но въпреки това продължаваш. Голяма любов ще да е било. 

– Нямаш си представа.

– Може и да нямам, а може и да имам. Искаш ли сок от портокал? След двадесет и четиричасово дежурство обичам да се освежавам с прясно изцедени цитруси. 

– Няма да откажа.

Ана стана и се запъти към кухнята. Камен я последва. Колкото и да беше изтощена, винаги намираше сили за един пречистващ “сеанс” с него. Костваше ѝ доста да преодолее защитните му механизми, но все пак успя да проникне под бронята му и да разбере на какво точно се дължи особеният мрачен ореол, който витаеше около образа му.

Камен се бе влюбвал един единствен път в живота си, но за съжаление  дългогодишната му връзка не бе оцеляла. От разговорите с него, които започнаха да зачестяват в последно време Ана разбра, че тази любов за него е била тъй завладяваща и изпълваща живота му със смисъл и щастие, че откакто му се е наложило да се раздели с нея сякаш половината от душата му бе загинала. Той бе мъртъв отвътре и нищо и никога нямаше да промени този факт.

Затова и си бе избрал защитните механизми на сарказма, безразличието и провокацията. Те бяха своеобразно сито, през което не преминаваха единствено едрите е ръбати скъпоценни камъни, които можеше да нарече истински приятели и които го приемаха с всичките му недостатъци и му даряваха незаменимите части от себе си, наречени внимание, грижа, съчувствие.

Ето това бе най-силното оръжие на Ана. Не просто инструмент за проправяне на път из душата му, а целебно лекарство с което успокояваше доколкото е възможно болката му. Защото за всички останали, към които отчаяно се бе опитал да се обърне просто махваха с ръка и му изстрелваха някоя клиширана фраза от сорта на: “Ще го преживееш. Не е болка за умиране.”

Но Ана чувстваше и разбираше страданието  му и се опитваше докъдето ѝ стигаха възможностите да отнеме част от болката, която не преставаше да го терзае. И той ѝ беше благодарен.

Затова и сега, двамата отново щяха да прекарат следобеда на четири очи. След като взеха чашите си с прясноизцедена смес от няколко цитрусови плода, Ана традиционно я изгълта наведнъж, понеже знаеше че витамин Ц се окислява от въздуха много бързо и за да оцелее колкото се може повече от него трябва сокът да се изпие възможно най-скоро след изцеждането му. Камен, обаче, обичаше да разтяга удоволствието и въобще не се интересуваше от ползите на портокалите, лимоните и грейпфрута, затова и отпиваше бавно, докато двамата се настаняваха на дивана в хола.

– Кажи ми, защо трябва да постъпва така с мен? Да ръси глупости като :”Аз те възприемам само като приятел.”, а в същото време да ми позволява да се държа с нея като с доста повече от приятелка.

– Не знам. Не го разбирам. Може и тя да не те е преодоляла още, може пък да ѝ харесва да си играе с теб. Аз не бих постъпила така, но всеки взема сам решенията, касаещи личния му живот. Въпросът е защо ти продължаваш да постъпваш така? Защо се съсипваш?

– Сигурно защото не виждам друг начин. Ти си права, искам да ме боли. Не се страхувам от това, защото ми е познато и все пак имам идея как да го контролирам.

– Не. Според мен не е това  решението. Има една приказка “Далече от очите, далече от сърцето.” Времето и разстоянието лекуват, стига да ги приложиш в правилно количество. От личен опит го казвам. Та когато си свършат работата, даже и да ти хрумнат откачени идеи, веднага ще ги отхвърлиш и изкушенията няма да те дразнят повече.

– Абе пробвах го няколко пъти, не помага.

– Значи трябва да го пробваш по друг начин. Това е като с цигарите-отказваш ли ги, трябва да е веднъж и завинаги. Пълно изкореняване на болното растение.

– Да. Това ще да е. Ех, наистина ми олекна като си поприказвахме.

– Пак заповядай.

– Утре ще ходим до един язовир. Нали знаеш, а-у…

– Ще питам Добри и ще видим. Ако нещо, сутринта ще се обадим.

