Глава XXXII
Беше тихо. Нощта мълчеше. Само капчиците ситен дъжд от време на време барабаниха по покрива.. Полунощ минаваше, но тишината продължаваше... а сякаш удължаваше очакването на нещо предстоящо- неясно какво, неясно защо, неясно... дали изобщо нещо ще се случи.
Тя отвори очи. Стана. Отиде до прозореца и се загледа някъде напред- сякаш опитваше да отдалечи собствените си мисли от себе си. Бегла светлинка очертаваше кунтурите на стаята, но бе достатъчна, за да се усили в погледа ѝ, да озари двата смарагдени кристала, които се бяха остъклили от сълзи и всеки момент щяха да се счупят. Тя полагаше неистови усилия да ги запази от гравитацията, но пропуквания имаше... имаше, защото идваха от там- идваха отвътре и пулсациите ги засилваха. Впи пръсти в корема си и се преви. Смъкна се по колене на земята- в себе си крещеше, нощта мълчеше и „неприятелски“ я потупваше по рамото. Сякаш в момента тялото ѝ бе затвор и някой упорито блъскаше и търсеше начин да разбие ключалката, човекът в нея т ...