Размишлявайки в мрака на нощта, дълбоко в своите мисли, забелязах една светлина, която блестеше в далечината. Тя беше като звезда, която е избягала от небето и паднала на земята. Искрящият й блясък караше очите ми да прозряват от тъмнината, а мислите ми да отлитат далече в просторите на безкрайното космическо пространство. Продължавайки по пътеката, усещах дъха на нощните цветя, които разтварят пъпките си само в този магически момент, когато луната е пълна и нощта е на върха на своята мистерия. Чувствах се като герой от една приказка, който тръгва да открие своята съдба, която е като забулен кристал, но винаги има пътека, която води към нея. Нощта беше като платно, върху което божествените сили на природата нанасят своите невидими четки и мастила, за да създадат най-красивите и изненадващи картини. В небето бяха разпръснати звездите като бели маргаритки, а луната беше като изпълнена буза, която поглеждаше към нас с топлина и нежност. По пътеката, изпъстрена с мъниста от роса, се движех с усещане, че нощта ми подарява едно по-специално и красиво време. Въздухът беше като мелодия, която се разпространяваше в нощното пространство и караше моето сърце да пее със съпровождението на всички звезди. Нощта е времето, когато душата ни може да излети от тялото и да се събере с божественото, да се потопи в тъмнината и да се потопи в светлината на мечтите ни.
© Светлослава Колчева Всички права запазени