Твърде бързо отлетяха двата часа от престоя на Камен в дома на Ана и Добри. И на двамата им се стори, че времето изобщо нямаше милост към тях. Беше подаден негласен сигнал за раздяла, но като че никой от събеседниците не бързаше да изпълни повелята на времето.

– Благодаря ти! Само ти ми търпиш глупостите. Понякога не знам как успяваш. Аз не бих се търпял.

– За това са приятелите- да се подкрепят в трудни моменти. Докато се намираш в такъв, аз ще съм насреща.

– Интересен човек си. Не приличаш на никоя от познатите ми. 

– Сигурно затова не ме ебаваш толкова като тях.

– Те не разбират, обаче ти-да.

– Мерси, мерси!

– Не, сериозно!

– Да де, и аз сериозно ти мерси!

– Ти нещо да разкажеш?

– Е, нали знаеш- от работата вкъщи и обратно. И от време на време-вие с компанията. Оня лавандулов изглед от откритата кариера направо ме изпрати в друга реалност. Все едно светът беше свършил, а ние бяхме единствените оцелели, които се връщат на загиналата си планета и заварват там приказка, която обаче е останала без действащи лица. Само с нереално красива природа.

– И аз усетих нещо такова, ама не мога да се изразявам така хубаво като теб.

– Години в четене на книги и писане на есета ми е отнело да се науча да се изказвам по този начин. Радвам се, че има кой да го оцени.

– Ех, направо не ми се тръгва… Обаче имам две-три неща за вършене, пък и трябва да се видя с нашите.

– Спокойно, утре също е ден!  Пък и както разправяш, явно ще е хубав.

– В подходяща компания, всеки ден е хубав.

Отново я хвана неподготвена. Знаеше, че не означаваше нищо, но ако започнеше преднамерено да търси доказателства в подкрепа на някоя своя теория, непременно щеше да  открие. Докато не се появяха опровергаващи я факти, тя щеше да  продължава да съществува и да владее ума ѝ.

Ана се усмихна, изправи се демонстративно и на Камен не му оставаше нищо друго, освен да последва домакинята си към изхода.

 

3.

 

Какво се случваше? Как и защо? Вече не действаха изпитаните методи за заглушаване на мислите. И като че ли точно те правеха всичко наоколо да изглежда нереално хубаво.

Бялата ледена зима, благоуханната и топла пролет, жаркото палаво лято, меланхоличната мъглива есен… Толкова много картини, толкова силни емоции, толкова много щастие…

Ана не разбираше. Все повече затъваше в този водовъртеж от емоции, но като че ѝ  харесваше. Любовта ѝ към Добри, страстта ѝ в миговете им на интимност, предаността ѝ към него- всичко бе усилило заряда си и когато се сетеше за него я овладяваше вълна от нежност и умиление.

А в следващия момент умът ѝ политаше в съвсем друга посока. Към Камен- мрачния, затворен за всички останали, освен за нея бунтар, криещ се зад стената от подигравки и нихилизъм. И тогава започваше да се дави. Истински, трагично и необратимо.

Тровеше я токсинът на желанието ѝ да бъде край него, да чува мекия му непринуден глас, да го поглежда плахо в очите и да се губи в безкрайната им пъстра вихрушка. И може би да си позволи да го докосне едва едва, без да се разтрепери от напрежението, което вече няколко месеца ѝ причиняваше тежко безсъние и неконтролируемо сърцебиене.

Как въобще се стигна до това? Нима позволи на съчувствието да се превърне в нещо друго? В чувство, което не се побираше в никакви рамки и нямаше логично обяснение? 

Тя разбираше отлично, че ако му позволи да я завладее напълно, ще политне в бездната, по ръба на която се движеше и вече нямаше да има спасение за нея.

Щеше да изгуби дом, съпруг, приятели, а депресията можеше да ѝ коства и работата. 

И за какво? Заради изгарящата наивна и напълно побъркваща я емоция, която дори не е споделена?

 Не, трябваше да се действа. С Добри вече минаваха разумната граница на скандалите заради това, че тя обръща двойно повече внимание на Камен, отколкото на него. Ана трябваше да изпие от своето собствено лекарство и да ампутира болестотворната частица, която се опитваше да поеме пълен контрол над сърцето ѝ.

Затова и му написа писмо. Не знаеше дали ще има силите да говори с него лично, затова предпочете старомодния, но елегантен начин да му се обясни и същевременно да сложи край на всичко:

“ До най-близкият ми и скъп приятел:

Пише ти твоята довереница, която в момента не знае на кой свят се намира. Причината е нещо, което излезе извън контрола ми. Даже и аз не знам как да го нарека, затова нека условно да му дадем име “грешката”.

Та “грешката”, заради която ти пиша, е че започнах да изпитвам твърде силна привързаност към теб. Бях ти приятелка, изслушвах те и ти давах съвети, но в един неведом за мен момент емпатията ми към теб се е превърнала в симпатия. И много ми тежи, че изпитвам подобни чувства. Тази привързаност направо ме побърква, като в същото време искам още и още от нея, докато си повтарям че е грешно и глупаво и откачено, но не мога да заповядвам на сърцето си.

Не ме разбирай погрешно- не искам нищо от теб. Просто с това да се приключи, защото може да обърка живота и на двама ни.

Затова, ако ти е възможно, стой далеч от мен. Аз ще направя всичко възможно да го сторя и дано успея да се справя със себе си. Моля те да не усложняваш положението. По всякакъв начин избягвай срещите си с мен.

 Ана”

 

 Кратко, но ясно. Така смяташе тя и се надяваше пътят ѝ към изцелението от тази гибелна любов, макар и платонична да е също толкова кратък. 

На следващия ден получи отговор от него и сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите докато отваряше електронната си поща:

“ Леле! Нямах представа, че нещо подобно се случва с теб! Наистина много съжалявам, че съм причината да страдаш така.

Ти си прекрасен човек и заслужаваш да си щастлива, пък аз ти донесох само мъка.

Вие двамата с Добри значите много за мен. Винаги сте били образец за перфектната връзка, към която и аз бих се стремил ако имаше с кого. Обаче предвид това, че мога да стана поводът тя да се разпадне, не мога да си позволя да преча.

Ще направя каквото искаш от мен. Няма да те тревожа, ще минимизирам максимално контактите си с Добри и дано наистина ти бъда от полза.

Ти направи страшно много за мен. Научи ме как да споделям и да се доверявам отново. Дължа ти поне това.

Надявам се когато се “излекуваш”, отново да се съберем и всичко да е нормално. 

Успех и извинявай, че съм такъв тъпак.

Камен”

 

Ана беше тъжна и щастлива едновременно. Стана както трябваше. Сега, след като започна да поема целебните дози от време и разстояние, постепенно всичко щеше да си дойде  на мястото.

Но не би. Не беше Камен, който се обади да покани Добри на рожден ден у техни общи приятели, на който щеше да присъства и тайната ѝ тръпка. Съпругът ѝ не знаеше нищо за разменените съобщения помежду им, затова и се съгласи да отидат.

Ана се екипира в своята броня от непроницаемост. Черни дрехи, тежък грим и яркочервено червило. Порядъчно количество бира, за да има обективна причина за светещия ѝ поглед и ярка руменина по страните, когато тъмносините ѝ бури срещнат пъстрия му насмешлив ураган.

Беше странно. Неговите очи също блестяха, макар да не беше пил. Гледаше я умолително, с надежда. Затова и въпросът, който ѝ зададе когато тя седна срещу него не беше изненадващ:

– Как си?

– Все така.- беше краткият ѝ отговор, след който побърза да сведе погледа си, страхувайки се да не би някой да прозре значението на разменените реплики.

Тишината, която увисна за цяла минута след това бе доказателство, че множеството е напълно объркано от подобен диалог. 

В неизказаното се таеше притегателна мистерия, която примамливо приканваше да бъде разкрита, но доброто възпитание не го позволяваше. Затова и скоро след това бе подета друга тема. С още по-голяма бързина Ана се зае да поглъща съдържанието на бирения кен.

 

4.

Не любов, а кошмар. Съществуването ѝ се превърна в непосилно бреме, след като срещите им се възобновиха. Добри продължаваше да си няма и най-малка представа какви стихии бушуваха в сърцето на благоверната му. На какви мъки се подлагаше тя всеки път, когато двамата се срещаха с Камен и познатите им. Хиляди нажежени игли се забиваха в най-меките и нежни части от душата ѝ. Милиони свръхнови се взривяваха в нея, а отгласът им се превръщаше в учестен до болка пулс, пресъхнало от неутолима жажда гърло и дяволски огньове, бушуващи в небесните прозорци, през които прозираше обърканият свят на танцуващите в нея демони.

Ана умираше, макар в нея да туптеше огънят на страст, притежаваща потенциала да сътвори вселени от удоволствие. И за да предотврати трагичния си край, тя се реши на една последна, отчаяна стъпка.

Беше нощ. Дълга, студена и мрачна. Дрипави облаци се гонеха по небосклона, а луната приличаше на жертва на гладен хищник-отхапана наполовина и с намаляваща сила. Ухаеше на есен, макар да бе разгарът на пролетта. Ледени вихри виеха зад прозореца, но в стаята бе топло и уютно. Беше самотно време. Дори и за тези, които си имаха в кого да се сгушат.

„Искам да се видим. Нужно ми е.“-му написа тя. Знаеше, че отговорът независимо какъв е, няма да дойде веднага. Но този път се изненада.

„Добре. В парка след половин час.“-лаконично бе написал той.

Тя започна бавно да се приготвя. Бе измислила всеки детайл по себе си, включително и парфюма, с който да напръска най-пулсиращите части от тялото си. Упойващ „Черен жасмин“.

Тръгна с бавни и уверени крачки. Усмихваше се. Щеше да закъснее поне с двайсет минути. От него очакваше същото.

Учудващо, но двамата пристигнаха едновременно.

– Здравей! Как си?-попита тя без да влага каквато и да е загриженост в казаното. 

– Прекрасно, благодаря. Казвай, за какво искаше да се срещнем?

Тя стисна устни и сведе поглед, сякаш събираше смелост. Въздъхна. След което го погледна и с треперещ глас заговори:

– Боря се със себе си, продължавам. Разбери, понякога мисълта за теб ме побърква! Затова се държа толкова неадекватно, но нали всички влюбени са луди... Както и да е, искам една услуга от теб. Едничка и повече никога няма да те притеснявам със себе си. Ще ми бъде достатъчно.

– Кажи, слушам те.

– Нека веднъж поне те докосна така, сякаш глупавата ми любов е споделена. Колкото и абсурдно невъзможно да е това. И... да те целуна. Много ли искам ?

Той не отговори веднага. Сякаш обмисляше доколко молбата и е безопасна за него.

– Не мога да те обичам както ти мен. 

– Знам. Винаги съм го знаела. И не го очаквам. Но поне ще имам представа какъв е вкусът на целувките, които сънувам постоянно. И може би най-после желанията ми към теб ще стихнат.

Той мълчеше. Наблюдавайки го, тя се опитваше да отгатне мислите му. Дали бяха за нея или за онази-другата, която бе оставила такъв дълбок отпечатък в сърцето му. Или пък мислеше за приятеля си, чиято жена сега искаше от него нещо забранено...

– Добре.

Тя отново се усмихна и поруменя. В тъмнината не се виждаше, но той щеше да усети колко е гореща. Цялата и само за него.

Бавно се приближи  и с лявата си ръка прокара пръсти през косата му. После- по дясното ухо и премина към шията и рамото му. Повтори няколко пъти движението докато се увери, че той се отпуска. Тогава с дясната си ръка погали лявата му буза и бавно приближи лицето си към неговото за целувка. Завъртя глава и затвори очи. Целуна го. Бавно, сластно и дълбоко. Играеше си с устните му без да ги хапе. А езикът и дори не помръдна.

Тя не го остави, докато не усети отговора на неговите устни. И докато ръцете му не я обвиха.

Тогава го направи. Десницата ѝ опря в лявата му сънна артерия острието. И натисна съвсем леко. Бе като ужилване, но той усети цялата студенина на блестящия метал. Съвсем нов връх на сглобяем скалпел, какъвто някога използваха тя и състудентите ѝ на упражненията по анатомия. 

Той не сваляше погледа си от нея. Нито пък тя от него. Но и  не свали острието. Чакаше той да каже нещо.

– Натисни по-силно. Довърши. -каза той с уверено равнодушие.

– Защо?

– Защото искаш.

Тя се усмихна. Този път широко, победоносно. Поклати глава отрицателно. И се отдели от него. Подаде му шепата си, в която блестеше окървавеното, добре наточено, стоманено острие.

– Знаеш,че съм луда. Но не чак толкова, че да го сторя. Въпреки, че познавам още няколко десетки места по тялото ти, където подобен натиск ще е смъртоносен. Заповядай, твое е! По него е кръвта ти, заедно с моите отпечатъци. Използвай го както намериш за добре. Вече имаш представа колко те обичам. И как се ненавиждам заради това.

Той пое внимателно острието от дланта ѝ, за да не се нарани. С другата ръка притискаше към шията си салфетка, която тя му даде.

– Сбогом! Бъди здрав и щастлив! Искрено ти го пожелавам.

 

5.

Тя му обърна гръб и изчезна в нощта. Не се опита да я спре. Изведнъж усети прилив на кръв към главата си, причерня му и поседна на пейката, от която преди миг двамата бяха станали. Гадеше му се. Погледна салфетката, на която имаше съвсем малко кръв. Само го беше порязала. Но с горещината чувстваше едновременно страх, гняв, отвращение, за миг дори се мярна презрение, но бързо беше потулено. Не презираше никого. Презрението беше за низките, а той стоеше над всички. Сърцето му препускаше от негодувание срещу глупостта да приеме да се срещнат само двамата, знаейки отдавна, че не е равнодушна към него. Тя му го беше казала. И няколко пъти му го показа. Но нямаше как да знае... Не бе очаквал. Тя беше разумен човек, макар и емоционален. Като лекар, не би... Той ѝ се бе доверявал толкова дълго като на вярна приятелка, а тя се влюби... А не искаше, бореше се срещу тази страст, за да съхрани семейството си. Но той...Ами сега?

Тя...още утре щеше да каже на приятеля си. Да го предупреди, че съпругата му е „изчаткала“. Обеща  да пази признанията ѝ към него в тайна, но това вече бе прекалено! Можеше да го убие... или не? Каза му, че не е толкова луда, но действията ѝ говореха друго. Какво ли казваха мислите ѝ?  Не, поне мъжът и трябваше да разбере. Утре.

Той се прибра у дома и си легна. За кървенето бе напълно спокоен- беше драскотина и не го грозеше  опасност от внезапен смъртоносен кръвоизлив. Но го тревожеше друго. Тя.

Как ли щеше да се прибере  и да си легне в едно легло с него, след като е била с друг преди това? След като стори това?

„Моето сърце е голямо- събира и любовта към съпруга ми и увлечението ми към теб. И ти ще си моето тайно вдъхновение.“ Така му каза. Тогава се бе пошегувал, че едва ли не го описва като песен. А дали всъщност не е било трагедия в стихове?

През съзнанието му прелитаха с бясна скорост общи спомени с нея- всичките  приятни до момента, когато му призна чувствата си. Оттогава срещите им станаха неловки, но не и неприятни. Всеки път искрено, всеки път с огън... Тя избухваше в някоя нова щуротия, в контраст с ежедневието. С работата си. Личеше ѝ когато бе истински щастлива-смееше се гръмко и на всяка шега. Очите ѝ блестяха, а дългата ѝ коса се разпиляваше от вятъра .

Такава беше и тази нощ. Но бе и сериозна, логична, последователна. Като него.

Не  познаваше друга жена като нея- толкова различна с поведението си, с начина си на мислене и с отношението си към другите. Отнасяше се като равна с всички, а всъщност май бе на друго ниво. Замисли се дали не бе на дори  по-високо... 

Изведнъж се сети за острието на скалпела. Още го стискаше в шепата си. Кръвта бе засъхнала, отпечатъци не се виждаха, но в блестящото отражение сякаш още се разиграваше съдбоносната среднощна сценка. Хвърли го като попарен, но после съжали и го взе в шепите си. 

„Значи на това ги учат в медицинския-как правилно да заколят човек.“-си помисли с доза характерен за него сарказъм. И мигом пропъди тази мисъл. „Да, но ги учат и как да спасяват живот с него.“ Тази също му се стори нелепа. Затова го постави внимателно до леглото си и се взря в него. От там  го гледаше единствено собственото му отражение.

Заспа много трудно, въпреки емоционалното си изтощение от преживяното. А когато все пак Морфей го прие в царството си, сънищата му бяха тревожни. Преследваше го изгарящ и губителен огън, а той не можеше да избяга. Огънят се превръщаше в нея, а тя- в едни огромни сладостни устни, в които той се разтваря. И така цяла нощ.

На другия ден бе като болен. Нито кафето, нито енергийната напитка, нито няколкото цигари изпушени една след друга не му помогнаха да се почувства по-добре. Размисли как да каже на приятеля си. Сърцето му трепна, а голяма буца заседна в гърлото му. Въпреки всичко, тя бе една от най-близките му приятелки и съхрани всичките му излияния в тайна. Бе го  изслушвала многократно и го бе ободрявала с множество съвети. Сега се чувстваше длъжен да запази тяхната „тайна".

Но беше лудост. Всичко, което се случи, беше лудост. Тя беше луда. А той имаше лошо влияние върху жените, вече бе сигурен в това. Тя бе третата, която се побърка покрай него. 

Може и да беше лудост, но това само времето щеше да покаже. Не днес. Ще замине за столицата и ще се заеме с делничните си дела. Да, няма да казва нищо. Засега. Но ако тя пак му пише, няма да има друг избор. Така ще направи.

И се поуспокои. Върна си част от равновесието. Замина и всичко тръгна постарому. Поне се опитваше да си внуши, че е така. Но обкръжението му забелязваше промяна у него. Мълчеше повече от обикновено, пестеше хапливи забележки и избягваше прекия зрителен контакт. Слънчевите очила станаха броня за света, който сякаш искаше да проникне в душата му и да  се присмее на глупостта му.

С всеки изминал ден гневът, обидата и негодуванието избледняваха. Споменът за онази нощ просто потъваше под преживявания. И уж нямаше мисли за нея, но започна да я сънува. Една нощ му се присъни, че очите ѝ са аметисти, които светят с виолетово сияние като фарове в гъста мъгла. Друг път, че косата ѝ е безкрайна копринена тъкан, която се увива около него и го гали, а изведнъж се превръща в змия, която се впива в плътта и изсмуква живота от тялото му. Сънуваше меки устни, нежни и умели ръце, държащи острие... Дори ароматите оживяваха в сънищата му- на скъп парфюм, на чиста коса, на топла и нежна женска кожа...

Тя ли бе това или бяха спомени за бившата му? Пренебрегвайки обещанията към себе си, си уговори среща  и дори се опита да бъде интимен с нея, но беше по-скоро за да се увери. Не се получи- нищо от това тук не беше онова. А жената в обятията му бе единствената му истинска любов, макар и бивша...

Но просто не беше онова. Сънищата му ставаха осъзнати анализи на преживяното тогава. Интензивни спомени за всеки детайл от срещата им. Помнеше, а всеки път, когато мислено се връщаше там, потръпваше от удоволствие. Май му беше харесало, макар да бе лудост. И не, нямаше да каже на приятеля си каква вълшебница е жена му. 

Раздели се окончателно със старата си изгора и разбра едно- че вече не му е мила. Онази, другата и чужда жена завладя ума му. И вече му се искаше да стигне с нея до края. Сигурен бе, че ще му хареса. Нямаше как  огън като нея да не твори магии и в леглото.

Следеше я в социалната мрежа докато работеше и когато си почиваше. Беше си същата. Публикуваше авторски разкази, множество снимки и мъдри мисли. Пристрасти се към разглеждането на стената ѝ. Четеше писанията ѝ и се виждаше в тях. Тя спази обещанието си и той се превърна в  нейна муза.

Сам не си вярваше, че се е променил толкова. Че стана роб, а преди бе свободен човек. А тя от близка приятелка и съпруга на негов приятел стана мечтаната жена. Всяка нощ си спомняше за онази, както и за много други техни нощи в компанията на приятели. Да, странно как, но да.  Плашеща бе мисълта, че се е влюбил в нея, но бе най-логичното обяснение. Най-после разбра какво е чувствала към него. Една забранена, изпепеляваща любов. 

Щеше да се прибере в родния си град само и само, за да я види. Лесно щеше да се уреди- написва на приятеля си да се срещнат, заедно с още няколко други техни познати  и той щеше да я доведе. Но можеше и да не му е достатъчно. Ами ако тя беше на работа? Трябваше да преодолее себе си и да рискува да и пише за среща на четири очи и да се надява, че ще му отговори положително.

Така и направи. Когато пристигна у дома си хапна набързо и после ѝ писа.

„Искам да се видим. Необходимо ми е да говоря с теб.“-написа той и трескаво зачака отговора ѝ. Той не закъсня. 

„Добре. Свършвам работа след малко. В седем на входа на парка.“-беше отговорила тя.

А от другата страна на мрежата седеше със смартфона си в ръка и се усмихваше. Отвътре грееше от щастие. 

„Все пак победих. Каквото и да стане оттук-нататък, аз печеля. Той ме потърси сам, а значи нещо не му дава мира. Надявам се да е мисълта за мен.“

В седем вечерта тя едва излизаше от болницата, но паркът бе на пет минути с кола. И когато стигна, той вече я очакваше. За миг я смрази сериозността му. Но тя всъщност скриваше смущението му и заедно със слънчевите очила, бе защитна броня.

– Здравей! Искаш ли да се разходим докато ми разказваш каквото там имаш ?-го попита ведро тя. Дванадесетчасовият работен ден, изпълнен с напрежение не беше ѝ се отразил дори мъничко. Тя просто сияеше.

– Хайде! Може да идем на люлката, нали ти е второто любимо място в парка.-студено отвърна той.

– Запомнил си! Да отидем там, тогава! -с широка усмивка отговори тя.

По пътя той не каза нищо. Чак, когато седнаха и залюляха люлката, той заговори.

– Какво направи ти? Все едно ми имплантира чужди чувства. Може би своите... Гадно е да не знам какво се случва с мен. Не спирам да мисля за това. И нищо не измислям. Направо е непоносимо!

– Ха-ха! А разправяше,че не харесваш руси жени...Извинявай, беше шега. Значи съм те излекувала.

– Моля?

– От старата ти любов. Вече мислиш за мен, а не за нея.

– Затова ли е било всичко? Я по-подробно ми обясни, моля те.

– Не, не е затова. Аз наистина те обичах... и продължавам макар да знам, че не бива и че може да съсипя живота си и семейството си. 

– И моя-също!

– Не, твоя-не. Трябваше да преминем през това. Поотделно. За да се научим да ценим онова, което наистина си заслужава. И да поумнеем най-после! Аз да оздравея от теб, а ти от нея и от всички жени, които са заемали особено място в живота ти. Хайде, дай ми скалпела.

– Какво?

– Дай ми скалпела и да приключваме!

– Това да не би да е било игра за теб? 

– Животът е игра, чувствата са неговите правила. С тях трябва да се оперира изключително  внимателно. Дай ми скалпела.

– Но той e единственото, което имам от теб. Освен кошмарите си...

– Не бива! Минало е! Аз съм тук и сега и съм друга. И ти си друг. Каквото е било, вече не е. И няма да бъде.

Той си свали очилата и затвори очи. Отново му притъмня и прилоша. Разтърка ги с ръце с надеждата да освежи разсъдъка си, но нямаше ефект. Чувстваше се подигран и предаден. Извади острието от вътрешния си джоб-бе го носил непрестанно със себе си още от онази сутрин, когато за пръв път се събуди с мисълта за нея. Бавно ѝ го подаде и когато тя понечи да го вземе, той хвана ръцете ѝ и ги стисна в своите.

– Пак те питам- какво беше онова и защо беше?

– Беше любов. Искрена, но горчива. Изпитание. Не съм се подиграла с теб, не бих посмяла. За мен си по-скъп и от собствения ми живот. Но такава любов няма смисъл, освен да е вдъхновение. А приятелка не мога да ти бъда, защото те обичам. За теб се отнася същото.

Тя издърпа внимателно ръцете си от неговите шепи и разтвори дланта, в която беше острието. Блестеше и порязваше. Потъваше надълбоко ако операторът пожелаеше.

– Виждаш ли, скалпелът сам по себе си е просто инструмент, но в правилните ръце изцерява, а в грешните-убива. Ти попадна в правилните и оттук-нататък ще започнеш да оздравяваш. Както се случи с мен. Добрият лекар първо трябва да излекува себе си, а след това и останалите. И още: Преди всичко-не вреди. А аз ти помогнах.

В ушите му бучеше, виеше му се свят, устата му съхнеше и трепереше целият, но знаеше че е нормално. Не бе очаквал подобно нещо. Тя го изуми за пореден път. Да, за нея си заслужаваше да мине дори и през ада. А тя му каза, че още го обича и че не е преставала. Значи имаше надежда...

Но за какво? Не би посмял да разруши щастието ѝ като я разведе и стане най-големия враг на приятеля си и неин съпруг.Тя щеше да го намрази, а това би го убило. Защо ѝ даде скалпела, сега вече нищо не ги свързваше!  Нямаше  доказателства, дори онлайн разговорът бе изтрит. Сякаш никога не е било. А може би така трябваше.

Тя очакваше той да каже нещо.

– Добре. Щом е така, благодаря за урока! Никой досега не ме е поставял така на мястото ми, че да нямам сили да се изправя, но ти благодаря. Ще го запомня.

– Надявам се! Е, ако това е всичко, ще тръгвам.

– Чакай! Ще те видя ли пак?

– Не и както тогава, а като сега. Приеми, че съм съпруга на твой близък приятел. Това е.

– Ясно. Не се тревожи, всичко това ще си остане само между нас. А може ли да му пиша да се видим тази вечер?

– Разбира се,че можеш! Ти си свободен човек, той е свободен човек... Прави каквото пожелаеш. Довиждане, тогава! И се пази!

Погледите им се сляха за последен път. Но те се разбраха и без думи. Вече си бяха станали толкова близки, че бе достатъчно просто да се гледат и да мълчат.

„Обичам те!“ -казваше неговият.

„А аз не съм спирала да те обичам. Но в сърцето ми, в голямото ми сърце, има място и за двама ви. Той ми е съпруг, ти си мое вдъхновение. И така ще си остане.“

Много след това тези думи продължиха да кънтят в главата му.

– Довиждане!

Той отново седна на люлката. Беше слаб и имаше нужда да остане насаме със себе си. 

Тя отново изчезна, но не в нощта, а в здрача. Кървав залез увенча раздялата им.

Да, щяха да се видят пак, но никога така.

Беше топло. Ухаеше на цъфнали липи. Далеч се чуваше детска глъчка, а наблизо- преминаващи по шосето автомобили.

„За такава жена си заслужава да преминеш  през ада. Особено ако тя е обучена там. Тази е...“-си помисли той.

И цветът на косата отдавна нямаше никакво значение. Само ароматът, мекотата, нежността ѝ. Само те, защото му напомняха за нея. 

Само тя бе от значение. Вече...